Ултрас – начин на живот

Зората на новото хилядолетие завари българския футбол в много окаяно състояние. Клубните ни отбори от много години не са мерило за почти никой отбор от средната и под средната европейска класа. Славното минало на българските отбори убийци на евро шампиони вече може да се види само на черно – белите ленти.

Софийските футболни грандове ФК Люлин и ФК Витоша от много лета не са се докосвали до сребърната гладка повърхност на шампионската титла. Мимолетните им участия по терените на Европа много често се превръщат в истинско фиаско и ги отстраняват отбори, на които трудно се запомнят даже и имената. Столичните дербита са скучни, сиви и постни откъм футболни качества.

Акцентът на тези мачове много често пада главно върху публиката. Класиката се състои в две враждуващи агитки настанени задължително зад вратите и присъствието на много полицаи около тях. Хореографиите, бомбичките, димките, факлите и знамената допълват фееричната обстановка по трибуните.

Съставката, основната ядка на тези агитки са ултрасите.  Ултрасите са онези фенове, известни с фанатичната си подкрепа за любимите си отбори. Те са онези момчета и момичета облечени с черни суитшърти и панталони, с качулки на главата, а някои и с маски на лицата. Те винаги намират начин, въпреки строгите мерки на полицията, преди всеки възлов мач да вкарат на трибуните най-различна пиротехника и задължителните бомбички.

Камен бе високо, едро момче, със сини очи, руса коса и винаги леко поруменели бузи. Тази година му предстои да завърши 133 СОУ и беше започнал още през зимата да ходи на кандидатстудентски курсове. Влечеше го историята и искаше да кандидатства История и география в Софийския университет.

В този късен априлски следобед, Камен, облечен с леко широки черни дънки, бяла памучна тениска и черен суитшърт, стоеше облегнат на оградата в задния двор на училището. С поглед зареян в игрището за волейбол той се опитваше да подреди хаоса в главата си.

- Ей какво си се омърлушил такъв? – гласът на Петьо едва успя да го измъкне от силно преплетените му мисли, всяка теглеща в различна посока. Кога ще ходим да подготвяме хореографията за мача с люлинци? Утре е събота по дяволите. Ще има шествие до стадиона. А, и да не забравим да направим и поне десетина димки. Намерих малко амониева селитра и доста топчета за тенис и с Росен ги скрихме в мазето на блока. Тази вечер ще майсторим пушилките. Ей, слушаш ли ме?

- Да слушам те! По-спокойно! Успокой се, не викай толкова. Не се пали. До вчера търкахме стола в кабинета на инспектор Аврамов в първо районно, а ти кършеше ръце като девственица в първа брачна нощ. Бързо забрави това, а? А забрави и шамарите и ритниците от ченгетата пред стадиона? Кротни се малко.

Петьо се ядоса, хвана с рязко движение пластмасовата бутилка бира, която стоеше до него и нервно отпи няколко глътки.

Камен не беше от типичните ултраси. Още от малък той ходеше на мачове на  Витоша, подкрепяше яростно отбора си и влизаше в безкрайни спорове с феновете на кръвния враг Люлин, които учеха в тяхното училище.

Преди няколко години благодарение на Петьо и Росен, той постепенно навлезе в редиците на крайните ултраси. Въпреки това, Камен си остана една идея по – умерен от тях, което дразнеше Петьо.

Камен бръкна в джоба на дънките си, извади кутия цигари бяло виктори, придърпа си една цигара, запали я и жадно запуши.

- Мисля, че Камен е прав Петьо. – в този момент се чу нежния и мек глас на Силвия. Силвия бе слабо и ниско момиче от техния клас. С черните си очи и буйната си къдрава кестенява коса, която на големи букли се спуска по раменете й, Силвия бе украшението на малката компания ултраси. Тримата се познаваха още от първи клас и оттогава винаги се движеха заедно и бяха неразделни. Силвия също бе винаги с тях  на всеки домакински мач на Витоша.

