ГЛАВА  ШЕСТА

Вечерята  в  далечното царство

Държа да се знае, че приказката е писана през 2006 година, когато още не знаех за съществуването на този  сайт и подвизаващите се в него, крале, принцове, котараци, вълци,  птици, вампири, канибали  и други герои. Затова приликата с всеки "разпознал" себе си е наистина случайна.

          На другия ден отново ме обхваща познатото вълнуващо и приятно  чувство на радостно очакване. Този път очаквам вечерята с оня аристократичен принц, чието хоби беше да се прави на крал. Котаракът, по своя си невероятен, приказно-котешки начин е прочел мислите ми и сега непрекъснато ходи след мен и ме моли:

- Не отивай, много е далеч.

- Но това може да е Лазурният принц и аз не искам да се размина с него, само защото живее далеч.

- Лазурният ли? А кой е този Лазурен принц, за който мислиш непрекъснато?

- Той е оня, който... Но... това е дълга история, която само жена може да разбере.

          Той млъква за известно време, след което подновява молбите си.  И така цял ден, докато ушите ми се надуват от непрекъснато врънкане. Само че аз така съм се устремила към Лазурния принц, че най-малко капризите на един котарак могат да ме спрат.

          Щом се стъмва, Мащехата вече е в леглото си, а една каляска с шест бели коня е пред Самотния замък. Слагам дългата черна наметка на Мащехата, която намерих в стария скрин на тавана, върху леката червена рокля. Този път нямам нужда от фалшивите бижута, защото той вече ги разпозна. Качвам се в каляската, кочияшът шибва конете и се понасям в нощта напред, към далечното царство. Към принца, който може би...

          Колко съм пътувала не зная, защото съм унесена в мечти или може би сънища. По някое време каляската спира. Вратата се отваря и ми подават ръка. Слизам и устата ми сама се отваря. Стоя с отворена уста и не мърдам, защото съм забравила не само  да говоря, ами и да вървя. Дълго време стоя и зяпам красотите без да помръдна и без да мисля. По някое време в главата ми се оформя първата мисъл: "Какъв ти замък, това е истински дворец!"  От този дворец излиза и тръгва по алеята към мене вече познатия ми принц. Царствен, като истински крал. "Май не ме е излъгал, че хобито му е да се прави на крал. При това го прави много сполучливо и убедително." - мисля аз, докато той се приближава, подава ми ръка и с жест ме кани да вървим. Тръгвам като насън. Минаваме покрай лакеите. Приказно! Всичко е приказно. Време е да затворя уста. Май забравих, че съм в приказка. А щом е приказка, редно е всичко да е приказно и не трябва да се шашкам като последната Пепеляшка, която не е виждала дворец. Защото аз съм виждала и друг път. В красива, но не много просторна зала, украсена с брокат, злато, кристал и портрети на крале и кралици, е подредена огромна маса за предстоящата вечеря. Принцът галантен, наоколо слуги и лакеи, очакващи заповеди. С една дума - приказка. Започваме вечерята. Приборите - сребърни, храната - превъзходна. Но принцът - надалеч, на другия край на масата. Не можем да разговаряме, пък аз трябва да разказвам приказка и то не само една, ами 101 - нали такава е магията на Кръстницата, иначе няма да разбера дали той е Лазурния.

          Гледам принца, който се зае с вечерята като че ли не е ял три дни и се чудя кога ли ще приключи най-после с това ядене? По нещо ми напомня Пучи. Май че има и друго хоби този принц - да яде. В тази обстановка, с този евентуален Лазурен принц насреща си, аз почти не ям, отпивам само малко от виното. Такава съм си, храната не ме впечатлява много, а тази вечер пък - изобщо. Но той! То не бяха ордьоври, блюда, меса, то не бяха десерти, то не бяха питиета - кралска работа. Хапне хапка, отпие глътка и иска следващото. Така се унесе в това ядене и пиене, че май забрави, че съм тук. Доста хапки хапна, доста глътки отпи. "Едричък е - мисля си - трябва да яде повечко". Но след толкова питиета се чудя защо още не е под масата. Най-после свърши.

- Хареса ли ти вечерята, Пепеляшке? - вика той от другия край на масата, от което разбирам, че най-после си спомни за мен.

- Превъзходна, благодаря. - отвръщам с баналната фраза за такива случаи, викайки от другия край на масата.

- Да се преместим в малкия салон, да си поговорим. - предлага той.

