30.



Непознатият беше висок, слаб, възчерничък и имаше изсечено като от гранит лице със заострени вежди. Такъв характерен фейс трудно се забравя, но в главата ми не изплуваха никакви спомени от досиетата. Кой е този, за Бога?...

- Точно тя е. – отговори някой зад гърба му и излезе напред. Беше един от днешните ми охранки. “Явно Бейкър вече е история”, въздъхнах аз с облекчение. Усещането да се отървеш от попечителството на някакъв шибан садистичен маниак граничи с оргазма... И все пак – кой е този? Но двамата май си мислехме за едно и също.

- Коя си ти? – попита ме той властно. “Има си хас пък да не знаеш!”.

Ухилих му се чаровно без да ставам и поклатих глава разочаровано.

- Май не ви учат на изящни обноски тук. Прието е кавалерът да се представи пръв. – “Или с други думи – ТИ кой си?!”. Охранката пак се намеси в разговора, и то доста разпалено.

- Нали ви казах! Цял ден говореше сериозно и се държеше като някакъв изпечен агент, а сега пак се прави на луда!

Изглежда този е бил първият на хорото, когато се е стигнало до това да предадат Бейкър. И сега старателно си затвърдяваше позицията на вярно куче. Високият го избута настрана с пренебрежителен жест.

- Добре, разбрах, че е хитра, не се меси. – не отместваше изпитващ поглед от мен. – Господин Ленц нареди да си поговоря с теб на четири очи. Нямаш нищо против, предполагам?

О, значи е получил лична заповед от Ленц! Тоя е някой от по-големите клечки... Някой от администрацията... Зарових трескаво из паметта си. Чие досие не бях прегледала? Уж проучих по-близкото обкръжение на Ленц с повишен интерес, но кого пропуснах... Втория секретар! Точно така, първия личен секретар на Ленц го разучих обстойно, но за втория не ми стигнаха нервите. И двамата се занимаваха с раздаване на нареждания и организационни въпроси, в досиетата им нищо интересно не можеше да се намери. И се казваше... Как се казваше, по дяволите?! Нещо арабско беше... Касим! Касим някой-си. Има вероятност и да не е той, но поне прилича на Касим с тая мургава физиономия... Време за налучкване.

- Бих предпочела да си поговоря на четири очи със самия Карл. – продължавах да се усмихвам като на светска вечеря. - Но нямам нищо против един разговор с теб, Касим.

Твърде старателната охранка преглътна поредното “казах ли ви!” с усилие на волята. Това ме подсети да добавя многозначително:

- Ще се радвам най-сетне да си поговоря с един лоялен човек тук.

Тоя беше с пъти по-печен от Бейкър. Окото му не трепна, когато споменах името му, разбрах че съм познала само по реакцията на дебеловратото предателче. Щеше да е труден за обработка... “Сега се борим за отлагане, доверие и по-добри условия на живот”, уточних аз плана със Смърделин. Датата вече трябваше да е деветнадесети септември, оставаха осем-девет дни до развръзката. “Ще ви изнасяме труповете оттук след около седмица”, заканих се аз. Големият и належащ въпрос беше, как ще си поддържам легендата, при положение че никакво въоръжено нападение нямаше да има. Първите няколко дни сигурно ще мине номерът, а после? “Остави това за после.”.

Касим махна заповеднически на някой зад гърба си. Аз не виждах на кого, секретарят и предателчето стояха на вратата на килията и запречваха гледката навън изцяло. Охранката се отдръпна и в стаята влезе нова двойка “бодигардчета”, сигурно по-доверени хора. Хванаха ме под мишниците от двете страни, изправих се с псевдо-грациозен анти-реверанс. Краката ми се бяха схванали леко. “Как точно да се боря за отлагане, докато разигравам бързане?!”. Знаех си, че ще се оплета...

Поведоха ме по коридора. Този път не разигравах циркове, ясно ми беше, че Ленц вече знае за мен. Вървяхме към крилото на Ленц. В тази част на сградата се намираха личните му покои, личната му лаборатория и офисът на администрацията му. Позачудих се, как така вкарват потенциална змия в сърцето на леговището си. Но погледнато от друга страна - Ленц изглежда искаше да ограничи всякакви нови опити на някой да се докопа до базата данни в главата ми. Дали това означаваше, че Бейкър беше успял да въведе кода, преди да го хванат? “Ще видим.”.