Дъвчейки сандвича си, завит с две салфетки тя отново се обърна към Петьо

- Ти май забрави, че на последния мач ни взеха данните от личните карти и всички сме с последни предупреждения заради онази бомбичка, която Росен хвърли по репортера долу на пистата на мача със Септември. Ще си имаме проблеми с Аврамов в Първо районно.

- Абе вие какво сте се коалирали срещу мен? – очите на Петьо злобно светнаха, а устните му нервно помръднаха. Какво толкова? Чудо голямо. Ще вкараме няколко димки на стадиона. Нищо особено. Малко заряд, малко атмосфера. Ей на мач ще ходим, не на опера.

Камен въздъхна и погледна въпросително към Силвия. В очите й той долови умолителна нотка.

- Добре – стегнато отвърна Камен. Но ми обещай да не се забъркваме в излишни проблеми.

- Честен кръст - Петьо смешно сложи лявата ръка на сърцето си, а дясната повдигна нагоре. Компанията се успокои.

- Утре в три ви чакам и двамата в парка. Имаме два часа да подготвим всичко. Двете най – големи фракции са го обявили като събитие във фейсбук. Ще се съберат много хора и ще има голямо шествие към стадиона.

- Добре. Разбрано. Тогава до утре. И без това трябва да седна в къщи и да прочета нещо за изпита. Камен се размърда и се отлепи от оградата.

- Аз също трябва да се прибирам, че майка ми ще иска да й помогна нещо за наближаващия Великден. Но утре в три без десет ще съм в парка.

Компанията мълчаливо излезе от училището и по тясната уличка, над която се бяха надвесили подранилите тази година с цъфтежа си кестени се отправи към автобусната спирка на пресечката на уличката с булеварда.

На другия ден Камен се събуди рано, още щом слънчевите лъчи закачливо се промушиха през перденцата в стаята му. Той стана, облече се и си направи  кафе на кафе машината. Излегна се на леглото със записките си и се зачете, но този път въпросите за Първото българско царство така и не успяха да грабнат вниманието му. Камен бе разсеян и постоянно мислите му се реяха към днешното дерби на неговия отбор с Люлин. След два часа безплодни усилия Камен ядосано стана от леглото и захвърли листовете на масата. Взе телефона и набра номера на Силвия.

Само след няколко мига в слушалката се чу нейния глас

- Здравей Силве! Извинявай, ама нещо не ме свърта на едно място и четенето не ми върви. Заради мача. Искаш ли да излезем по – рано и да пием по нещо в парка?

- Разбира се. То и аз няма какво да правя в къщи, а времето навън е страхотно. Ще се обадя на Росен и Петьо. И без това нали Петьо искаше да ходим на шествието. В 11 ч добре ли ти е като час?

- Чудесно. Искаш ли да се чакаме пред кварталния магазин за да си вземем бира, че до стадиона няма да продават.

- Съгласна съм. До после.

Камен приплъзна  пръста си по гладката повърхност на смартфона, за да затвори. След това стана от леглото, запъти се към гардероба, отвори вратичката и се загледа в множеството сгънати и навити дрехи.  След кратък размисъл измъкна едни черни къси панталони, черна тениска с лика на Васил Левски отпред, а под него надпис “Свобода или смърт” и бързо се преоблече. Наметна си на врата зелено – белия шал на ФК Витоша, а в джоба си сложи маската от картинга, която слагаше на лицето си, когато започваха хореографиите. Погледна часовника на телефона си. Оставаше му половин час до срещата. Минавайки през коридора грабна любимия си суитшърт, тихо се измъкна през вратата и набързо заслиза надолу по стълбите.

Навън слънцето весело грее и гали с лъчите си старите и на места напукани сгради в центъра на София. Старите чинари от двете страни на улицата леко поклащаха клоните си от слабия априлски ветрец. Над града вече се усещаше застиналата във въздуха предпразнична атмосфера. Утре бе Великден, но не това вълнуваше Камен в момента. Приятните свивания и бодежи в стомаха му, в резултат от емоцията и вълнението от предстоящия дерби мач, държаха сетивата му в сладко и страстно напрежение.

