Глава 4. - Работа

Утрото се усмихна с детски устни. Гергана отвори очи и се протегна като котка. От кухнята се чуваше глухо „танцуване“ по клавиатурата на компютъра. Бебето спеше до нея, примлясквайки доволно. „Алекс е ставал през нощта да го храни“ - помисли си тя. Време бе да приготви закуска, но сънят, който я споходи на разсъмване, не ѝ даваше мира. В него тя, Алекс и порасналият Георги вървяха заедно по пътека от ангелски пера в средата на морето, а срещу тях Богородица ги очакваше с протегнати ръце, в които светеше сърце.

Мина през банята и се погледна в огледалото. Прическата бе странна. Не бе свикнала да ходи с къса коса, но ѝ хареса този хлапашки вид. Можеше да се разроши като врабче или да притисне с гел бретона като актриса от стар филм, дори да вмъкне цветен кичур. Така щеше да заприлича на екзотична птица. Усмихна се с душа, както не бе правила от дете. И ангелът се усмихна. Някъде в морето отново се появи врата като сал.

Отвори шкафчето в банята – лосиони, овлажнители, тоалетни млека. Явно русият мъж държеше на перфектния външен вид. Разви капачката на овлажнителя. Миришеше свежо – на цитрус и море. Днес трябваше иде до брега. „Убийците ги влече към мястото на престъплението“ – виновно си помисли. Мисълта за майката я прободе остро в сърцето. Ако бе жива и търсеше детето си? Преглътна мъчително. Бе виновна. Но и невинна.

Пак се погледна в огледалото. Нямаше вид на убиец. Но уби човек. Нямаше вид на престъпник. Но престъпи закона. Трябваше да забрави, а не можеше. Ако майката беше жива, трябваше да ѝ върне детето. Усети мъка, каквато не ѝ бе причинявал дори Инквизитора. „Искам да бъда щастлива!“ – изкрещя без думи Морската нимфа и заплака.

Влезе боса под душа, пусна гореща вода и пак затърка свирепо кожата си. Искаше да усети болка, да почувства, че вече нищо няма да бъде същото; че никой не може да я нарани. Сега имаше дете и бе в безопасност. Светът ѝ придоби смисъл. До нея бе отговорен човек. Не я остави на улицата. Може би бе намерила своята спасителна врата в морето от болка и щеше да доплува до брега. Ангелът кимна, а иконата се усмихна благо.

Появи се в кухнята с роклята от пакета. Масленозелената коприна подчертаваше шоколадовата ѝ кожа, прилепвайки по тялото като обвивка на змия. Беше плашещо красива. Ангелът се вгледа в душата ѝ, видя светлина там и възкликна радостно.

- Да направя закуска? – запита тихо тя, виждайки, че Алекс е втренчен в екрана.

- Има кафе, сутрин не закусвам - отговори автоматично той, без да сваля очи от лаптопа. – Открих нещо за нас – посочи с пръст, - модна агенция търси модели на час.

- Аз по-скоро не – започна уклончиво Гергана, но той я прекъсна:

– Можем поне да опитаме. Ако не стане, ще търсим друго, нали?

Тя застана зад него и младият мъж усети аромата на свежо изкъпано тяло. Вдъхна аромата ѝ и се облегна назад. Девойката отстъпи инстинктивно, стискайки пръсти. „Страхливка!“ Ала не беше страх. Просто бе забравила какво е да е харесвана искрено.

- Дипломата ми е скрита на особено място – обясни неохотно отказа си Гергана.

- Тогава да я вземем – извърна се към нея Алекс. – Без лична карта, с изтичащ паспорт, няма кой да ти даде свястна работа.

- Малко е сложно – опита се да дообясни тя и пристъпи от крак на крак.

- Ще обясняваш по пътя – пресече я Алекс нервно, стана бързо и тя отстъпи инстинктивно още назад.

