ВЕЛИКДЕНСКА НОЩ
Подавам си паричката. Тя звъни. На фона на това фантастично и нечувано богословно пеене тя звъни. Успокояващо неземно е. И така огласена и така осветена, църквата става най-красивото и най-святото място на света. Става храм на човечност. Чудна нощ. С цвят на мед и вино, с цвят на откриването на истинските ни души, с цвят на възкресение и божествено начало.
Не си отивай, нощ. Не си отивай! Нужна си ми. С всичките легенди, митове, дори измислици - с имената на Иисус и Павел, и Йоан, Лука и Стефан, дори на Юда и Пилат, с всичките си кръстове и хълмове, тайнства, братства, ордени, с разцъфтелите великденски лалета, със святото в теб. Не си отивай! Не си отивай, нощ. Нужна си ми. С провидението, което будиш в нас за размисъл и мъдрост, с проповедта на твоето Евангелие, с излетия „ранен дъжд” с който си поръсил навремето хората и с обещанията, че „късният дъжд” ще бъде по-изобилен на духовност. Не си отивай, нощ! С заръката „Не съгрешавай! Бъди добър и милостив”. Нужна си ми. ...