Тънката нишка на вярата

    Тънката нишка на вярването не ми дава мира – ако си лъгана, не съм го правил  аз! Повярвай ми!  Загубила си равновесие - пак не съм виновен аз.

     Всъщност не ми вярвай! Може би така си мисля!

     Но всяка пролет листата на дърветата не идват ли помамени от лудостта на Хелиос и  зелените пъпки? И не превръщат ли те надеждите в реалност!?

      Вярвам, до безброй  пъти  в отрицанието ти. В глухата защита - поза по скоро на пораженец,  отколкото  на вярващ.

     Опитвам се да  намеря вярната посока. Не с вятъра, не търся единомислие, просто  прекосявайки небесният небосвод, яхнал луната, търся тебе, земната, в храма, орисана да бъдеш вечно до Майката!

     Очите ти са бронирани от болка, от неверие, от лъжа, които не те подминават!  Присъщо за земните! Но повярвай, има и истински дъжд и истинска буря, които и да искаш не може скри с чадър, нито пък с  бягство. Дори ветрилото не ще се опълчи срещу вятъра на изпепеляващата жега, на неверието ти, защото ще се стопи, поразено от душевния плам на един мъж и една жена - това си ти!

     Не искам да съм пророк, но може би някога, в предишни животи си била моята вярна и истинска любима,  и жена!

     Навярно, затова така се стремя към тебе!

     Привечер в стаята, когато отблясъците на слънцето кацнат върху ресниците ми,  натежали от въглените на деня и обгорили надеждата ми и върна назад върволицата от несъстояли се мечти, ти си първата и последната, преди за заспя!