Колкото и време да минава, часовникът остава застинал на отровнозелената, полуразбита стена. Понякога ми се иска да можеше някой да ми подаде ръка, но ръката ми, макар и с бледа кожа, светеща в тъмното като фар, да се губеше в черната стая. Оставаше ми само да стоя до разбития перваз и да гледам окъпания в светлини град, в който живота никога не спираше.

            А ти беше далеч. Или това бя аз? Застанала в самотната къща, лежаща на прашния под. И всичко беше празно. Дъхът ми отекваше като ехо в стените, удряшше се в тях и се връщаше. Стъпките ми звучаха като дъжд по горещ асфалт, онзи същият, по който бягахме боси през лятото. Хората се питаха как бих издържала без храна и без вода толкова време, или не се питаха – може би бяха забравили за съществуването ми, както забравяха за съществуването на смачканите автобусни билетчета веднага, щом ги намачкаха и ги пъхнеха в топчите джобове на зимните си дрехи. Но ти беше тъй далеч, и аз се опитвах да отброявам секундите до завръщането ти. Толкова трудно, след като часовникът отдавна не работеше...

            Чаках безброй безсънни нощи до телефона, взирах се в него и печално примигвах с разтреперани от студа очи. Усещах как тишината се просмуква през кожата ми, и как светлините на града бавно умират, без  да изгасват. Как можеше нещо толкова бездушно да продължава да живее? Как можеше нещо без значение да не умира? А какво стана със значимите неща? Моята лодка на любовта сякаш някак си отплава надалеч в пресушеното езеро, изгубила котва. Или котвата бях аз, не знам.

            Колкото и време да минава, часовникът остава застинал на отровнозелената, полуразбита стена. Времето бе спряло, но кажи ми, защо продължавам да те чакам?