Вкараха ме в една уютна наглед стаичка с канапе, масичка, легло и телевизор. Всеобщото настроение наоколо беше спокойно, май нещата щяха да тръгнат по един по-кротък и разумен поетапен ред. “Добре че се отървах от Бейкър!”, поздравих се аз наум. Касим вървеше най-отпред, с гръб към мен. Не виждах лицето му, но май нямаше и смисъл от това, физиономията му, за разлика от тази на Бейкър, не отразяваше нищо от мисловните му процеси.

- Тъй като разчитам на разговор между разумни и интелигентни хора... Нещо против да ми предложите някакви дрехи? – вметнах аз с небрежен тон.

Касим се обърна и ме изгледа изпитателно от глава до пети. После се подсмихна едва забележимо с ъгъла на устата.

- Защо не.

Секретарят кимна към вградения в стената шкаф. Предателчето, което до момента се мъкнеше след нас като безпризорно псе (извинете ме за грозните сравнения, но не мога да го понасям тоя) се засуети из стаята. Порови се из шкафа, хареса един комплект бял панталон с бяла лекарска престилка и обърна поглед към Касим за одобрение. Шефчето кимна. Започна една дълга процедура на обличане. Първо ми освободиха ръцете от белезниците. “Най-сетне!”, изстенах аз мислено и разкърших малко стави, разтривайки си китките. После се намъкнах в белите дрешки – първо престилката, после панталона. Охраната през цялото време ме дебнеше със зорко око, някой непрекъснато ме държеше за едната ръка. “Който носи бяло, му се доебало”, прехвърча през ума ми без никаква връзка, докато мислено си ошлайфвах стратегията, как да говоря с Касим. Секретарят определено беше по-културен тип. Расов, та класов. Реших да продължа да поддържам тона на разговора в стил “джентълмен-дама”. Среща на високо равнище. Точно така, при тоя ироничните обръщения “сладурче” и “синко” нямаше да минат. Ще си говорим като интелигентни хора на бизнес-среща. И трябваше да си спечеля респекта за това междувременно.

Обличането достигна успешния си завършек. Протегнах послушно китки напред, гордо вдигнала глава. Охранителите погледнаха въпросително към Касим, аз също. Не знам, доколко бяха ефективни напъните ми да изглеждам достойно с моето посиняло, подпухнало и ожулено лице, но секретарят кимна одобрително. За сметка на това ме вързаха за канапето с едно достатъчно удобно за мен въже, да не мога да скоча от мястото си внезапно. Касим се въоръжи с пистолет, който държеше небрежно в дясната си ръка. Седна срещу мен на леглото и махна с другата ръка на излишните да излязат.

- Разговор между разумни и интелигентни хора... – проточи той замислено, след като се затвори вратата и задържа драматична пауза. После бързо извади пакет цигари от горния джоб на сакото си и попита галантно: - Пушиш ли?

- Не, бременна съм. – отвърнах аз бързо. – И ще ви помоля да не пушите в едно помещение с мен.

Касим се подсмихна почти незабележимо и прибра цигарите обратно в джоба си. Тества ме? Значи сигурно още не е видял резултатите от изследванията на Бейкър. То като се замисля, май не е имал достатъчно време за това. “Печелиш още поне два часа докато те проучи”, докладва Смърделин. Касим се приведе напред, потупвайки небрежно с пистолета по коляното си.

- Вече знам, че си умна. Бейкър също го разбра, но твърде късно. Всички, които са те чули да казваш кода, ще бъдат ликвидирани до един час.

Касим направи пауза. Замълчах си, нямаше какво да кажа. Да викам “Ура!” ли? Изглежда Ленц искаше да покрие факта, че в сградата има човек, който знае всичките му лични и неприкосновени тайни. Кодът лесно можеше да се смени, мерките за сигурност не налагаха да бъдат убити всички посветени в случката. Продължих да гледам спокойно секретаря в очите.

- Това явно не те трогва. – констатира той.

- Разумен ход от страна на Карл, само това мога да кажа.

- И от твоя страна имаше доста разумни ходове. – смени той темата. – Защо натопи Бейкър?

- Той сам се натопи.

- Само защото ти е повярвал.

- Дадох му това, което искаше. Иначе нямаше как да се отърва от него.

- А защо искаше да се отървеш от него?

- Защото ме криеше от Карл.

- Но все пак си му дала кода за лабораторията?

