15.

            Ново двайсет, не знам, да се радвам ли, или да плача... Май все пак ще се радвам, де. Йохан за сметка на това е бесен, и то не само заради провалилите се научни изследвания. Мисля, че вярата му в здравия ми разум рухна окончателно и безвъзвратно. Това и аз не го очаквах, камо ли той, дето няма представа, какви ги върша в свободното си време. Както и да е, да започнем по-отдалече.

Продължих да си върша обичайната работа и се ангажирах и с бирените изследвания на Йохан. Двете неща наведнъж не ме оставяха да си поема дъх, а сухо-мокрият бирен режим в тази нервна обстановка ми идваше в повече. Ежедневните задължения – едно на ръка, но постоянно глождещите ме мисли за собствените ми потайни планове ми късаха нервите. Много добре знаех, че ако някой изобщо разбере за идиотските ми намерения, ще направи всичко възможно да ме спре. А наистина мразя да лъжа и да се преструвам, още повече пред близки хора. Тази игра на лъженица просто ме товареше психически. Лъжех, че биреното проучване ме дразни толкова само по идейни разногласия, а не защото ми трябва повечко време за нещо друго. Преструвах се, че съм ангажирана телом и духом с нещата, които правехме заедно. Разигравах ведро настроение ден подир ден, докато главата ми се пръскаше по шевовете. Не че е за сефте, но е все така гадно... В крайна сметка пак останах да си приказвам искрено само със себе си, Смърделин и Мирна 2.

            Много ми се искаше да повярвам, че е правилно да се откажа. Да зарежа цялата си тъпа идея и да си продължа спокойно напред според обстоятелствата. Но никой от разумните доводи не успя да убеди онова нещо в мен, което е способно да вярва. Онова малко животинче, което се смее, обича и се надява. Щях да се мразя всеки един ден от живота си, ако не направех нещо. Просто защото можех да го направя. Вселената да ми даде шанс, а аз да се свия в ъгъла и да кажа „Не, мерси”? Как пък не... Знаех, че не мога да поправя миналото, нито да спечеля нещо за самата себе си от всичките изгубени мечти. Аз просто нямаше да бъда с Наум никога повече и точка. Но това, в което вярвах навремето и което изгубих, беше чувството помежду ни. Исках да направя нещо за него... Не просто „нещо”. Исках да направя чудо за него. Исках да видя, как се случват чудесата, ако ще и аз да съм ги направила. Защото на Господ явно му се свидеха. И както винаги се сблъсках с една безкрайна поредица от ограничения.

            Из безкрая на Мрежата вече имаше поток, в който двамата с Наум си бяхме заедно. Имаше и предостатъчно потоци, в които един от двамата или и двамата си бяхме заминали твърде рано. Просто да изтрия последните беше тъпо и ненужно. А и май не съм толкова деструктивна личност, по-скоро обратното. Мислих безброй комбинации и си чертах ядосано схеми на потоци, търсейки най-безболезнения път. Начина, по който да направя чудо и за двама ни. Или е по-точно да кажа „и за двамата”... Не знам, от такива мисли човек съвсем спокойно може да си стане шизофреник в чистия му вид. Но това, че аз си бях аз в редица потоци си беше факт. Лично аз щях да се чувствам доста по-щастлива и спокойна, ако друго мое Аз намереше своите мечти и чудеса някъде. Това си е някакъв вид егоизъм, но не знам точно какъв. Видовете егоизъм настрана, исках същото и за Наум. За някой от всичките него. Глобално погледнато, не исках кой знае какво...

            Насред цялата мешавица от напрежение тичах по три пъти на ден при Паша, да ми замери темпоралните емисии. Първите два дни от проучването бяха „сух режим” за зануляване на показателите. На третия ден Йохан ме прати при Слободан за кръвна картина. Трябвала му за още нещо от безкрайната му статистика, не го изслушах внимателно за какво точно. Пуснах няколко милилитра кръвчица проба в лекарския кабинет и изхвърчах по други задачи. Слободан ми се обади около час по-късно.

            - Какво има, Слобо? – проточих аз по телефона, докато се ровичках из админа на един от сайтовете на Петер.

            - Много ли си заета? – попита той в отговор.

            - До ушите, че и отгоре. – изсумтях аз, разтривайки очи.

            - Зарежи всичко.

            Махнах телефона от ухото си и го изгледах кръвнишки. Всъщност, какво ми е виновно горкото апаратче?

            - Що ти не вземеш да зарежеш всичко, като си толкова умен?

            - Зарежи тези неща за момент и ела в кабинета ми. Важно е.

            - По-важно ли е от това, че ако се разкарам пак до кабинета ти, ще те удуша с голи ръце? – полюбопитствах аз.

            - Спри да се правиш на интересна и идвай. – отсече Слободан и затвори. Прибрах телефона в джоба си и изсумтях ядно. Няма ли секунда покой за мен на този свят?! В продължение на две-три минути се изкушавах да му тегля една майна на всичко и да си продължа с рутинната работа. Но нали знаете, котката не я е убило нещо друго, а любопитството. Същото досадно и неизкоренимо чувство ме прати при Слободан, да видя, за какво по дяволите ми звъни на пожар.

            Избърсах си краката на изтривалката пред вратата на лекарския кабинет и влязох недискретно, след кратко почукване. Чукане и влизане, две в едно. Слобо си прехвърляше разни епруветки из ръцете и им лепеше етикетчета. Изгледа ме първо с леко преиграно възмущение („кой идиот нахълтва така в кабинета ми?!”), а после с угрижено изражение. Кимна ми кратко към стола срещу неговото бюро.

            - Сядай.

