- Стани, бе, Ванче, стани, виж внука си, бе! Виж колко е порасъл, стани, бе, недей мълча, бе!... Ох, Божеее, божкее!
Вана пак нареждаше на студения гроб. Приседнала приведена на дървената пейка, изтъркана вече от страната до камъка от сядане, тя бършеше сълзите си и говореше, сякаш там някой я чуваше. Тази сцена се разиграваше всеки ден, от сутрин до вечер, вече с години. Гарваните отдавна вече не я приемаха като заплаха, а само от време на време се обаждаха в отговор на нейните вопли. Никой не можеше да каже със сигурност дали Вана си беше изгубила разсъдъка от мъката по отрано починалия ù съпруг. Не можеше да каже това и собственият ù син, когото за съжаление тя малко познаваше. Нямаше време за него, все тичаше да си говори и да се съветва с Ванче. Добре, че беше сестрата на починалия да се грижи за малкия, инак кой знае какво го очакваше с такава майка.
Вана беше сираче. Беше слабо и все болнаво дете, но много кротко. Сякаш страхувайки се да не създава грижи на хората, дето я отглед ...