Тя не разбра откъде дойде тази рязкост в гласа му и се изплаши. Нямаше как да знае, че ароматът ѝ го подлудява, защото му напомня Юлия. Това му причиняваше болка и възбуда, объркваше го. А девойката мислеше, че нейното присъствие го дразни. Алекс изпита гняв и смътна ревност. Съдбата много обичаше да обърква живота му.

– Крайно време е да престана да изпълнявам чужди желания – изстреля той. - А ти ще ми помогнеш, като си потърсим работа. Може би е време да се променим и двамата.

- Може да вземем документите ми само по тъмно, на особено място са – пак се опита да изясни Гергана, но така нещата станаха още по-неясни за Алекс, който въздъхна.

- Значи, разбрано – заключи мъжът, странно успокоен, и отпи от кафето. – Ще отидем да ги вземем през нощта.

Гласът му изведнъж я погали. Усети нежност, каквато не бе изпитвала досега. Прииска ѝ се да го докосне, да му каже нещо мило, но замълча. Мъжът внезапно се отдалечи и тя усети. Почувства глухия зов на морето, което я чакаше да се върне, за да достигне брега на новия живот. Влезе в стаята при детето и сложи пак вилица до себе си.

Подреждаше дрешките на малкия и си мислеше притеснено дали ще може да намери дипломата си. Когато я скри, вярваше, че няма някой да я открие и вземе от мястото. Там се криеше, когато нямаше къде да отиде, а душата толкова я болеше, че стоеше с часове превита и не знаеше дали не е по-добре да умре. Миналото не можеше повече да я нарани. „ Време е за борба! – каза на себе си и погледна иконата.

Гушна бебето и се усмихна, а нощта приближаваше и тя трябваше да отиде и изрови документа. Малкият спеше спокойно. За час-два можеха да го оставят сам.

Облякоха анцузи, взеха фенерче, а Алекс пъхна някакъв флакон в джоба си. После даде един и на нея. Промъкваха се през парка и тя търсеше мястото с онзи храст с чудновата форма, в чиито корени беше заровила своите съкровища - дипломата за основно и средно образование, снимка на майка си, изтичащия паспорт. Ангелът долетя тихо.

Чу се кучешки лай и Алекс потръпна. Дръпна я за ръкава да спре. Ала тя продължи уверено, знаейки, че независимо от кучетата, трябва да вземат документите.

- Ако бе казала, че ще ме водиш тук, нямаше да тръгна - ядосано промърмори мъжът – страхуваше се до смърт от кучета.

- Почти стигнахме - успокои го тя, но в същото време сама потръпваше от страх, усещайки приближаването на глутницата, която явно щеше да брани своята територия.

Сред гъсто оплетени храсти Гергана се промъкна, одирайки ръце. Започна да копае с малката лопатка, намерена в кошчето с инструменти у Алекс. Скоро извади пакет, завит в залепени найлонови пликове и започна да зарива дупката бързо, но глухо ръмжене я спря. Няколко муцуни се опитваха да преминат през храстите и да стигнат до тях.

- Докопат ли ни, ще ни разкъсат - сякаш на себе си прошепна уплашено момичето.

- Сега ще им покажа кои сме – запази спокойствие Алекс и измъкна от джоба на якето си флакона.

Страхуваше се повече от нея, но не го показа. Започна да пръска право в озъбените муцуни. Тя измъкна флакона от своя джоб и направи същото. Недоволни, кучетата се оттеглиха с ръмжене и двамата си отдъхнаха. „Първа битка спечелена!“ – поздрави се наум Гергана и хвана ръката на младия мъж. Ангелът ги благослови благо и отлетя тихо.

Русият мъж и Морската нимфа тичаха през тъмния парк обратно, хванати за ръце. И вятърът тичаше с тях. Огъваше се между ръцете им с преплетени пръсти, а морето пулсираше с ритъма на бягащите сърца. „Този път ще стигнем до финала преди злото“ -помислиха си и двамата едновременно. Вятърът се усмихна – беше съгласен с тях.

-Като Хензел и Гретел – на пресекулки прошепна Алекс и тя спря като закована.

Той я погледна учудено. Сега пък какво ѝ ставаше? Всяка дума ли беше заплаха?

