Елеонора отключи входната врата и потъна в хладния сумрак на антрето. Съпругът й изглежда не се бе прибрал, a обикновено я изпреварваше. Тя натисна ключа на лампата. Светлината плисна и се стовари върху чифт черни мъжки обувки, тези с които бе излязъл сутринта - едната лежеше катурната настрани, а другата, кръстосана върху нея. 
Това бе нетипично за него. Тя изрита сандалите си и забърза към всекидневната. Живко седеше на фотьойла до прозореца с поглед, впит в махалото на часовника. Наляво-надясно, наляво-надясно - с едва доловим звук то отмерваше хода на бързащото за някъде време. Съпругът й не я забеляза. Обикновено розовите му страни бяха плашещо бледи. Може да беше от слънцето, което нахлуваше през огромния прозорец и пръскаше светлината си до средата на стаята. Ели приближи и коленичи. Хвана ръката му и потърси погледа му. Сивите ириси тъмнееха около разширените му зениците. 
- Какво ти е? Случило ли се е нещо? – Той отвори устни, но от гърлото му не излезе нито звук. – Така, успокой се, тук съм, всичко ще бъде наред. Тя започна да гали ръката му, която потреперваше. Разтри пръстите му един по един. Отметна назад твърдата му и непокорна коса. Слепоочията му вече сребрееха. Целуна го по челото. 
- Откриха ми…- произнесе той глухо, така тихо, че тя едва го чуваше, - блок, сърдечен блок, като на чичо и братовчед ми. – Обля я студена пот и закри устата си с ръка. 
- О, Боже - отпусна се на пода до него тя – трябваше да се стегне, да не го напряга допълнително, - затова си притеснен… чакай, чакай, - приласка го тя - ще се справим, двамата, знаеш.. 
- Няма, не вярвам, чичо, си отиде на 55. Остават ми 15 години. – Живко наведе глава и две сълзи отчаяно си запроправяха път по лицето му. Огромните му рамене потръпнаха. Той избърса очи с опакото на ръкава си, отмести съпругата си, надигна се от мястото си и затътри крака към вратата. - Трябва да изляза, задушавам се. 
- Чакай, къде отиваш, не може… разстроен си. Ела да се успокоим малко, да помислим.
Живко не спря, обу се в движение и излезе от апартамента. Тя го последва след секунда и го свари да отключва колата.
- Не трябва да караш сега. – Живко завъртя ключа. Тя отвори другата вратата и седна до него.
- Няма да те оставя сам…. идвам с теб, пък каквото ще да става.. 
Понесоха се по улиците на града. 
- Намали. Ще блъснеш някого.
Той уби скоростта.
- Спри да се поразходим… ще се справиш, ти можеш. Аз съм с теб… ще направим каквото е необходимо, всичко.
Живко мълчеше. Пое по околовръстното, по което се виждаха едва няколко автомобила. Подминаха една бензиностанция. Ели нямаше идея накъде отиват, съмняваше се, че той самият е наясно. 
- Никой, запомни, никой не знае колко му е драснато там гор... - тя не успя да довърши мисълта си, защото подскочи, а после залитна напред и удари челото си в предното стъкло. Живко беше завил рязко по един черен път към лозята и беше улучил самотно стърчащо дърво. Ели изохка, отдръпна се назад и започна да разтрива удареното място. Погледна го през сълзи, гледаше я и той, беше уплашен… този път заради нея.
- Извинявай. Заболя ли те? Дай да видя? 
- Добре съм. Почти. Няма нищо, ще мине. А, ти?
- По-добре съм от теб – отговори Живко и за първи път се усмихна. – но няма да си простя, ако ти се случи нещо заради мен. Чакай тук.
Той излезе от колата, мина пред нея и огледа пораженията. Ламарината й била изкривена, но можела да се движи. Самотното дървото, също пострадало от удара, ги наблюдаваше. На мястото на обелената кора се беше отворило едно голямо око, което не ги изпусна от поглед, докато Живко даваше на заден и поемаше по обратния път. Тревата отстрани на шосето беше изсъхнала, есента настъпваше. Но все още щяха да имат хубави дни, вярваше Ели. Тя отказа да минат през болницата.Трябваше да вземат малката от свекърва й. Дъщеря им беше на три години и синът им на единадесет. Решиха, разбира се, да не ги тревожат. Щяха да говорят с лекари, да чуят препоръки, да потърсят сами рецепти и лекове. 
Съпругът й се успокои и се взе в ръце. Постепенно запълни цял рафт с тънки книжки като „Как да закалим сърцето си”, „Тичайте за здраве”, Здрави с йога” и все в този дух. Тичаше всеки ден по 3-4 км и в хубаво, и в лошо време. Дори тъща му, която им гостуваше през зимата, се възмущаваше.
- Вместо да тича, да вземе да свърши някоя работа вкъщи – я виж, здрав и прав. Ели сама върти къщата. Стопила се е.
Той пък й напомняше, че киселото мляко се яде със захар, а не обратното, и настояваше да не топи толкова често праза в солницата. Тогава тя заплашваше, че повече няма да стъпи у тях. Но всъщност не възнамеряваше да изпълни заканите си. 

Всяка година в началото на есента двамата ходеха до онова дърво. Понякога се разхождаха нагоре по пътя, друг път оставаха в колата и го гледаха. Макар и наранено, то стоеше изправено и не натрапваше недъга си, получен, докато ги беше спасявало от самите тях. На третата година на мястото на обелената кора някаква двойка бе изписала инициалите си Н + В е равно на сърце. Да, сега дървото имаше още една важна задача - да опази и тази любов. А времето течеше. Децата им пораснаха, изучиха. Синът се ожени и ги зарадва с първото внуче. 

И отново беше есен. Короните на дърветата блестяха в златно-керемиденo. Най-нетърпеливите листа вече падаха по земята. Слънцето топлеше, но не пареше. Ели помоли дъщеря си да я закара до едно място. Младата жена не попита за подробности. Няколко километра извън града Ели посочи тесен, неасфалтиран път, по който трябваше да завият. Спряха до едно самотно дърво. 
- Двадесет и пет години всяка есен идвахме тук с татко ти. Не исках тази година да съм сама. Ще сляза за малко.
Ели отиде до дървото и сложи ръката си върху него. Устните й промълвиха нещо. Поклати глава. Помилва кората му и продължи да му говори. Само дървото и може би още някой можеха да чуят думите й. Беше дошла да се сбогува.