Влакове
Никога не съм била добра в разбирането на хората. Те са понякога искрени, понякога измамни, държат те за ръка, говорят ти за живота, за приятелството, а после… изчезват. И аз изпускам влак, тръгвам сама по релсите, плача, после вдигам глава и вървя гордо, наперено, но пред мен пак камъни и желязо, и сухи цветя. Притъмнява, ще се стъмни скоро - ето и слънцето ме оставя, а луната ще се блещи грозно. Тя само наблюдава, не може да ми даде топлина. Небето е красиво на залез, обичам тези багри, макар да знам, че предвещават край, край на още един ден. А аз още съм сама, на релсите, подритвам камъчета и си мисля дали не изпуснах последния влак. А ако мине още един, дали ще успея да го хвана?
Млада съм, пътят е дълъг, вие се между хълмчетата… ако вървя, все ще мине някой, нали? Но тогава дали ще искам, дали няма да съм остаряла за тия работи - да се качвам по влакове, да се запознавам с хората в купето, да чакам по гари, да търся. Дали няма да съм намерила всичко в себе си и да няма вече и релси, и път, и цветя, и хълмчета - само аз, да вървя.
А как жадувам сега за твоята ръка, да вървиш кротко до мен, да знам, че сме само двамата и този път… Тогава и влакове, и цветя, и слънце, и луна не ми трябват - само с теб да си вървим.
Идва нов ден, ето небето пак се изчервява, разсънява се за ново начало. То ще стопли премръзналите ми през нощта ръце. И влакове не се чуват наблизо. Какво ще стане, ако подремна, ей тук на припек, върху релсите? Най-много някой заблуден, самотен влак да мине през мен и да прекъсне съня ми. Ами ако тръгна през полята, ако изоставя релсите и не чакам влака, а тръгна ей така, където ми видят очите, ще срещна ли някой, който да ме хване за ръка, да ме стопли и нахрани.
Честно ви казвам, не знам вече дали изобщо да вървя! Закъде ли пък съм тръгнала и аз…
© Нещичко Нещова All rights reserved.
Само подобни неща могат да осмислят деня ми!