 Когато стигна пред кварталния магазин Силвия и останалите още не бяха пристигнали. Камен влезна, взе две двулитрови бутилки бира и пред не много одобрителния поглед на продавачката, породен от шала му, взе рестото и излезе навън. Не му се наложи да чака дълго. Само след няколко минути зад ъгъла на блока се показаха Силвия, Петьо и Росен. Всичките със зелено – бели шалове на Витоша, а винаги колоритния Росен бе с маска на главата , същата като на Камен, а в дясната си ръка държи голямо знаме. Вместо поздрав, приближавайки към него Росен се провикна

- Само Витоша! Ще смачкаме Люлин!- и започна да скача и да пее.

Камен се усмихна. Настроението на всички бе приповдигнато от слънчевия футболен следобед. Компанията се насочи към парка пред стадиона. Разговаряха за мача, за евентуалните играчи в титулярния състав на “Витоша” и къде са слабите места в халфовата линия и защитата на “Люлин”.

Около парка полицейското присъствие бе засилено – патрулки и коли на жандармерията се движеха бавно по главните пътеки, а конната полиция бе заела местата си при подстъпите на стадиона. Полицаите спираха от време на време подозрителните запалянковци за проверка на личните карти.

Четворката седна на една свободна пейка и Камен извади двете бутилки бира от найлоновия плик, а Росен още една и четири пластмасови чашки. В този момент от далечния край на парка се чу мощна експлозия, последвана от скандирания и песни. Агитката почваше да се събира на сборния пункт преди мача. Петьо не го свъртва на едно място.

- Хора, хайде да ходим при тях. Седим като пенсионери на тази пейка. Дербито на кръга е, а ние като бабите.

Останалите се опитват да охладят ентусиазма му, но не успяват. Допиват чашите, взимат бутилките и се насочват към сборния пункт, който бе пред “България Банк”. Четиримата бързо пресичат парка, минават през подлеза и се насочват по малката уличка, успоредна на булеварда по посока към банката. Още отдалеч те забелязват множеството събрани фенове там. Те пеят, скачат, викат, експлозиите от бомбичките раздират въздуха, а запалените факли със зелен цвят внасят още повече колорит. Няколкото полицейски патрула, заобиколили събраните ултраси, безучастно наблюдават забавлението на агитката и с досада пиеха кафетата и отхапваха от поничките си. Пеперудите в корема на Камен неудържимо започнаха да бодат стомаха му и той, в порив на неудържима емоция, хваща Силвия за ръка и се затичва към тях.

 В очите на всички се чете радост, а песните следват една след друга. Наливат си бира и започват да пеят, да викат и да се забавляват с останалите.

Час преди началото на мача събралата се тълпа, наброяваща около хиляда човека бавно и организирано се насочи по улицата надолу към булеварда. Песните ехтят, а трясъка на бомбичките дълго се блъска между стените на сградите, застанали по двете страни на уличката. Пет полицейски мотора от моторизираната полиция предвождаше шествието, а три полицейски коли бавно пълзят на края му. Като стигат булеварда феновете не минават през подлеза, а директно се спускат на шосето и за миг блокираха цялото движение по него, въпреки усилията на двамата регулировчици и полицията. Скандирания, песни и взривове на бомбички се смесват с ругатните на недоволните шофьори. Всичко това продължи около десетина минути, след което агитката се прехвърли на площада с множество фонтани пред стадиона и като пъстро зелено – бяло море се насочи към сектора си. Обиколния път покрай стадиона водещ към подстъпите на секторите с агитката на “Люлин” бяха блокирани от конна полиция и жандармерия.

На входа на сектора се образува обичайното струпване на хора и на Камен и останалите се наложи дълго да се бутат докато минат през двойната щателна проверка.