          Най-после, нали и аз това чакам. Настаняваме се върху красив, широк, удобен диван, тапициран с коприна.

- Разкажи ми за себе си, красавице. - сякаш отгатва желанието ми той.

          Започвам моята първа приказка.

- Родена съм и съм расла на село...

- Знам. - прекъсва ме той.

- После отидох да се уча в старата столица на царството, но срещнах Първия принц, оженихме се, родиха се малкия принц и малката принцеса и аз трябваше да се откажа от учението...

- Знам.

          "Знам... Знам... Знам..." - чувам и виждам как лицето му се приближава, приближава, приближава... "Този принц май нещо много бърза, пък аз трябва да му разкажа 101 приказки, а той не иска да слуша, но как да се измъкна сега?" - дърпам се аз назад.  Той настъпва - аз се дърпам, докато в един миг чувствам, че заспивам, и в заспиващото ми съзнание с усилие се ражда последна мисъл, че май в моето вино е имало нещо специално за мен, а неговото явно е било повечко и ние и двамата сме победени от виното - аз от "качеството", той - от количеството. Но нали казват, че във виното била истината. И тя не пропуска да ми се покаже в цялата си гола прелест веднага след няколко часа дълбок, прозаичен сън, в който нямаше никакви лазурни сънища.

         Когато се събуждам, светлината на утрото е нахлула през прозорците, с червеникав оттенък идващ от цвета на червените завеси, през които се процежда,  а ние с принца си спим с дрехите на широкия диван като братче и сестриче. Лицето на принца е до моето, а тежката му ръка така ме е притиснала, че не мога да стана. Докато се опитвам да избутам ръката му и да се измъкна от тази силна "прегръдка", се вглеждам в лицето му. И забелязвам нещо, от което късата ми прическа щръква като на силно гелосано  невръстно рапърче, защото виждам, че брадата му в основата - там, където е израснала през нощта, е червена.

          "Червена брада?! Каквоооо? Нима съм в прегръдката на Червенобрадия? Не, не може да бъде! Това не може да се случва с мен. Та онова Червенобрадо чудовище беше живяло преди няколко века." Навеждам се отново и се вглеждам по-внимателно с полусънените си очи. Да, наистина не е илюзия от светлината, която се процежда през ярко червените завеси. Как не се досетих по-рано - това  не е никакъв Лазурен принц, а оня кръвожадан червенобрад крал, наречен Червенобрадия, за който зная, че беше малко поубил няколко от съпругите си. Ами сега? ... Ами сега?... Ами сега?... Ами сега?..." - започвам пак да повтарям като повредена грамофонна плоча, докато усещам, че кръвта ми изстива още преди да ме е затворил в подземието. Циментирана съм от ужас и се моля да не се събуди скоро, та дано това нещо дето уж е в главата ми да заработи и да измисли нещо. Нито мога, нито искам да помръдна. Само в пълно вцепенение, трескаво се опитвам да измисля какво да правя. И, естествено, се сещам за най-сложното - да изчезна. Защото знам, че този не си поплюва и знам колко красиви, че даже и умни женски главици се търкалят зад гърба на това историческо чудовище, с което тази нощ спахме братски прегърнати Да изчезна, ама как? Още не съм научила как се изчезва от строго охраняван кралски дворец. Обаче трябва да науча, иначе като нищо ще се разделя с рапърската си прическа, барабар с онова, което е под нея. Трябва да си събера съдържанието на черепа, защото се е пръснало някъде и да се съсредоточа. Той все пак не ги погубва преди да са му омръзнали.

          Леко, бавно и внимателно, без да отмествам тежката и отпусната ръка, се изхлузвам от силната прегръдка, вземам си раницата и тихичко, на пръсти излизам. Трябва да се ориентирам къде е изхода, защото тези коридори са истински дворцов лабиринт. Точно тръгвам по един от тях и чувам зад гърба си гласа на Червенобрадия, който ме смразява.

- Къде си тръгнала, мила Пепеляшке?

          Значи все още съм "мила". Това ми дава сили да се обърна и да отговоря с почти спокоен глас:

- Ами... търся банята. Трябва...

- Върни се, ще ти я покажа, тя е насам. - не ме оставя той да довърша изречението си.

Докато в банята бъркам с треперещи ръце в раницата и търся четката си за зъби, се опитвам да мисля трескаво какво ще правя по-нататък. Това пък какво е? Я, хапчетата на Мащехата! За сърцето, за главата, за сън. Кога ли съм ги сложила тук? Дааа... хапчетата за сън. Ето го моето спасение! Сега остава да измисля как тези хапчета да влязат в гърлото на Червенобрадия. Самообладанието ми бавно се връща и аз също бавно се връщам при принца.