- Това беше единствения начин да сигнализирам на Карл за съществуването си в случая.

- Защо не му даде фалшив код?

- Защото щях да умра при първия писък на алармата, ако не бях успяла да излъжа охраната.

- А защо искаш господин Ленц да знае за теб? – стигна Касим до логичния въпрос. Усмихнах се иронично.

- След близкия контакт с Бейкър прецених, че Карл е единствения човек тук с достатъчно власт и разум, за да се говори нормално с него. Не ми се занимава с нечии дребнави амбиции, имаме си по-важни проблеми за решаване.

Секретарят пропусна моите “важни проблеми” покрай ушите си.

- И какво точно искаш? – запита той с академичен интерес.

- Да си тръгна, разбира се. Дойдох тук само за да взема един зумер. Никога нямаше да се върна, ако не ме бяхте заловили.

- Да кажем, че няма да си тръгнеш оттук току-така.

- И точно оттам тръгват усложненията. – предупредих аз. Касим пак си направи оглушки.

- Казаха ми, че си била впечатляващо хладнокръвна през цялото време. – той се приведе към масичката, на която се мъдреше гарафа с кехлибарена течност с две чаши. Сипа си в едната, лъхна ме мирис на уиски. – Едно питие?

- Благодаря, не употребявам алкохол в момента. – отвърнах за учтиво.

- Добре си го подредила Бейкър. – усмихна се Касим, докато си пийваше от уискито. Забелязах, че едва-едва си сръбна, продължавайки да държи пистолета наготово в дясната си ръка. – Можеше изобщо да не му казваш, че знаеш кода.

- Първоначално му го казах в шифрован вид, който само Карл би могъл да разбере. Разчитах на лоялността на Бейкър. Намерете личните записи му записи и ги прегледайте ако искате.

- А после?

- После той сам започна да ме притиска за кода. Стигна дори до физически изтезания. – размахах двата пострадали пръста на лявата си ръка като заешки ушички.

- Ами ако не беше успяла да натопиш Бейкър? Ако той просто беше превзел лабораторията?

Тоя ме принуждаваше да се оправдавам... Водеше разговора накъдето си иска! За момент простодушният и тъп Бейкър започна да ми липсва, колкото и да си падаше садист. Него поне успях да го вкарам в гроба точно с две изречения... “Няма пък да се оправдавам!”.

- Надявам се, не очаквате да съм твърде загрижена за вътрешната ви йерархия?

- Добре. – усмихна се пак Касим многозначително. – А за какво си загрижена?

- За моите хора.

- Кои са твоите хора?

- Онези, които скоро ще дойдат тук.

- И защо ще идват?

- Защото аз съм тук. – въпросите и отговорите се сипеха все по-бързо.

- Кога ще дойдат?

- Не знам точно. Когато се организират.

- И какво ще стане, ако ти вече не си жива тогава?

- Същото – касапница. Ще се опитат да ви унищожат.

- А какво ще стане ако не дойдат изобщо?

- Няма такъв вариант. – отсякох аз.

Блиц-турнирът по въпроси и отговори прекъсна рязко. Касим пак топна устни в уискито си. Отбелязах си категорично, че той само си дава вид, че пие. За да приспи бдителността ми може би? Да ме предизвика към опит за бягство? Дали щеше да се престори на пиян по-късно?

- Защо говориш за господин Ленц на малко име? – смени пак темата секретарят.

- Защо не прегледате записите на Бейкър първо? – отговорих аз с въпрос. – Все още не сте проучил въпроса, тъпчем на едно място, пък аз съм уморена.

- Предпочитам да те разпитвам уморена. – обясни Касим без злоба и повтори въпроса си. – Защо говориш за господин Ленц на малко име?

- Защото двамата сме най-добри приятели. Но той още не го знае.

- Можеш ли да го докажеш?

- Само пред самия Карл. – усмихнах се аз. – Точно затова искам лична среща с него. Знам неща, които той е казал само и единствено на мен.

- За какво ти трябваше зумер?

Пак смяна на темата. Тоя явно беше гуруто на кръстосания разпит тук.

- За един експеримент.

- Какъв точно? – въпросите пак се посипаха бързо.

- Пътуване на обикновен човек в бъдещето.

- Успешен ли беше?

- Не.

- На колко си години?

Тук почти ме хвана. Без малко да кажа истинската си възраст, която си противоречеше с думите ми пред Бейкър. “Хитро копеле такова!”. Бързо добавих наум четиринадесет.