- Добре, че вчера си купихме билети - недоволно промърмори Камен.

Когато Росен подаде билета си на единия от стюардите, проверяващия дълго се загледа в лицето му и след като се консултира с един полицай му поиска личната карта. Студена тръпка като електрически ток премина по тялото на Росен, но след като стюарда му върна картата въздишка на облекчение се процеди през ноздрите му.

Като стъпиха на трибуните сърцата им започват да подскачат в сладострастни тръпки. Играчите на двата отбора бяха излезнали на терена и загряваха. Една групичка от момчета и момичета от агитката опъват голям транспарант по предпазната ограда на сектора. От отсрещната страна, сектора на люлинци също постепенно се пълнеше и не след дълго започват и първите скандирания и закачки между агитките.

След загрявката, двата отбора се насочват към съблекалните съпроводени от подвикванията на зрителите. Диктора на стадиона още веднъж съобщи съставите, а след това над стадиона увисна тягостна тишина, нарушавана от единични провиквания.

В момента в който съдията изведе двата отбора по трибуните стана страшно. Многоцветни факли се смесват в невероятна цветна феерия на дъгата, а по пистата избухват бомбички. Опъват се транспаранти - започва първата част на хореографиите.

Камен забравя за всичко и за всички. Той скача, пее и скандира. Размахва шала, а гърлото му се схваща от емоция. Над сектора застина гъста зелена мъгла от факлите.

Чу се началния съдийски сигнал и мача започна. Още в самото начало “Витоша” натиква съперника си в полето му и положенията се зареждат едно след друго. При един ъглов удар вратаря на “Люлин” не се намесва по най – добрия начин, боксира топката, която на границата на наказателното поле попада в халфа на “Витоша” Вангелов, който стреля  през купа от играчи, топката коварно рикошира в крак на защитник и се оплита в мрежата в долния ляв ъгъл. 1:0 за “Витоша”. В този момент Камен изпадна в екстаз и лудо започна да скача, да вика, да прегръща и да вдига Силвия във въздуха от радост. Всички, целия сектор, скачат като един, викат като един, радват се като един, дишат като един, обичат като един. Това може да се усети само на трибуните. Тази тръпка – сърцата на хиляди да туптят в един ритъм, може да витае само на стадиона.

Футболистите на “Люлин” в лилави екипи омърлушено подновиха играта от центъра.  “Витоша” намаляват оборотите и известно време топката се задържа около централния кръг в безперспективни пасове по широчина. В един момент халф на “люлинци” със спорен пас зад защитата на “Витоша” намери централния нападател Григориев, който достигайки до топката я овладя излезе сам срещу вратаря и с плътен и техничен удар в десния ъгъл изравни резултата – 1:1.

В този момент агитката на “Люлин” заприлича на разбунен кошер, над който се издигаше виолетовия дим на факлите, примесен с трясъка на бомбичките. В сектора на Камен настъпиха безредици. Една част от ултрасите, изнервени от получения гол от засада, слязоха долу до трите врати към пистите. Струпаха се много полицаи, които с щитове и палки затварят входовете. Изтрещяват няколко бомбички, викове се смесват в невъобразим хаос, хора се спъват и падат по седалките.

Камен видя как Росен и Петьо, затичани по стълбите приближават безредната смесица от хора, пушек и взривове. Петьо бърка в джоба си за да извади самоделната бомба. Жандармеристите още по озверено бият и млатят където заварят - по рамена, по глави, по крака. Сещайки се за проблемите с полицията и какво може да се случи, Камен се спуска след приятелите си, а след него се затичва и Силвия. Заедно изминават няколко стълби, когато Камен чува оглушителен трясък зад себе си. Уплашено се обръща и кръвта в жилите му се вледенява. Силвия лежи между два реда седалки прикрила лицето си с ръце. Буца засяда в гърлото му, той нито може да говори, нито да извика от ужас. Едва се придвижва и коленичи до нея. Лицето й е покрито с кръв, а очите й неестествено блуждаят. С последни сили Камен вдига глава и вика за помощ. Някой в плътния мрак от бомби и димки успява да го чуе и пронизително извиква:

- Какво става момче? Ах. За Бога! Викнете линейка, момичето е зле.

