Топлината в почти празния кабинет и ароматната пара на чая в нащърбената синя чаша караха Елина да се чувства като носена от вълни на мързелива река. Усещаше, че сърцето й се отпуска в отмалата на сладка и поглъщаща умора и че й е все по-трудно да държи очите си отворени. Наистина й се искаше да заспи и ако може – да не се събужда. В дните след раздялата със Златин предпочиташе да прекарва времето в сън. Така съкращаваше времето, в което мъката и разяждащите мисли обсебваха ума й. Сега, за съжаление, не това беше бягството от задължението да спи със Стоев. Всъщност, почти не преспиваше. След като й се наситеше, той я отпращаше като даже не си правеше труд да й повика такси по телефона. Не искаше да мисли за тази вечер. Искаше да продължава да е тук и да следи ръцете на момчето и как изпод молива изплуват образи…
-И после? – Николай се позасмя. – Забравихте как продължава стихотворението ли?
-О, не, разбира се – тя се сепна. - „ И лека полека човекът се сетил – страхът е без полза, ще м ...