- На около четиридесет. Не мога да кажа точно, изкарала съм твърде много време в Мрежата.

- Изглеждаш чудесно за възрастта си. – направи ми той галантен комплимент. – Кой е президентът на САЩ по твое време?

- В кой точно поток? – парирах аз тъпия въпрос.

- В този, да кажем.

- Не съм сигурна, не живея в този поток. – свих рамене аз и добавих първото хрумнало ми име. – Май и там Кларънс беше.

- Кларънс... – Касим кимна замислено, сякаш изфабрикуваното от мен име му говореше нещо. - На теб как ти викат твоите хора?

- Ми.

- Защо?

- Защото се казвам Мирна.

- Кой стои начело на вашата организация?

- Аз.

- И ти викат просто “Ми”?

- Това е напълно достатъчно. – въпросите отново се сипеха с превишена скорост, но аз вече бях започнала да му свиквам на ритъма. “След малко ще се опита да те изненада, внимавай”.

- И как се издигна над всички?

- По природа притежавам нещо, което никой друг няма.

- То не може ли да се използва по принуда?

- Не, само доброволно.

- Кой е бащата на детето ти?

Колкото и да се бях надъхвала допреди малко, това просто ме свари неподготвена. Ами ако започнеха да ме изнудват, използвайки слабостта ми към Наум?..

- Карл. – изтърсих аз ненадейно и за самата себе си. “За Бога, СПРИ да измисляш безумни легенди в крачка!”, изрева възмутено Смърделин. “Съжалявам, само това ми хрумна!”.

Касим вдигна вежди многозначително.

- Карл кой?

Нямаше измъкване вече. Трябваше да замажа някак положението.

- Карл Ленц. Той не е биологичния баща, но той подбра материала, с който бях оплодена. – току-виж пък направили ДНК-анализ и на детето, пази Боже! – Нямам представа кой е биологичният баща.

- Тази твоя история започва да ми звучи все по-странно. – измърмори секретарят и отново се престори, че отпива от уискито.

- Защо? Смятате, че Карл не обича да си прави експерименти ли? – повдигнах вежди въпросително.

- Несъмнено обича. – кимна Касим в знак на пълно съгласие.

- Религиозен ли сте? – попитах го ни в клин, ни в ръкав, преди да съм изпуснала водещата роля в диалога. Той ме изгледа с интерес.

- Не, защо?

- Забелязах, че не пиете. Харесва ви ароматът на уискито ли? – продължих аз светски. Касим се усмихна сухо и остави чашата.

- Наблюдателна си. – звучеше като комплимент, но май беше по-скоро предупреждение, че оттук нататък ще си има едно на ум за мен.

- Благодаря, често ми го казват.

- Колко души наброява организацията ти? – “Нула”, помислих си аз кисело.

- Да ви отговоря в случая би било равностойно на това да издам военна тайна.

- Никой не е казал, че сме във война.

- Най-вероятно скоро ще бъдем. Защото вие няма да ме пуснете.

- Наблюдателна и прозорлива. – отново ме похвали Касим. “Защо не ме потупаш и по главичката?”. – Какво би направила ако те пуснем?

- Бих се прибрала вкъщи. Нищо повече.

- Защо не поиска от Карл – той наблегна на малкото име. – да ти направи зумер, а дойде тук?

Интересен въпрос. Не бях се замисляла върху това. “Придържай се максимално близо до истината”.

- Той не знаеше за плановете ми.

- Защо?

- Никой не знаеше. Направих го на своя глава.

- Защо? – Касим пак препусна по въпросника.

- Защото така исках.

- А защо не каза на никого?

- Твърде съм ценна за всички, за да допуснат да се подлагам на такъв риск.

- Какъв риск?

- Риска да бъда пренасяна от човек през Мрежата под контрола на зумер.

- Нали ти си шефа, как щяха да те спрат?

- Noblesse oblige. – свих рамене аз.

- Значи всъщност никой не знае, че си тук? – въодушеви се Касим.

- Напротив, оставих писмо. А имах и помощник.

- Откъде знаеш, че не сме заловили и него?

- Просто знам. – неволно се усмихнах при мисълта за Тим. – Той е такъв виртуоз, че вашите леваци никога не биха могли да го заловят. И е достатъчно умен, за да се върне в щаба и да подготви операцията, вместо да рискува да ме измъква сам.

