-         Стани, бе, Ванче, стани, виж внука си, бе! Виж колко е порасъл, стани, бе, недей мълча, бе!... Ох, Божеее, божкее!

   Вана пак нареждаше на студения гроб. Приседнала приведена на дървената пейка, изтъркана вече от страната до камъка от сядане, тя бършеше сълзите си и говореше, сякаш там някой я чуваше. Тази сцена се разиграваше всеки ден, от сутрин до вечер, вече с години. Гарваните отдавна вече не я приемаха като заплаха, а само от време на време се обаждаха в отговор на нейните вопли. Никой не можеше да каже със сигурност дали Вана си беше изгубила разсъдъка от мъката по отрано починалия ù съпруг. Не можеше да каже това и собственият ù син, когото за съжаление тя малко познаваше. Нямаше време за него, все тичаше да си говори и да се съветва с Ванче. Добре, че беше сестрата на починалия  да се грижи за малкия, инак кой знае какво го очакваше с такава майка.

   Вана беше сираче. Беше слабо и все болнаво дете, но много кротко. Сякаш страхувайки се да не създава грижи на хората, дето я отгледаха, беше все тиха  и вечно седеше приклекнала до огнището, замислена. Гледаше втренчено пламъците на огъня, сякаш там се криеха отговорите на въпросите, които терзаеха детската ù невинна душа. Щом някой влезеше в голямата стая, Вана хукваше навън да си търси работа, за да не се набива в очи. Макар родителите ù да я обичаха и да се грижеха добре за нея, тя се страхуваше и ги избягваше. Те дълги години се чудеха откъде идваше тоя страх, но накрая се отказаха да се питат. Правеха всичко по силите си Вана да се чувства добре. Едва когато стана вече мома, тя се прилепи до тях, но си остана някакъв странен смут в душата ù. Слабичка и с миловидно лице, вече привличаше погледите на ергените. Обнадеждиха се родителите ù, помислиха си, че най-сетне детето им щеше да се оживи. Вечер тихо си говореха до късно през нощта с кого да я съберат. Започнаха да ù посочват разни младежи, но тя само се усмихваше плахо и  излизаше от стаята. Една вечер закъсня, след като уж беше отишла само до съседите. Когато се хлопна вратата, родителите ù скочиха разтревожено на крака. Още повече се обезпокоиха, когато тя не затвори вратата след себе си, а влезе с наведена глава, държейки за ръка един русоляв младеж, също толкова плах и срамежлив, колкото беше и тя самата.

-         Аз искам Ванче! - едва отрони Вана.

  Баща ù понечи да възрази, но майка ù го дръпна за ръкава и само кимна с глава.

-         Добре, дъще, дано сте щастливи, чедо!

   Направиха скромна сватба, момчето не беше много заможно. Но беше също тъй кротко, бяха ли си лика-прилика с Вана и както си личеше, много се обичаха двамата. Прекараха най-хубавата зима в живота си, Вана сякаш още повече се разхубави, усмивката от сутрин до вечер озаряваше лицето ù. Промени се. Обичаше.

   Още щом се разпролети, взеха Ванче в казармата, граничар. Първата година изобщо не си дойде. Започна втората. Изтекоха очите на Вана. С онази усмивка, запазена само за Ванче, тя по цял ден гледаше към вратата, която за последно скри от нея обичното лице. От ден на ден все по-вяло и без желание вършеше всичко. Почти не излизаше никъде. До родителите си не ходеше дори, страхуваше се, че Ванче ще си дойде и няма да има кой да го посрещне. Помръкна бедната. Една вечер, като всяка друга, тя беше подпряла главата си с ръце и вторачено гледаше в пламъка на свещта. Не чу кога се отвори външната порта. Когато обаче се открехна леко вратата към стаята, Вана само се обърна по посока на шума, глухо извика и се строполи на земята. Беше припаднала от вълнение. Нейният Ванче. Бяха го пуснали само за десетина дни в отпуска, а те пък минаха като десет минути за двамата млади. Преди да си тръгне отново, Вана се хвърли на врата му и се разрида безутешно. Насъбиралите се с годините сълзи, сега намериха пътя си. Не искаше да го пуска. Чувстваше се изоставена. От истинските си родители, от света, от Бога. Сякаш малкото ù сърце бе предусетило надигащата се  беда. Ванче бе прострелян на границата. Негов другар го беше взел за друг в непрогледния мрак. Отиде си едничката радост на Вана. Изостави я и той.

   Вана не искаше да живее повече. Спря да се храни, залежа се. Един ден, както си лежеше на леглото с втренчен в тавана поглед, тя усети нещо да помръдва вътре в нея. Известно време не можеше да разбере какво се случва. Мислеше си, че полудява. После изведнъж ù просветна. Дете. От Ванче...

………………………………………………………………………………………………………………………....

-         Не пипай къщата! Няма да я мажеш, не си питал баща си! – рече Вана, с

 изкривено от ярост лице и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

-         Не я закачай, нали виждаш, не може да го прежали!

   Стоил отдавна беше порасъл. Беше се задомил, слава Богу, булката му беше кротка и разбрана жена. Добре, че беше тя, инак  щеше отдавна и той да полудее със слабоумната си майка. Не познаваше баща си, Вана упорито отказваше да говори за него. Та  той не беше умрял, ей го там, лежи, ама защо не щеше да си дойде... Стоил помръкваше всеки път, щом чуеше майка си да говори така. Вана все тичаше на гробищата да си говори с камъка. А той все мълчеше ли, мълчеше. Добре, че беше вуйна му да го отгледа, да го храни и облича, да го научи да обича. Сега, когато и той имаше семейство, разбра колко беше важно това. Обичаше сина си и правеше всичко възможно  да не му липсва това, което на него самия някога му бе липсвало. В редките моменти, когато Вана от сърце се радваше на внука си, Стоил биваше обхванат от дълбоко чувство за вина, че мислеше майка си за луда, но когато вечер тя забравяше да се прибере и я намираше заспала на пейката в гробищата, сърцето на Стоил горчиво заплакваше. Кому беше нужно това страдание?! Защо майка му с години продължаваше да се измъчва?! Нямаше отговори. Гледаше умислено към портата, в очакване да се появи сина му, когото беше пратил да извика баба си за обяд. Всеки ден беше така. Често пъти Вана отказваше да се прибере. Какво щял да прави Ванче сам.

-         Татее, татеееее!

  Стреснат, Стоил събори стола на земята, изправяйки се внезапно. Синът му тичаше задъхано и почти не му се разбираше какво говореше. Баба му била заспала, ама този път не на пейката, а прегърнала камъка. Детето от страх не беше я докоснало, а се беше обърнало и хукнало  веднага обратно към къщи. Стоил светкавично откачи якето си от пирона на стената и се затича към гробищата. Нищо, че не познаваше майка си, не беше познал нейните ласки, нейните грижи, но я обичаше  и се грижеше за нея, та тя му беше дала живот.

Вана се беше свила като коте, прегърнала студения камък. Изведнъж майка му му се стори много остаряла. Беше подпряла челото си ò камъка с оная усмивка, пазена само за Ванче. Беше си отишла най-сетне. При него.