След няколко минути сред гъстия пушек легнал върху пистата, Камен забелязва синия буркан на линейката. Двама човека в бели медицински униформи ескортирани от жандармеристи влязоха в сектора и дойдоха при тях. Вдигат Силвия на ръце и я отнасят към линейката. Камен усети как сълзите започнаха да проправят път от очите към бузите му и безпомощно да падат върху студения бетон.

- Мога ли да дойда с нея г-н полицай? – едва чува хлипащия си, останал без сила глас обръщайки се към един жандармерист. Аз съм приятелят й.

- Може момко, но по – бързо. Приятелката ти е много зле.

Камен слиза на пистата и с ловко движение се качва в колата. Линейката пуска бурканите и бързо потегля по хлъзгавата настилка, излиза извън стадиона и надува сирените.

Вътре в линейката Камен изпадна в безтегловност, а мислите панически се блъскат в главата му. “Какво ще правя сега? “ Какво ще обяснявам на полицията?” “Какво ще кажа на родителите й?”  “Как ще реагират нашите?”

Във вътрешността на линейката приглушено достига писъка на сирените. Той не усети как пристигнаха пред Пирогов, после как свалиха Силвия с носилката, как я вкараха вътре в болницата към шестия етаж в реанимацията.

Остана да я чака в една голяма чакалня, където седейки на едно кожено канапе, прикри очите си с ръце.  Той не помни колко време е седял така, когато при него дойде дежурната сестра и заставайки пред него, важно извади химикалка от предния си джоб, прочете нещо в папката си и попита:

- Вие ли сте Камен Александров?

- Да аз съм – с натъртен глас и насълзени очи отговори той.

- Вашата приятелка е по – добре и в момента е стабилизирана Имала е късмет, че бомбичката е паднала до нея и е получила повърхностни наранявания по главата от пръснатите осколки. Не е възстановена напълно и може би е още в психичен шок, но можете да я видите. Тя е в стая 313.

Камен бързо стана, качи се в асансьора и само след минути вече бе на третия етаж. Намери стаята и притихна. Отвътре не се чуваше нищо. С разтуптяно сърце почука на вратата. Никой не му отговори. Натисна леко дръжката на вратата и тихо влезе. Силвия лежеше по гръб на тясно легло с чисти бели чаршафи. Тя бавно се обърна и лека усмивка озари бледото й лице. Главата й бе превързана с бяла марлена превръзка на която на две места бяха избили червени петна. Той се приближи и коленичи до леглото й.

- Силве съжалявам, че така се получи. Не знаеш колко се изплаших. Направо не знам какво ще обяснявам на майка ти и баща ти? Боже колко се радвам, че си жива.

Той нежно хваща китката й и я допира до устните си, а от очите му тихо се търкулват две издайни сълзи.

- Много ти благодаря, че дойде и, че направи всичко възможно да си тук до мен. Много е мило от твоя страна. Понякога се чудя кой обичам повече? Отбора или теб…  Тя не можа да довърши.

Камен се наведе над нея и страстно я целуна по устните. Силвия обви врата му с ръце и притисна главата му по – близо до лицето си. Света около тях се завъртя за миг, а пред очите им избухнаха множество разноцветни звезди. Този път обаче зарята около тях не бе от избухванията на бомбичките, а от любовта.

В този вълшебен момент вратата на болничната стая се отвори и на прага застанаха бащата и майката на Силвия.

Студени тръпки полазиха по жилите на Камен и той се зачуди дали да се радва от целувката, която още сладко пареше на устните му или да се страхува от предстоящия разговор с тях….