Най-трудното нещо във внезапната раздяла, е да проумееш, че всичко вече е свършило. Не мога да повярвам, че всичките емоции и мигове и споделени спомени са останали завинаги в миналото. Не мога да проумея как човекът, който вчера ми прошепваше мили думи и се гушкахме, споделяхме всичко и бяхме най-щастливи на света, сега се държи толкова студено, и всяка частичка от мен иска да го хване и да го разтърси, за да се опомни. Чувствам се самотен, неразбран, чувствам, че искам да си излея мъката на най-близкия си човек на света, но ТОЙ, да, точно ТОЙ не ме иска повече! И тази мисъл ме убива! Не спирам да си повтарям "ами ако беше... ако бях... ако не бях... ако нещата бяха протекли другояче"...