В този град, в който няма какво да се случи - 9

… - Любко, усмихни се да те снимам де!

Момчето неумело се опитва да изобрази радост.  Две чаши на масата, сладки, соленки, голяма торта и двама самотници – баща и син. Първият тъжен празник в живота му. Най-тъжният. Той мълчаливо пие лимонадата си, гледа към вратата и чака. Тя ей сега ще дойде. Не може да не дойде на рождения му ден. Ще празнуват заедно така, както винаги са го правели. Тя ще пее, ще му играе куклен театър с Палячо и Зайо, ще измисля весели игри. Ще скрие подаръка и ще му подсказва: „Топло… студено… топло… горещо…“ -  докато го намери. Беше толкова хубаво преди… нищо че бяха само тримата. А може би точно затова. И тази година не е канил приятели. Няма такива. След заминаването на майка му, баща и син Цветкови са с един особен статус в селото. На детето му се повдига от фалшивата загриженост на съселяните, иззад която наднича зле скрито жадно любопитство. Дори леля Юлия престана да идва ( не може да разбере защо в селото я наричат стара мома – тя не е стара, нито е грозна) и откакто останаха сами, тя често ги навестява. Носи им кекс, баница или пък моли татко за някаква услуга. Само че след последния път, когато баща му ходи да ѝ оправи печката и се върна ядосан, тя повече не идва.

Детето изпъва гръб и почти се изправя на дивана - някой идва. Спотаява се, не смее дори да диша.

- Наско! – чува се мъжки глас. Съседът.  – Ще ми дадеш ли твоята стълба, голямата?

Когато Атанас се връща, намира рожденикът горчиво да плаче , заровил лице във възглавниците на дивана.

- Любко… - милва го непохватно грапавата ръка. – Хайде стига де… Дръж се като голямо момче. Нали сме мъже?

Знае, много добре знае. Той е малкият мъжага на татко. Но какво да направи, когато чувства как някакви зъби се впиват дълбоко вътре в него и ръфат ли ръфат. И всичко би дал да не мъж. Не иска да е голям и силен!

- Хайде да отворим подаръка, искаш ли? – опитва се да го развесели таткото.

„Не ти искам подаръка! Искам си мама!“ – изгаря го желанието да реве с всичка сила. Толкова силно да реве, че дори да е на другия край на света, тя да го чуе. Но полза от това няма и Любослав вече много добере го знае. Поглежда баща си и взима първото си мъжко решение:

- Хайде!

Добре, ще бъде голям и силен. Заради татко. Нали са си само двамата.

… „Мили Дядо Мраз!“

Любчо гризе химикала и крадешком поглежда към вратата. Дано татко не влезе и не види какво писмо се е захванал да пише. Добре де, вече е голям и знае, че няма Дядо Мраз. Но пък знае ли човек? Ами ако има?

„Пише ти Любослав Атанасов Цветков от село Д. – вписва старателно пълния адрес. За всеки случай.  – Тази година не искам да ми носиш подарък. Татко ще ми купи.Моля те само, ако можеш, накарай мама да се върне у дома. Кажи ѝ, че ни е много мъчно за нея. И ѝ кажи, че ѝ се извинявам, задето съм я ядосвал. Обещавам, че ще бъда много послушен, само тя да си дойде!“

… - Харесва ли ти?

Любо впечатлен оглежда празния все още апартамент. За първи път попада на подобно място и мисълта, че се намира в такава огромна сграда, го кара да се чувства дребен и нищожен като бръмбар. В тясната, подвижна кутия, наречена асансьор, му се струваше, че ще се задуши, а когато кутията тръгна нагоре, му се свиха червата. Селското дете, расло и играло в широкия двор, по поляните, отказва да приеме, че хората могат да живеят в такива клетки.

- Да… много е хубаво –лъже сърцато момчето, а след минута все пак не се стърпява. – Татко, наистина ли няма да се върнем вече на село?

- Ще си идем.. някой път… - въздъхва Атанас, а после притегля сина си в непохватна прегръдка. – Любчо, нека си поговорим по мъжки. Ще си ходим от време на време да наглеждаме къщата. Не съм я продал… но не ми се живее вече в нея, разбираш ли?

Момчето кимва. Разбира, то се знае. В нея вече я няма магията, която превръща една къща в уютен кът, където да бързаш да се прибереш. Но ще му липсва двора с люлката, малката беседка, която превръщаше в укрепен форт и оттам стреляше по неприятелите, лехите, от които си късаше сладки, налети със слънце домати. Тук ще може ли да гони светулки, да чуе сутрин петлите, да се просне по гръб и да наблюдава как се променят пътуващите по небето облаци? Тук е пълно с коли… Срам го е да признае, но се страхува от тях. На татко му е лесно – познава града, тук работи. А той… ще се изгуби сред толкова много хора, по непознатите улици. Как ще иде наесен в новото училище? Любо хапе устни. От училището се страхува най-много. В село, където го познаваха, децата му се подиграваха и го биеха. А тук… какво ще стане с него тук?

Няколко дни след окончателното им преместване, Любо беше зает да обследва новото си жилище. Обикаляше стаите и се опитваше да  изпробва в тях любимите си игри. Не се получаваха. И от наблюдението на облаците нищо не излезе – когато легна по гръб на терасата, от широкия екран на небето остана тясна ивица, а гледката на другите тераси и висящото по тях пране го подразни. Долу имаше градинка, Долу имаше градинка, в която няколко деца играеха на гоненица, но той за нищо на света не би отишъл да попита дали  може да поиграе с тях. Защо да пита – за да го изгонят ли?

