Прибирам се вечерта и пак заварвам Борил на дивана си.

– Не че нещо, ама ти къща нямаш ли си?

– Не искам да си цапам у нас.

Дъвчи чипс с бира и гледа футбол.

– Да, някога този килим беше чист, преди да го изцапаш – казвам това и се заглеждам в килима, той е прекалено чист, както и всичко наоколо. – Какво си правил? – питам подозрително.

– Нищо – отвръща той невинно.

Отивам да огледам кухненската част, някой е чистил. Боклука е изхвърлен и чиниите прибрани от миялната.

– Ако си пуснал чистачка в къщата ми, ще те застрелям.

– Не съм.

Мирише ми на нещо и отварям фурната, вътре има две алуминиеви тавички с нещо опекано.

– Борилее, казах ти, не искам чужда жена да ми бара в къщата.

– Мъж може ли? Аз чистих. И сготвих. Щях и да изпера, ама бикините ти ме разсеяха.

Поглеждам го изпълнена с недоверие.

– Чудех се защо ме отсвири снощи и накрая реших, че е защото не помагам.

– Значи ти, а? Сега ще видим колко си ти... - вдигам щората на прозореца, поглеждам перваза и зяпвам, мръсен е. Поглеждам в тесния ъгъл между хладилника и стената, и там е мръсно.

Борил ме гледа с любопитство:

– Какво правиш?

– Или наистина си чистил ти или е най-необучената чистачка, която съм виждала.

– Аз чистих, какво не съм направил?

– Винаги първо се чистят скритите места, за да не ги забравиш. Всяка чистачка го знае. Бачкала съм това.

– Чистила си апартаменти?

– Офиси. Апартаментите не пасваха на работното ми време.

– Какво друго си правила?

– Много неща.

– Откъде знаеш за Албания и вътрешни присъди?

– Андрей ми е разказвал. Явно много бивши затворници тренират. Трябвало да си силен, иначе било лошо.

– Също като навън. Хайде да ядем. Взел съм ти бира. Без да искам ти счупих виното.

– Така ли? Всичките 12 бутилки?

– Да.

– Да ти викам ли майка Тереза?

– Не, не можах да ти намеря уискито. Но подозирам, че е в някой кашон.

– Нали не си ми ровил из нещата? – питам сериозно.

– Не, аз съм възпитано момче.

Не ми се вярва много и май трябва да разкарам някои работи у майка. Сядаме да ядем и телефонът ми звъни:

– Не ми затваряй, моля те – номера ми е непознат и в първия момент не мога да разпозная гласа. После познавам свекърва си.

– Колко е сериозно, Алекс?

– Трябва да му се смени пейсмейкъра с по-добър и трябва да стане веднага. Докторът каза, че операцията е рутинна и всичко ще е наред.

– Нямаме толкова пари.

– Знам. Обясних му, че ще се погрижа.

– Е, щом имаш възможност...

– Правя го само и единствено за него. И се погрижи да не срещам Андрей. Ще го чакам в 8 часа в болницата. Приготви му багажа – и затворих.

– Какво става?

– Ще ми дадеш ли 20 хиляди назаем?

– Ще му плащаш пейсмейкъра?

– Да.

– Няма да ти дам.

Поглеждам го и свивам рамене, донякъде го очаквах.

– Добре.

Борил ме гледа:

– И няма да бъркаш във фирмените сметки.

Ясно, с морковите бяхме до тука.

– Няма да те овътря, спокойно.

– Откъде ще ги намериш?

– Не е твоя работа.

– Няма да ходиш при лихвар.

Вече наистина ме вбесява.

– И кой си ти, че да ме командваш?

– Човек, който ще загуби пари, ако ти счупят краката.

Поглеждам го и ми се иска да строша нещо в главата му.

– Какво точно искаш?

– Да разбереш, че те използват. Има си син, да му намери парите.

– Бъркаш се в неща, от които нямаш понятие. Сега искам да станеш и да се махнеш от къщата ми.

– Няма да ходиш при лихвари, Александра. Ще се погрижа никой да не ти даде.

Вече съм толкова вбесена, че както обикновено ми се случва ме обзема невероятно спокойствие. Облягам се назад и му се усмихвам.

– Обичаш да залагаш, нали? Хайде да заложим, че ще намеря тези пари, каквото и да направиш. Искаш човек, който не познаваш, да умре, за да ми покажеш че ме притежаваш? Не ме притежаваш и не можеш да контролираш живота ми.

– Искам да проумееш, че бившия ти мъж още те използва.

– Андрей няма нищо общо, също както и ти. Това си е между мен и татко. Сега би ли се разкарал от очите ми.

Той обаче седи и просто ме гледа и цялата ситуация толкова ми напомня за скандалите с Андрей, че направо почвам да се задушавам в стаята. Ставам и почвам да се обличам.

– Къде отиваш?

– Някъде по-далеч от теб.

Борил става и ми препречва пътя към вратата, аз посягам да му зашия един, за да се разкара и той хваща ръката ми.

– Стига, Алекс. Успокой се. Ще ти дам парите. Просто се ядосах на мъжа ти. И на тебе, че го оставяш още да те муфти. Хайде успокой се.

Прегърнал ме и ме е обездвижил, прекалено силен е.

