Някъде по безконечния бряг на морето, върху огромни бели камъни една жена седяла и погледът ù се носел върху крилете на тъгата. Брита била разстроена от съдбата си. Живеела сама край морето и животът не я радвал особено. Чувствала се самотна сред огромната красота, която ù предлагала природата. Искала да попива с поглед всичко заобикалящо я. Гледала морето и слушала мелодията на мощните вълни, които се разбивали в каменния бряг. Вятърът галел лицето ù, рошел русите ù коси и отнасял мислите ù в незнайна посока. Брита се усмихвала на слънцето и се опитвала да се слее с него. Тя обичала топлината, която то вливало в душата ù. Обичала лъчите му да я разсъбличат и да препускат по тялото ù.
- Искам нещо различно. – мислела си тя. – Искам да бъда като морето - огромна и изпълнена със слънчева любов. – усмихнала се на себе си и потопила краката си в насъбралата се вода между камъните.
По тях се оплели водорасли. Брита потопила и ръцете си и усетила топлото море да я поглъща в същността си. Тя ...