– Обади се в някоя лаборатория и уреди теста – казвам на Борил вечерта.

Връщам се от служебна вечеря и когато се прибирам го намирам излегнат на дивана ми.

– Направихме ги.

Поглеждам го изненадана и той свива рамене:

– Още като ми се обади и викнах лаборант и после взеха и от мен. Ще са готови след 2 седмици. Заплашила си я с Албания и вътрешна присъда за брат и?

Кимам.

– Откъде знаеш такива работи?

– Не съм расла в саксия. Знам много неща. Защо ти викат Бръснаря?

Той се втренчва в мен и дори се надига от дивана.

– Къде чу това?

– Питаха дали те познавам, полицаите които разследваха палежа. Казах, че сме контрагенти с твоя фирма и когато си тръгнах, единия полицай се избъзика зад гърба ми, че сигурно си взимаш речник в леглото. Нарече те Бръснаря.

– Кой от двамата? - Борил е вбесен и честно казано е плашеща гледка.

– Какво се впрегна сега толкова?

Сяда на дивана:

– Кой от двамата, Алекс?

– Един плешив.

Той си взима телефона и звъни на някого:

– Здрасти. Не, оправихме се всичко е наред. Ъхъ. Ти върна ли се? На и аз гледах купата досега. Не, с жената съм. Не ги знам, той му беше счупен някакъв камион и може... Да... Утре ли, чакай да я питам...

Навела съм се и ровя в един от кухненските шкафове и Борил ме хваща през кръста:

– Искаш ли утре да ходим на язовир?

Изправям се и поклащам отрицателно глава:

– Не мога, сутринта имам среща.

– Заета е сутринта, може след това да дойдем – обръща се към мене – обещава ти пресен шаран... Ще видим, ако се освободи ще дойдем. Чакай да ти се оплача, днеска единия от твоите ми вдигна кръвното, ама много. Що, щото много на сериозно се взел, чупи ми едни стойки, жената питал вярно ли е, че сме заедно, някакви прякори ми викал пред момчетата. Не го знам, един плешив. Абе не го знам какво момче е, ама на мене ми се прави на голям отворко и малко остана да му оправя прическата... Добре, да не си поговоря аз... Ъхъ... На и аз, от испанците 100 кинта спечелих, от ония изядох таш*ка, един бон вътре. Бе мани го тоя, той е луд, 30 бона заложил на финала и ми се хвали. Бе викам, онколу, поне си иди в казино като белите хора. На мач, 30 бона, изперкала работа. Коя, неговата ли? Тя го изгонила пак. Верно? Ама той съвсем изтрещял тоя. Ама сам ли си ги кърти вратите? Е, те не са ли продадени апартаментите? И сега кво, кърти дограмата на хората и я продава на парче? Ха, ха, дай да ходим и ние с тебе да си купим по една врата. Наистина? Мале... Аз ко съм на неговата, го хвърлям от покрива на блока, те сега ще почнат да ги съдят хората. Утре ще се направя на клиент, ше го скъсам от бъзик. В кой вестник е обявата? Ще я убеждавам, обещавам. Ти ше идваш ли в сряда да ритаме? Добре. Чао.

Борил затваря телефона.

– Дай малко.

Ям вафла и му давам да си отхапе.

– Шефа на полицията – пояснява той за разговора – обещах да те врънкам за язовира. Той пък обеща да ти хване шаран. Той има вила там, много е готино. Жена му е учителка.

– Знам я, преподаваше на Криси.

– Ай да ходим, готино ще е.

– Не мога, сутринта имам среща с оня руснак, а в 6 ще карам свекъра на лекар.

Борил лапва последното парченце от вафлата ми като захапва шеговито и пръста ми и става да вземе друга.

– И що ти ще го караш?

– Защото Андрей няма да го закара. А той не може да се оправи сам. С автобуса е далече, а той не е добре и не може да кара.

– Няма да закара баща си до лекаря? Що за двуного е твоя?

– Егоистично и мързеливо. Хайде да си спиш у вас тая вечер.

– Защо?
– ПМС.

– Лош ли?

– Много.

– Може да ми викаш.

– Не искам да ти викам, но искам да остана сама. Моля те.

– Сериозно ли говориш?

– Абсолютно. Боли ме и ми е крив света. Не искам да се гъчим двамата на тоя диван.

Спалнята ми още не е дошла и спя на дивана.

– Да отида да ти взема нещо от аптеката?

– Имам си, не ми помагат много. Просто съм си така.

– Не може ли да се свия в едното ъгълче? - гледа ме жално - Няма да шавам.

– Моля те, Бори.

– Все пак да отида до аптеката, не може да няма нещо, което да ти действа.

– Има, да се родя мъж в другия живот.

Той въздъхва тежко и в крайна сметка след още много увещания си тръгва.

След като видях момичето днес... Не мога да легна с него, просто не мога.

Чакам свекъра си в една пресечка зад блока. Не искам свекърва ми или недай боже Андрей да ме видят. С новата си кола съм. За мое нещастие Борил реши да ме консултира в покупката, в следствие на което се оказах горд собственик на чисто нов автомобил от среден клас. Нещо ми нашепва, че ще ми излиза стресница всеки месец около датата на лизинга, но просто не можах да изляза на глава с него. Поне 300 пъти чух максимата, че икономията е майка на мизерията. Накрая му омръзна да му се опъвам и ми се сопна:

– Стига, Александра. Казах ти, че никой не взима на сериозно човек, който няма пари. Купувай колата и стига си се лигавила.

– Това са страшно много пари за кола!

– Казах, стига. Взимаш я и точка.

Беше ми на езика да му кажа, като е толкова отворен, защо не вземе да ми я подари, но само му теглих една на ум и отидох да подписвам бумагите. Не е умно човек да пикае срещу вятъра.