Враг пред портата

Сцената беше на не повече от 20 метра от нас и все пак имаше 18-годишни тийнейджъри, стърчащи с по една глава над мен, заради които щях да гледам концерта на екраните. С какво ги хранят в днешно време, бе? Аз и моят човек се бяхме набутали възможно най-близо до сцената, за да сме на перфектното стратегическо място за погото, което ни очакваше след броени минути.
Стефан клекна пред мен, за да си завърже обувката – все пак не искаше тя да излети по време на circle pit-а – и главата му беше прекалено близо до члена ми. Ако някой ме бутнеше отзад, щяхме да станем като каубоите от планината Броукбек. Преди тотално всички да ни помислят за гейове, се появиха две мацки и спряха пред Стефан, чудейки се дали да го заобиколят или прескочат.
– Сядай върху него – подметнах на едната мацка, а тя се изкикоти.
В този момент Стефан, вече привършил с връзването на обувката, погледна нагоре и видя мацките до мен.
– Не ми пречите, сядайте, прескачайте, каквото ви е на душата – каза Стефан и подаде ръка на момичетата.
Завъртях се, за да разбера къде точно се намирам и да добия представа за обстановката около мен. Единственото, което можех да видя, бяха 20 хиляди глави. „Това му е якото да си на концерт“ – помислих си. „Готина музика, мацки, какво повече ми трябва“. Е, оказа се, че има какво още да ми потрябва. Водата ми беше на привършване, а от толкова бързане да се набутаме най-отпред, не успях да си купя още една бутилка. Щях да я пестя доколкото мога, но в тази убийствена юлска жега не бях сигурен, че това ми е по силите.
Не беше оферта да се връщам, за да купя – трябваше да преплувам през две армии от потни метъли. Да се отъркам в поне една от тях, и то без дори да го искам. До началото на концерта имаше половин час – определено нямаше да ми стигне да се измъкна от тълпата, да се добера до някое близко барче и да си взема вода. А след това да се върна по същия път, че дори и да успея да намеря Стефан – абсурд. А да отида да си взема вода и после да съм някъде сам не е никаква оферта. Сам на концерт е като сам на бар – тъжно.
15 минути остават до началото на концерта. Правим си лаф с мацките, казваме им 5–6 групи да ги образоваме малко.
„Горките, грам не разбират от музика“ – мисля си. Пушим цигари и си въртим бутилката ми с вода като масур. Водата свършва. „’Бахти жадните мацки.“
Концертът започва и погото реципрочно с него. Летящи тениски, шапки и крайници. Музика, от която да ти се пръснат тъпанчетата, миризма на пот и бира. Красота. Със Стефан се поглеждаме, клатим глава в ритъм, стиснали зъби по време на breakdown-а на първата песен. Палим цигари, скачаме, блъскаме се – всичко, което може да се очаква от един добър метъл концерт.
Надигам бутилката с вода и едва успявам да изпия няколко последни измъчени капки – топли като чай или, на чист български, пикня. „Проблем – мисля си аз. – Хайде, ще изкарам един час без вода, баба ми на нивата само вода е пила“ – убеждавам се, че нищо ми няма.
Оглеждам се – Стефан е в естествения си хабитат и се блъска с някакви хора. Да не остана по-назад и аз започвам да се блъскам, както подобава в ритъма на distortion китара и double kick барабани. Отново се оглеждам – този път мацките са изчезнали. „Мамка му, нищо, поне има яка музика, то пък не може всичко на този свят.“
Усещам, че тялото ми плува в пот, и то само една трета от нея е моята. Устата ми е толкова пресъхнала, че всеки вик си е fry scream – очаквам да ме извикат на прослушване за вокалист на deathcore група. Мисля, че съм със счупено ребро. Заслужава си. Единственото, което ме притеснява в този момент, е жаждата.
По едно време успявам да се измъкна от прегръдката на десетина дългокоси метъли, за да си поема малко въздух. Пред очите ми се появява нещо познато. Дали халюцинирам заради жегата – не знам – но виждам най-красивото създание на света в този момент: бутилка ледено студена вода в ръката на едната мацка. Връщат се с широки усмивки и носят спасението със себе си.
– Хей, забавлявате ли се? Носим реванш за това, че изпихме вашата вода – казва едната и ми подава бутилката. Пръстите ми опипват пластмасата, чувствам колко е студена. В този момент не мога да мисля за друг. Отварям, а по гърлото тече водопад от ледници.
„Животът е прекрасен, аз съм кралят на света и няма какво да ме спре в този момент“ – мисля си за по-малко от секунда, защото мисълта ми е прекъсната от пронизваща болка в стомаха. Побиват ме тръпки и студена пот се стича по тялото ми.
Сега ли точно? Мамка му, неизбежно е, не мога да чакам. Лицето ми издава, че нещо не е наред.
– Кво става? – пита ме Стефан.
– Нищо, пие ми се бира, искаш ли да ти донеса една? – лъжа без да ми мигне окото, защото трябва да измисля как да се разкарам оттам и да намеря тоалетна възможно най-бързо. Няма да му казвам, че заради ледената вода ме е прерязало и за пръв път в живота си съм разбрал, че съм смъртен.
– Да, вземи ми една.
Показвам му палец нагоре, последван от среден пръст, и тръгвам на мисия.
Минавам през хората като влак, събарям няколко бири, извинявам се – едва ми се разминава боя. Стискам зъби, болката в стомаха не се търпи. Малко остава – виждам края на тълпата. Светлината в края на тунела – еко-тоалетната на метъл концерт. Измъквам се само с две-три, до максимум пет, синини и започвам да търся къде е най-близката тоалетна.
След малко ги виждам – зелени, пластмасови, смърдящи. Опашката е като тази в супермаркета в петък след работа. Потта става все по-студена, болката – все по-тежка. Така си представям ада: една огромна опашка, която никога не свършва. Напрягам всеки мускул в тялото, за да задържа „врага пред портата“, и всяка мозъчна клетка, за да измисля как да се придвижа по-бързо, като прередя всички.
Хрумва ми най-гениалната идея на света. Ще се правя на пиян – сякаш ще повръщам, но в действителност опасността е от другата страна.
Започвам умишлено да залитам и да блъскам хората, като им се извинявам с доза „ти мен уважаваш ли ме?“. Виждат, че не съм наред, и ме пускат да мина напред. Явно планът ми работи. Заставам пред пластмасовата врата, поемам дълбоко въздух, защото вътре не бих си позволил да дишам.
Свършвам си работата и излизам оттам с усмивка. Щастието е неописуемо. Готов съм да превзема света, дори леко си заподскачам по пътя обратно. Минавам през тълпата, обичам всички, този път никой не иска да ме бие. Дори се запознавам с няколко човека. Късметът вече е на моя страна.
Забелязвам в далечината главата на Стефан и тръгвам към него. Ако и мацките вържат след концерта, този ден ще завърши с пълно щастие. Дори съм готов да забравя инцидента отпреди малко. А и вече работата ми е свършена – няма какво да ми напомни за тази ситуация. „Абе, голям късмет имам, дали да не пусна тото“ – мисля си аз.
Стигам до моя човек, подавам юмрук да чукне, а той ме поглежда учуден и пита:
– Къде са бирите?