… Любослав уверено крачи от библиотеката към къщи и в мечтите му се върти изкусителния мираж на бял сметанов сладолед. Тази августовска жега може да умори и слон! Ще си купи от спирката до блока, от всички сладоледаджии в града леля Васка най-щедро тъпче фунийките. Вече е опознал почти целия град и все повече му харесва тук. Най-много заради това, че тук никой не шушука зад гърба му. Изведнъж спира- вниманието му е привлечено от любопитна гледка – момче на неговата възраст тегли за ръка момиченце на около 8 години, което се опъва и реве.

- Пусни ме бееее…. Казах ти, няма да ида! Няма! Пусни меее, ще викаааам…

„Щяла да вика?! Та тя се дере като магаре!“ – Любо хем се възмущаваше от грубиянското поведение на момчето, хем го досмеша.

- Върви, че като те запухам по задника…

-Нямаааа! Пусни, пуснииии….

Любослав изведнъж праща по дяволите предпазливото гласче, което го съветваше да не си търси белята и приближава към странната двойка.

- Ей! Я пусни  момичето!

- Ти пък к`во искаш бе – озъбва се хулиганът. – Тя ми е сестра.

- Да бе, да… - спасителят обвива с ръка раменете на момичето и го утешава.  – Не се плаши, аз ще те изпратя.

- Я чупката бе, мамка ти да…

Това последното не биваше да го казва. Побесняло, момчето само не разбира  как юмрукът му се стоварва в брадичката на непознатия.

- Баатееее – писва ревлата и Любо се плаши от стореното.

- Извинявай! – казва той и протяга ръка на поваления си противник, за да му помогне да се изправи. И веднага на свой ред получава един по скулата. По-изненадващото е, че врагът също му се извинява.

- Видя ли какво стана заради теб! – заяжда се баткото с малката си сестра, която виновно хленчи и го хваща за ръка. – Приятел, извинявай наистина. И аз да бях видял тая картинка, щях да се намеся. – измъква се от лепналото се за него момиче и го шляпва по врата. –Аз съм Ивелин. А тая лигла тук е сестра ми Мая.

Оказва се, че дори са в една посока и затова продължават пътя си заедно. Докато стигнат до блока на Ивелин и Мая, Любослав вече има свой пръв приятел. Пръв в буквалния смисъл. Никога дотогава не се е сближавал с никого. На село, допреди да тръгне на училище, беше гледан като цвете в саксия, рядко се събираше с деца и по някакви непонятни причини така и не успяваше да се сприятели с тях. Когато стана ученик, странеше от връстниците си, беше плах, неуверен и и се чувстваше най-добре в къщи, при мама. Ненапразно  в класа го наричаха „на мама детенцето“ и го дразнеха, а след нейното заминаване намериха в негово лице идеалната жертва. След като няколко пъти се прибираше набит, разреван и разтреперан от  страх и унижение, Атанас не изтърпя и го разтърси:

- Ти ръце нямаш ли бе? За какво са ти – да се чешеш отзад ли? Мъжете не реват, а се бият!

Любослав послуша съвета му. На мама детенцето порасна според закона на джунглата, в битките по улиците и на училищния двор откри самоувереността, която болезнено му липсваше. Стигна се дотам, че започнаха да привикват баща му в училище.

-Знаем какво ви се случи – кършеше ръце класната при последния разговор, а Любослав я гледаше изпод вежди. – Разбираме, че момчето минава през  труден период, но не може да продължава така. Той е извор на конфликти. Много, много съм загрижена.

Баща му бавно беше станал и още по-бавно се беше надвесил над бюрото, почти опрял лице в лицето на учителката.

- А бяхте ли загрижена, другарко Лилова, когато моето момче го причакваха всеки ден зад училището, за да се подиграват с него и да го бият? Когато са го карали да пада и да става като в казармата? Когато го бяха замервали с кал? Тогава Любо не ви беше проблем. Започна да се защитава и изведнъж взе да пречи. Къде бяхте, когато тормозеха сина ми?

- Ама… ама Любчо нищо не ми е казвал. Никога не се е оплакал. Щях да взема мерки.

- Тия мерки можете да си ги… И не се престаравайте толкова – аз вече съм ги взел. Щом свърши учебната година, ще отпиша Любо – да не ви срами училището.

Така момчето попадна в града и в новото училище, където за пръв път си пое спокойно дъх и откри, че животът продължава. Че е възможно да продължи.

… „Не ми говори никога за нея. Не ме питай, не искам да ти обяснявам. – сопва се той с прегракнал глас, когато Лора несмело пита за майка му.  –Мразя я!“

„Ако я мразиш, тогава… защо носиш нейна снимка?“ – възразява тихо тя. Любо ѝ е сърдит два дни, но не успява дълго да устои на тъжните ѝ очи, отива при момичето и му протяга ръка с предложение за поредна разходка. Лора цялата светва и му признава, че се е измъчвала от мълчанието му: „Нямам друг приятел тук, освен теб!“ Любо много добре знае това. Само дето Лора не знае, че за него тя е повече от приятелка. Но никога няма да ѝ го каже, защото тя ще се отдръпне. Тя не е влюбена в него и никога няма да бъде. Предпочита да се задоволи с приятелството ѝ. Защото не би понесъл да изгуби и нея.