Ванчо Държавата

- така го наричат стари и млади. За него „няма“, не е празна дума, а пълна със съдържание.

- Няма „няма“ -  държавата „има“! – твърди Държавата.

Ванчо е шофьор на голям началник. Познаваш ли Държавата, не е нужно да знаеш началника, не познаваш началника - задължително е да знаеш Ванчо, ако искаш да ти е широко около врата и всички врати отворени…

Той би могъл да бъде началник с шофьор, нищо, че е с основно образование - колко му е да „завърши“ вечерна гимназия!... Кой директор на училище ще откаже кетап на Ванчо - да откажеш на Държавата, значи си отказал на началника!... А да откажеш на началник, хич не е добре…И що му трябва на Ванчо да става началник, дето никой не го бръсне за слива… А сега е момче за всичко - каквото притрябва на началника, Ванчо го осигурява на часа. Каквото и да говорим, Ванчо е стъпил здраво на крака и без напъни получава всичко, за да живее прилично, и на циганите стана ясно: Ванчо не е просто шофьор, Ванчо е нещо много повече - той е Държавата!

А Държавата не мисли никому лошо, той винаги е широко усмихнат и добронамерен към всеки и всичко… Има толкова много приятели, че враговете му се броят на пръсти и предпочитат да се спотайват, защото Ванчо си има авери с които през късните нощи си пие виното…

 Един от верните му дружки е баща ми. До́йде ли Коледа, заколи ли тетю прасето, нареди ли на сайванта ония ти тлъсти и пълни с праз и кимион луканки, Ванчо става дежурен среднощен гост на дома ни…

На майка и́ призлява като чуе, че се хлопа на пътната врата по никое време:

 - Де ходи, де пие, той си знае - веднъж не дойде като хората по светло, та да си тръгне овреме. Да опустее и Държава и на́мера, чака да подкараме първият сън и да се разрука[1] кат Геню падарина… Тоя човек къща и жена няма ли, та да го озъпти и коландиса[2] кат хората…

А баща ми се разпорежда по бели гащи, докато навлича бричове:

- Я, върви да разпалиш жарта на оджака и тури суджук да се пече, я за на́точа виното… Де е каната!?

- Каната предния път Държавата я строши, забраи ли!... Как за помниш кат беше кьор кютук натаралянкан…

- Стига си плямпала, ми дай бакърчето…

- Бакърче… бакър не щеш ли!...

- Бре, мамка му и канджа[3], барем по тъмно за́твори тая фурнаджийска лопата…

- А, върви да отваряш, че разлаха кучето… И кьорово и сакато разбра, че е дошъл пияната Държава…

Влиза Ванчо с корема напред, засмян до уши и носи червена моловка, а каздисаната стопанка не издържа на жеста и набързо се разсънва.

Ванчо си води шофьор, щото знае, че от тая къща го изнасят на ръце, а понявга осъмва на хасъра, катурнат от стола…

- До тука арно, само дето Хайваза го няма!... Айде сега, докат пръжна суджука, ти иди докарай кумеца, нъл така бат Тенчо?

- Ма, той веке го е отпрал под чергите с циганката, дъл ше се мръдне – назладисва се шофьорчето.

-Бе ти му ка́жи: Тенчо поръча да дойдеш, пък той си знае…

След малко, тежко подкарал с каба краллето „Извеждане на булката“, завтаса и Хаваз!...

 - Кола геле[4], живи и здрави, да е здрава и читава кумицата, да е все засмяна и припряна, та да ни окумява барем още сто го́дин, пък после за видим!...

Четата е оформена! Голяма раб’та е Хайваз да ти е на масата, ей!…

Ама и Ванчо няма грешка… А бе, направо ми иде да се провикна:

- Е-и-й, хора, де, да бяха всички кат Ванчо Държавата, дето има всичко, ама не за всички!