Касим спря да ме разпитва и въздъхна с преиграно замислен вид. Пак започна да потупва с дулото на пистолета по коляното си.

- Ти какво предлагаш? – погледна ме той накрая.

- Има няколко варианта, изгодни и за двете страни. – заявих аз сговорчиво. – Ако наистина желаете да ги чуете.

- Разбира се. – секретарят преметна крак връз крак. – Целият съм слух.

Вече започваше да ми се повръща от взаимния учтив тон, с който се надлъгвахме двамата. “Все е по-добре от игли под ноктите!”, скастри ме Смърделин.

- Първи вариант – можете просто да ме пуснете. Бих ви се заклела тържествено, че нито аз ще се върна тук, нито някой от хората ми ще ви обезпокои. Но вие за съжаление няма да ми повярвате.

- Премини към следващото си предложение. – Касим махна небрежно с ръка.

- Втори вариант – да ме допуснете най-сетне да говоря с Карл. Мисля че с него ще се споразумеем достатъчно бързо, за да посрещнем предстоящата атака с подписан мирен договор в ръка.

- Други предложения?

- Дори и да не ме допуснете да говоря с Карл, можете да ми предложите достатъчно сносни условия на живот, за да посрещна аз самата своите хора с команда за отмяна на огъня.

- Само ако ти предложим сносни условия на живот? – усмихна се Касим подигравателно.

- Именно, иначе предпочитам да ви избият всичките, да ме измъкнат оттук и да си ходим по живо по здраво. – тонът ми неусетно падна с една октава надолу, стигайки почти до ръмжене. Тоя ужасно ми играеше по нервите. А и хич не беше глупав.

Вторият секретар на Ленц въздъхна отегчено и изпъна крака.

- Истината е, че никой тук все още не вярва в съществуването на твоята непобедима армия последователи. А и ти не можеш да го докажеш.

- И затова просто ще ги чакате да дойдат? – подхвърлих аз подигравателно, въпреки че вътрешно изтръпнах. “Ако така се обърнат нещата, по-добре да си беше останала с Бейкър”, размрънка се Смърделин. “Май именно ти се оплакваше преди малко от иглите под ноктите!”, скастрих го аз. Тия мои постоянни вътрешни диалози ставаха все по-натрапчиви...

- Може и да почакаме. Не бързаме за никъде. Какво разбираш под сносни условия на живот?

- Вие как мислите? – наистина започвах да се ядосвам. “Вземи се в ръце!”.

- Храна три пъти на ден? – запита той с невинно изражение.

- Не само.

- Какво друго?

- Свестни дрехи. – вдигнах палеца на дясната си ръка, започвайки отброяването, и продължих нататък с показалеца. – Аптечка, за третиране на нараняванията ми. Ако ме видят с това лице, с което съм в момента, един Господ знае какво ще направят.

- За това може да се помисли. – почеса се Касим по брадата. Аз обаче вдигнах трети пръст.

- И тия белезници да се махнат. До момента не съм посегнала на никого тук, въпреки че самата аз изтърпях предостатъчно физически тормоз. Не виждам какъв повод съм дала за подобно недоверие.

Касим за пръв път се засмя с глас.

- Така си е, до момента елиминираш противниците си със съвсем друго оръжие. С приказки. – той рязко спря да се усмихва. – Но белезниците няма да ги махнем. Можем да ти намерим по-удобни ако искаш.

Тоя наистина хич не беше глупав. Започвах да губя почва под краката си. Касим се ориентираше доста добре в ситуацията и грам не ми се връзваше на заплахите. На него засега му стигаше да ме държи охранявана и обезвредена на сигурно място и да държи настрана от езика ми всеки, когото бих могла да облъча с лъжите си. Явно си беше взел поука от нелепата смърт на Бейкър. Разполагах ли изобщо с някакъв коз срещу него? Май не... “Ще те държат тук с удобни белезници, докато не изгниеш”, простена отчаяно Смърделин. И сякаш по поръчка, за да опровергае думите на въображаемото ми приятелче и мислите на втория секретар, нещо оглушително гръмна на долния етаж. И двамата с Касим подскочихме на място, за пръв път видях израз на изненада на лицето му. Сърцето ми затрептя в плаха надежда. “Сега или никога!”.

- Честито, дочакахте ги. – констатирах аз с нисък заплашителен тон.