-Те са брат и сестра – поясни младият мъж. – Победили са злото със смелост.

Момичето стисна още по-силно ръката му и усети същото в отговор. Сякаш по-ярко луната изгря и им показа пътя към жадуваната врата в морето. Вече нищо не бе страшно, защото Хензел и Гретел имаха светещите камъни на приятелството.

Спряха пред входа на апартамента задъхани. Гергана стискаше документите с една ръка, а лопатката - с другата. Бе забравила, че може да държи някого за ръка с доверие.

-Май си прекалил с парфюма днес – закачи го девойката. - Ако още малко постоя до теб, ще припадна от задушаване. Отстъпвам ти да влезеш пръв в банята.

За първи път се усмихнаха едновременно. Той заръмжа като куче и тя извади флакона от своя джоб, правейки се, че ще го напръска. С престорен ужас мъжът ѝ близна ръката и тя се дръпна назад като опарена. Алекс приличаше на дете, което играе с другарче и чарът на усмивката му докосна сърцето ѝ. Май го харесваше. Бе опасна игра.

Докато отключваха вратата на апартамента, ги посрещна бебешки плач и двамата се втурнаха към спалнята. Вдигнаха бебето и го заразглеждаха. Нямаше температура, не бе гладно. Дадоха му да пие вода, гушнаха го. Нищо. Ала не спираше да хленчи.

- Може би нещо го е изплашило - предположи Алекс и се заоглежда.

- Или просто е прекалено пълен памперсът - установи Гергана успокоена и взе чист от пакета. Ангелът разпери криле над тях и се усмихна. Тази земна мисия му харесваше.

Бебето притихна, щом усети нежното докосване на ръцете и чистата пелена.

А вятърът гледаше през прозореца и кимаше одобрително. Морето разплиташе уморени вълни и чакаше прегръдка, но той бе прекалено зает и вълните се притиснаха към брега самотно. Звездите се огледаха в гладкото морско огледало и съзряха светещ кораб.

Сутринта Алекс и Гергана решиха да отидат без Георги на интервю. За няколко часа го пое баба от входа с интересното име Гела, която срещу скромно заплащане щеше да спазва графика на хранене, без да задава излишни въпроси и да си пъха носа, където не трябва - бе толкова доверен приятел на Алекс, че дори имаше ключ от апартамента. Както сам поясни, никога не бе се оплаквала от звуците, които издават клиентките му. Може би в него виждаше внук, който нямаше, а искаше да има. „Още една душа, затънала в морето от болка, която търси своята врата в морето отчаяно чрез приятелство с Алекс.“

-Огън старица е – успокоително поясни той. – Желязна. Ако бе шейсет години по-млада, бих си я хванал за гадже.

Отново се засмяха и младият мъж набра номера ѝ. Гергана въздъхна. Тя нямаше на кого да се обади, дори да имаше телефон. Погледна иконата – Божията майка се усмихна.

Стояха притеснени в приемната на модната агенция. Нямаха опит в подобни интервюта, но имаха красотата и младостта си. Освен това ангелът ги придружаваше.

-Вие да не сте брат и сестра? – полюбопитства една от служителките.

Алекс и Гергана не отговориха. Жената почака малко и после недоволно се прибра. Пак държаха ръцете си като Хензел и Гретел и се страхуваха, но бяха заедно пред опасността и това им даваше сила. Щяха да променят живота си. И двамата го искаха. За миг момичето забрави чувството за вина към евентуално живата майка на бебето. В този момент искаше само да ги вземат на работа и да започнат нов живот - без компромиси.

Въпросите на комисията я изнервяха. Питаха прекалено много, а тя нямаше какво да им каже, затова се плъзгаше по линията на най-простата истина, която звучеше като опашата лъжа. Вятърът притеснено крачеше по тротоара, но ангелът беше спокоен.

- Носите ли рекламни снимки? – делово я попита служителката.

- Не обичам да се снимам – кратко отговори Гергана.

- Защо кандидатствате за тази работа тогава? – не сдържа раздразнението си жената зад бюрото.