- Как си, принце? - питам небрежно, като сядам до него на дивана, ама гледам да не съм съвсем близо.

- Имам силно главоболие. Това вино май не беше от най-добрите. Теб не те ли боли главата? - пита той "загрижено" и аз знам защо е тази грижовност.

- Боли ме, но вече взех хапче. Искаш ли и ти?

          Още преди да ми отговори, аз вече тичам "загрижено" до банята и се връщам с чаша вода. Подавам му чашата и едно хапче.

          - Аз винаги вземам по две, за по-сигурно.

          Аз също мисля, че ще е по-сигурно и с удоволствие му подавам още едно малко бяло хапченце.

- Искаш ли да ти направя масаж, ще ти помогне още повече.

- Как да не искам, хубавице.

          Целта ми сега е да го накарам да се отпусне, за да не допусна никакво подозрение срещу себе си. Заемам се с тази задача много старателно. Започвам - челото, слепоочията, челото, слепоочията - бавно, леко, нежно. Усещам, че се отпуска в ръцете ми доволно и доверчиво и скоро заспива. Сигурна съм, че ще бъде дълбоко.

          Грабвам раницата и боса тръгвам по коридорите. Когато минавам покрай стражите, те не ме спират, а приятелски се усмихват. Защо ли са така доброжелателни? Може би вече се е разчуло, че сме от една черга. Както и да е, намирам изхода... Да, ама не! Само на няколко крачки от свободата усещам как една тежка ръка се стоварва върху рамото ми. Чак прикляквам от изненада и ужас.

- Чааааакай, пиленце! Накъде?! Нима си помисли, че така лесно ще

се измъкнеш?

          В главата ми няма никой. Само едни ветрове се гонят. Едва сега разбирам истинското значение на думата "вятърничава". Обръщам се много, много бавно. От студените ветрове в главата, от очите ми потича вода. Устата ми се опитва да се затвори и да измъца нещо. Напразно!

          - Хвърлете я в тъмницата и пригответе ешафода! - гърми гласът на моето кръвожадно, уж  лазурно чудовище.

          Така ми се пада! Студените ветрове в главата ми стават арктически. Усещам, че започвам да изстивам бавно от всички краища. Както върви, май ще трябва да отсекат главата на едно ледено блокче с женски форми. Остава ми удовлетворението от това, че преди смъртта си разбрах със сигурност какво значи някой да е вятърничав.

          Мъкнат почти безжизненото ми тяло надолу, надолу, надолу... Постепенно  разбирам и значението на строфите "в студените бездни слезни, където тела полуголи се гърчат ...". Тялото ми и без друго е полуголо в тази червена паяжина. За моя изненада, се оказва, че тя изобщо не топли. Много важно! Дали ще съм умряла от студ, или разделяйки се с най-горната празна част от тялото си, май че е все едно. Затова е по-добре да си помечтая за последно. Те мечтите ми за този живот приключиха, но да взема да си помечтая за следващия, защото приближава с всеки изминат миг. По никакъв начин не трябва да допусна да се размина отново и в него с моя Лазурен принц, в търсене на когото предстои да се разделя с главата си в този.

          Може би няколко часа съм се носила в лазурни мечти за следващия си живот, когато чувам дрънчене и дандания. Идват! Измъкват полуголото ми тяло от студените подземия, а навън грейнало едно слънце... Топличко, светличко... Хич не е ден за умиране, ама кой ме пита.

          Замъкват ме в задния двор на двореца, ограден с високи стени, където ешафода вече чака готов. Поне няма да ме екзекутират публично - все пак не съм някоя лейди, я. Това ме устройва, защото открай време не обичам публичните изяви. Срещу ешафода седи Червенобрадия, а двора около него е пълен с гардове и стражи. Явно ще имам честта лично да ръководи екзекуцията ми.  

          На ешафода с брадва в ръце, целият в черно и с черна качулка на главата, чака палача. Зловещо. Вървя като насън. Този път приказката не само загрубя, а направо свърши. Почти ме носят, защото май умрях преди да се стовари тази брадва на главата ми. Вече съм на ешафода. Блестящото острие на брадвата в ръцете на палача като магнит привлича очите ми по разбираеми причини, защото този път и надеждата ме изостави.