            Запътих се към стола и междувременно намекнах:

            - Бъди кратък, защото си имам доста работа.

            - Ти седни, пък после сама ще си прецениш, дали да бъда кратък. – отряза ме той. Настаних се послушно на стола в надеждата, че всичко ще свърши възможно най-бързо. Столът беше с подлакътници. Мразя подлакътниците. Карат ме да се чувствам неудобно гипсирана в псевдо-отпусната поза. Обичам канапета, в които можеш да седнеш по турски, да легнеш или да застанеш на челна стойка. Тия уж удобни офис-столчета са гавра с човечеството. Единственото им предимство е, че стават за въртележка...

            Слободан най-сетне намести епруветките по местата им и седна срещу мен на „шефското” си място.

            - Как си? – запита той ни в клин ни в ръкав.

            - Заета. – натъртих аз. – Казвай, за какво ме извика, пък общите приказки ще си ги говорим на вечеря.

            - Бременна си. – Слобо ме изгледа изпитателно в очите, сигурно, за да види реакцията ми, която се свеждаше до едно умствено „Ъ?”. За момент загубих ума и дума, предимно дума.

            - Бременна съм? – запитах аз ненужно, за да се уверя, че слухът ми не си прави кретенски майтапи с мен.

            - Точно така. – Слобо се почеса зад ухото и извади папката, която би трябвало да представлява личния ми здравен картон при него. – Отпадаш от биреното проучване. Горещо ти препоръчвам да спреш и цигарите. И да го даваш по-кротко с работата.

            Просто чудесно... Пресметнах набързо вероятностите (не че бяха много за пресмятане, жалка история) и ми се прииска да се изсмея или да си тресна главата в бюрото. След около десет години редовен полов живот без произшествия съм бременна... Точно когато бях правила секс само веднъж за повече от половин година. Само веднъж, да му се не види, поне да си бях поживяла като хората! Има Господ, и той е Мърфи... Изглежда Наум не наблягаше толкова много на самоконтрола, когато си мислеше, че сънува. Мамка му, изобщо не е подходящият момент за това... Хванах се, че седя мълчаливо срещу Слобо, ухилена щастливо до ушите.

            - Май не си разстроена от новината. – констатира той.

            - Имах планирано дете за тази година. – отговорих аз искрено, без да се замислям. Така си беше, планирахме го... Само дето таткото замина на едно твърде дълго пътуване с еднопосочен билет...

            - Доколкото разбирам, нямаш намерения да правиш аборт? – уточни Слобо прагматично, в делови лекарски стил. Разтръсках глава категорично.

            - Не.

            - Тогава те очаквам утре тук за пълни изследвания. Ще намериш ли време?

            - Непременно. – потокът от мисли не ме оставяше да отговарям с повече от една дума. Слобо отвори картона ми и започна да го преглежда.

            - Да си взимала някакви лекарства през последния месец?

            - Не. – той си отметна една „чавка” на хвърчащо листче.

            - Предполагаема дата на зачатието?

            - Дванадесети този месец. – отговорих веднага. – Не предполагаема, а сигурна.

            - Кръвна група и резус-фактор на бащата?

            - Нямам представа. – Слободан ме изгледа изпитателно, след което си записа и това на хвърчащото листче.

            - По-сериозни темпорални отклонения напоследък? Ще трябва да ти изчисля термина.

            - Не се събират повече от няколко часа.

            - Заболявания, за които да не знам?

            Този път само кимнах отрицателно.

            - Ще те очаквам утре към 11:00 ч. сутринта. Вземи си почивен ден. За някои от изследванията ще те препратя към местното здравеопазване.

            Колкото странно се чувствах, и както се усмихвах идиотски, реших да си изляза в коридора, да се чувствам странно там насаме. Станах и се запътих към вратата.

            - Кажи на Йохан, че отпадаш от проучването. – каза Слобо, като ме видя, че се хващам за дръжката на вратата. Мамка му... Йохан и биреното му проучване... Кимнах кратко, без да се обръщам.

            - Добре.

            Излязох в коридора и тихо затворих вратата на лекарския кабинет. Изтрих с цяла шепа от лицето си както малоумната усмивка, така и обърканото изражение. Намерения за аборт ли? Ти луд ли си?! Бях мечтала за това дете, когато вече беше невъзможно да го зачена. Бяхме мечтали заедно с Наум за него, преди да стане необратимото. Да кажем, че поне една от изгубените ми мечти от миналото ще се сбъдне. Не по начина, по който съм си го представяла, но ще се сбъдне. Пак разтърках лице с длани, за да махна отново появилата се глупашка усмивка. От години си го повтарям, но сега пак това ми хрумна – животът ми е виц... Наложих си да се стегна и се обадих на Йохан. Не се чувствах достатъчно контролируема, за да си приказвам с него на четири очи в момента.

            - Ало? – чух от другата страна на слушалката.

            - Тате, отпиши ме от биреното проучване. – изказах се аз кратко и бързо. Последва моментно мълчание.

            - Знаех си, че ще се откажеш. – каза той със смях. - Въздържанието ти дойде в повече, така ли?

            - Не, бременна съм. – изцепих все така бързо и телеграфически.

            - Тъпото ти чувство за хумор не е от най-положителните ти черти. – констатира Йохан скептично. Той просто намираше начин да ме вбеси, независимо от това, каква точно вълна от чувства ме е връхлетяла.

            - Наистина съм бременна, питай Слободан. – натъртих аз. Този път ми отговори по-продължително мълачание.

            - Я се прибери в стаята си, аз ще се обадя на Петер и Паша. Идвам до десет минути.

            Таман да затворя телефона, когато дочух последния вопъл от говорителя:

            - И ако ме гъбаркаш, ще те удуша!