– Ако те пусна, нали няма да ме удариш?

Не казвам нищо и той ме целува по върха на темето.

– Хайде стига. Ти си права, не знам как стоят нещата. Извинявай, че те ядосах. Не ме удряй, а...

Пуска ме и аз се дръпвам крачка назад.

– Махай се.

– Алекс...

– Махай се от къщата ми или ще викна полиция и ще направя цирк.

Той ме гледа малко, после се обръща на излизане и пак ме поглежда:

– Не прави глупости, Алекс. Утре ще пратя да ти донесат парите.

– Не ми трябват парите ти. Махай се.

Борил излиза и аз се отпускам на дивана. Става ми смешно, Господ явно се грижи да не забравям, че винаги съм сама, когато има проблеми. Доброто е, че наистина имам кредитна карта, от която мога да дръпна 20 хиляди. Виж пълненето ѝ ще е забавен процес. Още повече, че както подозирам скоро ще съм безработна. Е, явно ще продаваме имотите.

Намирам си уискито и си сипвам една чаша. Глупакът ми е преместил някъде виното.

Честно казано не разбирам какво го прихвана. За заема ясно, мисли че няма откъде да ги върна, ама другото...

Сутринта татко пристига сам с такси. Настаняват го в отделението и го преглеждат, аз оправям различни формалности и накрая отивам да говоря за последно с лекаря. Той има някаква работа и аз заставам да чакам пред кабинета. В това време виждам гледка, от която ми се иска да се пренеса на Марс веднага. Андрей и Борил се носят заедно по коридора, явно са били в един асансьор. И двамата не дават признаци да се познават.

– Баща ти е в 21 стая – казвам високо докато Андрей е още в средата на коридора.

Борил му хвърля изненадан поглед и забавя крачка.

– Искам да говорим.

М*йната и на тъпата ми свекърва. Явно се надява да ѝ прибера синчето обратно.

– Няма за какво да говорим, иди да го видиш. След като говоря с лекаря, ако има нещо, ще се обадя на майка ти.

– Алекс...

Той посяга да ме хване за ръката и аз го поглеждам:

– В болницата ли искаш да правим панаири?

В това време лекарят ме извиква и влизам в кабинета. Когато излизам в коридора  няма никой. Въздъхвам облекчено и тръгвам надолу. Борил чака подпрян на една колона на изхода на болницата.

– Нося парите.

– Не ми трябват, вече платих – това е вярно, рано сутринта одрънках картата и се оправих с болницата.

– Добре, кажи от кой взе и ще ги погася.

– Дядо Коледа ми ги донесе. Имам ли още работа, или да ходя да си търся друга?

Той ритва едно камъче.

– Това мъжа ти ли беше?

– Да.

– Не си го представях така.

– Та, уволнена ли съм?

– Стига, Алекс. От кой взе парите? От Мънкито или от Бавареца?

– От банката – казвам. - Сега трябва да ходя да работя, така че би ли се разкарал от колата ми – подпрял се е на капака на колата ми и сега се отдръпва. - И ми върни ключа.

– Алекс...

– Върни ми ключа и не ми се обаждай повече. Нещата приключиха – протягам ръка и той откача ключа ми от една дебела връзка и ми го дава.

После ме поглежда в очите:

– Не ме отсвирвай, Алекс. Ще съжаляваш.

По улицата вече има доста хора, затова се навеждам към ухото му:

– Еб*т ме само когато позволявам, само тогава.

Отдръпвам се и посягам към вратата на колата, Борил хваща ръката ми:

– Не си лежи на ината, Алекс. Не е здравословно.

Не казвам нищо и просто се качвам в колата.

Така... С работата бях дотук. Трябва да се обадя на Криси да проучи какъв заем може да тегли. Ако ипотекирам двата апартамента и ги дам под наем, горе долу ще се оправя с ипотеката. Ще трябва да се преместя у нашите или да си взема пак тавана. Май тавана е по-добре, дано още е свободен. Остава проблема с работата. Мога да опитам да си направя моя фирма, но ще ми трябва време докато почна да вадя пари, а аз нямам такова. Значи пак на заплата. Трябва да прозвъня старите колеги и шефове и да видя нещо.

Борил не идва в офиса, нито дава признаци на живот. След седмица скатаване, решавам пак да започна да работя сериозно. Наближава датата, към която си взимам процента всеки месец и сега смятам да направя същото. Един ден преди това обаче той цъфва. Тъкмо говоря с клиент по вайбера и когато го виждам на вратата, просто си продължавам разговора. Той се настанява на стола срещу бюрото ми. Разговора приключва и аз го поглеждам, без да казвам нищо.

– Трябва да си преразгледаме търговското споразумение.

Свивам рамене и пак не казвам нищо.

– Не мисля, че полагаш достатъчно старание в работата, затова процентите ти вече стават 10. Да имаш по-голям стимул.

Гледа ме да види как ще реагирам. Аз си седя все така. Няма да му направя удоволствието да се ядосвам или да го моля.

– От този месец. Нещо да кажеш?

– Не.

Става да излиза и на вратата се обръща към мен:

– Много си глупава, миличка, да знаеш. Ината ще ти изяде главата.

Усмихвам му се мило, той ми хвърля още един поглед и си отива.