          - Пепеляшкеее, само не губи надежда... - чувам, че някой тихичко шепне името ми почти в ухото.

          "От ужас започнах да чувам гласове." - мисля си.

- Пепеляшке, аз съм! - не съм се побъркала, гласът е истински.

          Единствено палача е до мен. Вглеждам се в процепите на качулката. Очите! Май ги познавам... Не, не греша, това е Кръстника!

- Защо си тук? - прошепвам едва-едва.

- Аз... Ами... Аз заради оня брилянт, дето е в теб...

          Гледам през процепите в очите му и виждам как от тях се отронват два едри бисера. Май двамата с него сме един цял трезор, но...

- Ех ... Кръстник... Безнадеждно е... Този път трябва да се разделим завинаги...

- Нали знаеш, никога не изоставяй надеждата, Пепеляшке!

- Сбогом, Кръстник.

- Не се предавай, ще направим нещо.

          Оптимист! Май не разбира, че вече нищо не може да се направи.

- Ще опитаме. Когато те попитат за последното ти желание, поискай качулка на главата. Взел съм тук една от вехториите на Кръстницата. Някога беше невидимка, може би още е такава.

          Искрица надежда проблясва във мрака на абсолютната безнадеждност, докато слушам глупостите на Червенобрадия "В името на Бога.. на краля... на народа..." На мене точно ще ми ги чете тия глупости! Сякаш не знам колко престъпления са извършени в името на Бога и на народите! Но също виждам и това, което този крал-убиец на жени не вижда: на високата стена, ограждаща двореца, зад гърба му, надничат тайничко едни главички с дебели вратлета. Нямаше начин щом Кръстника е тук, момчетата от НСВОП да не са наоколо. Кръстника и той ги вижда.

- Пепеляшке, нашите момчета са тук, но ако успеем, чакай ме под втория мост по течението на реката.

          Не разбирам как ще успеем, но няма и време да питам, защото чувам, че процедурата по моето обезглавяване е стигнала до последното ми желание. Мълча известно време, докато оглеждам стената, защото има съвсем реална възможност този път момчетата да гръмнат Кръстника и мен заедно с него, което за мен сега може и да е по-добре, но за Кръстника... В крайна сметка трябва да си формулирам последното желание, защото кралят-убиец ме чака.

- Не искам да видя как брадвата се стоварва на главата ми. Моля

Ваша милост да позволи да ми сложат качулка. - едва успявам да изрека с треперещ от страх глас.

          Червенобрадия дава знак за съгласие с царствен жест. Кръстника ми нахлузва качулката и ме поваля на килимчето, което не съм забелязала, че е застлано до ешафода, за да коленича върху него преди да си сложа главата на дръвника. Килимчето се издига, а аз виждам, че Кръстника светкавично се е проснал зад ешафода, защото е разбрал, че момчетата ще стрелят всеки миг.

- Пазете Червенобрадия! - крещя аз отгоре невидима за гардовете,

когато прелитам над множеството, защото виждам, че малко остава и момчетата ще го гръмнат като нищо.

          Няколко гарда се хвърлят върху него самоотвержено и го покриват с телата си, едновременно с пукотевицата, която се отприщи. Под мен започва неравна, фантастична битка между две епохи - калашници срещу копия, стрели и алебарди. Сигурно след малко момчетата ще избият всичко живо, но знам, че поне един крал лежи скрит под мъртвите тела на своите самоотвержени гардове.

          Само преди секунди, дори Устатия да ми беше казал, че ще изрека тези думи, нямаше да му повярвам. Но не мога да допусна наша служба да обърка със задна дата световната история, нали. А точно това щеше да се случи насмалко, защото момчетата взеха Червенобрадия за Кръстника, тъй като по стара мафиотска традиция, Кръстниците винаги дирижират убийствата. Като по чудо, този път логиката им беше вярна, но човекът беше друг. Ако бяха го гръмнали, какво щеше да стане, а?! Пък кой знае, можеше и да не е зле. Току виж, че това Велико кралство нямаше да е толкова велико и нямаше да се бърка в балканската ни история. И може би щеше да е за добре. Но като нямах време за такива исторически анализи, историята ни ще си остане непроменена... 

