Типичен ден от края на лятото.
Вървяхме по прашния селски път, нагорещен до такава степен, че босите ни крака вече се бяха зачервили от топлината, която излъчваше, а и от камъчетата, които се забиваха в кожата ни при всяка стъпка. Държах за ръка едно дребно русокосо момиченце, приличащо досущ на ангелче, объркало се при полета и паднало на тази обгорена и разрушена от войни земя. Пред мен вървеше момче, горе - долу на същата възраст, носещо по по едно дете във всяка ръка, докато още две го дърпаха за и без това парцаливата тениска и го засипваха с въпроси. Въпроси, на които ние двамата или нямахме отговор, или нямаше как да отговорим. Защото как да кажеш на няколко малки деца, на възраст между 5 и 10 годинки, че току - що мястото, което използваха като убежище, което дори можеше да се нарече дом (макар и трудно в тези времена), бе бомбардирано и сринато до основи? Как да им отговориш, когато те питат защо вървим толкова бързо по тези пусти места, защо се страхуваме от най - леките шумо ...