- Защото не искам синът ми да умре от глад - заби като нож ответна реплика Гергана.

Отговорите ѝ изненадваха, шокираха и интригуваха членовете на комисията. В края на дългото интервю председателят я уведоми:

- Утре в десет сутринта на работа. И никакви закъснения. Режем от заплатата.

Тя чакаше Алекс пред входа и се молеше да са приели и него. Не знаеше нищо за семейство му или хората, с които общува, но това нямаше значение. Към него изпитваше странно доверие. Мисълта да го загуби бе равнозначна на катастрофа.

Впери поглед през прозореца. Виждаше морето – спокойно, лениво, синкаво- нежно. Напомни ѝ вечерта, променила живота ѝ. Усети как по вълните премина с усмивка вятърът и въздъхна. „Като Хензел и Гретел ще победим злата вещица и ще намирим път към дома“ – успокои се тя. Алекс обаче закъсняваше и сърцето ѝ пак започна да трепка като нетърпелива вълна. Стисна ръце и втренчи поглед във вратата. „Майчице Богородице, помогни му!“ – тихо прошепна тя в проста, но излязла от сърцето молитва.

Той се показа усмихнат след малко и я прегърна радостно, а после бързо се дръпна.

- Взеха ли те? – попита го с надежда Гергана.

- Ти как мислиш? – усмихна се още по-широко той и я щипна по бузата нежно.

Вървяха по крайбрежната алея и минаха покрай пейката, където бяха намерили Георги. Тя спря, но зеленоокият мъж я дръпна за ръката да продължи. Вятърът тревожно се огледа – нямаше нужда да спират тук. Все още беше опасно.

-Тези спомени са излишни – изрече категорично Алекс и продължиха. Бе прав.

Морето се усмихна свенливо и вятърът целуна синята му коса. Алекс, доволен от днешната победа, разроши леко косата на момичето, но спря. Бе отвикнал от нежност.

Слънцето се оплези на облака и се гмурна в синята дълбина на вълните, а вятърът го последва и морето щастливо се засмя. Като тъмна сянка черна буря приближаваше.

Когато се прибраха, Гела разказваше приказка на малкия. Уморено стана от табуретката. Бялата ѝ коса просветваше като глухарче на светлината - бе мъничка, чистичка и усмихната. Подаде бебето на Гергана и промърмори уж недоволно:

-Не е вече за моята възраст, ама като ви гледам какви сте ми хубави, сърце не ми дава да ви откажа, пиленца бабини!

Алекс ѝ пъхна банкнота в ръката и тя излезе тихо. Черната буря застана до прозореца. Ангелът я видя и разпери криле да скрие бебето. Вятърът разпусна коси.

Зашумяха листата на дървото отсреща. Зашептяха и небето, и кактусите на перваза в кухнята. „Значи нормалните хора имали хубави дни в живота си“ – установи Гергана.

Момичето сложи лигавник на вратлето на Георги и взе шишето от подгряващото устройство. Загледана в детето, не виждаше, че Алекс и иконата на Богордица не свалят очи от нея, а някъде зад скалата на брега вятърът целува вълните, за да върнат по-бързо спасителната врата към тях. Не виждаше и Черната буря до дървото.

Адвокат Петрова пиеше трета чаша уиски. До нея бе стигнала информация, че Инквизитора издирва момиче, горе-долу на възрастта на нейната племенница. Жената разтри слепоочия. Знаеше кой е той. Бе слушала много за страстта му към невръстни девойчета от Домове за деца. Имаше лоши предчувствия. Наля си още алкохол в чашата и погледът ѝ стана стоманен. Бе готова на всичко, за да намери и спаси момичето.

-Каквото и да се случи, каквото и да е станало, ако е жива, ще я измъкна от всякаква каша. Ако трябва, ще мина през трупове. И нека Господ да ме съди после!

Ангелът сложи крило върху уморената ѝ душа. И тази „силна“ жена нямаше да успее без негова помощ. Целуна слепоочието ѝ и отлетя в небесата. Имаше спешна работа.