          Вече е пладне, слънцето е високо в небето, аз се нося над града, но мисля за Кръстника. Дали е успял да се измъкне от оная битка? От високото виждам града като на длан. Ето я реката, ето го и втория мост. Спускам се с моето килимче върху него. Незабелязано свалям качулката-невидимка и свивам килимчето под мишница. Още съм с червената бална рокля, която, естествено привлича погледите. Давам си сметка, че съм необичайна гледка - на това място, с тази дреха, по това време... Мъжката половина  от минувачите започва да подсвирква и да подвиква. "Боже, малко ли ми беше за днес? " - мисля си. "Ама си го заслужавам. Какво търся тук, а - на това място, по това време?". Най-после слизам до брега. Успявам да се скрия под моста и започвам да чакам Кръстника.

          Минават няколко часа и аз започвам да си мисля най-лошото, както винаги, когато очакваме близък, а той не идва. Но, слава Богу, страховете ми са напразни. Кръстника се появява невредим. Прегръщаме се щастливо по роднински, стъпваме на килимчето и излитаме към Самотния замък.

          Докато летим с максимална скорост над различни царства, Кръстника ми рисува картината на своето спасение. След като аз съм излетяла с килимчето и с качулката-невидимка, той се проснал върху дъсчения подиум, на който трябваше да се разиграе моята екзекуция. Момчетата стреляли главно в групата на Червенобрадия и останалите гардове, както и към останалите воини, а Кръстника изпълзял до края на подиума и се пъхнал под него. Момчетата изпозастреляли де що мърда, поизчакали да видят дали ще мръдне някъде още нещо, но като се уверили, че няма такова мърдащо нещо, слезли от стената и избръмчали с джиповете по други задачи. Тогава Кръстника изпълзял изпод ешафода и първата му мисъл била за Червенобрадия и за световната история. Отишъл до камарата от самоотвержени гардове и започнал да ги разчиства. Не била лесна задача, но добре, че по една време на помощ му дошли много лакеи и Пепеляшки от двореца. С общи усилия успели да измъкнат полузадушеното червенобрадо чудовище изпод труповете на неговите незнайни спасители, които така ще си останат неизвестни за световната история. Защото в историята остават да се помнят по-често чудовищата и по-малко спасителите.

         Наградата за Кръстника била множество сладки целувки от милите Пепеляшки и една шепа златни лири от благодарния убиец на жени за неговия спасител. Той останал в неведение, че тази хубава атака на двореца му се дължи точно на същия спасител. Показа ми лирите - бяха истински. После  Кръстника се разделил с Пепеляшките, които много искали да остане още малко, защото харесали балканските му маниери и тръгнал към втория мост на реката, където знаел, че ще го чакам аз.

          Когато пристигам в Самотния замък, вече е късен следобед, но Мащехата за моя радост още не се е събудила от следобедния си сън. Пучи дреме в кухнята.

- А, добре дошла. - явно е сърдит.

- Какво стана без мене? - питам аз уплашена.

- И без тебе всичко е наред.

- Как така? Кой приготви обяда на Мащехата?

- Намина както винаги готвачката на царството. Помолих я. Казах й, че си отишла на вечеря с някакъв Лазурен принц. Тя каза, че от всичко най-много обича, когато някоя  жена намери своя Лазурен принц и приготви обяда, докато пееше щастливо. Ще ми обясни ли някой най- после кой е този?

          - Това е оня единствен мъж, който е отреден от съдбата за всяка жена и които единствен може да сбъдне всичките й мечти.

          - Лелеее, каква трудна задача - да сбъднеш мечтите на една жена! Те сигурно за това се крият и толкова трудно се намират.

          - Не ставай зъл. Благодаря ти че си се погрижил за обяда на Мащехата и си ме спасил.

         Посягам да го погаля, а той посяга с извадени нокти. Секунда, две. После и двамата се отказваме от намеренията си. Той остава непогален, аз - неиздраскана.

- Само хапчетата не съм й дал. Ама нали са в раницата ти...

- Значи ти си сложил хапчетата в раницата, а раницата - в

каляската!

          - Че кой друг?        

          В остатъка от деня се движа по терлици, защото имам чувство на вина пред целия свят. Струва ми се, че всичко живо знае за вятърничавата ми авантюра. Уплахът е взел акъла ми и дори не съобразявам, че само Пучи, Устатия и осемте птици, които се помещават по шкафовете, знаят за отсъствието ми през нощта.

          Вечерта Устатия се настанява както винаги в креслото, а аз, както винаги, му разказвам своето приключение. Той, както винаги, мълчи. "Дали някога ще разбера защо се нарича Устатия?", мисля аз заспивайки дълбок и непробуден сън, победена от преживяването от предишната нощ, докато той си тръгва, както винаги, през стената с книга под мишница.

2006 г.