"Харесвам това място", каза той ухилен. "Обичам да седя тук и да гледам към плажа и да си мисля за всички хубави неща, които бих могъл да направя с един Люгер."

Хънтър С. Томпсън

                 Aко не заспя сега, ще умра, което само по себе си не е чак толкова лошо, но пък звучи някак си тъпо – умря от недоспиване. От седемдесет часа не съм имал нищо друго, освен видения. Онова странно състояние на границата, в което не знаеш дали си буден или спиш, дали спиш, или халюцинираш, някъде в стаята телефонът ми вибрира, но знам, че телефонът ми е на нощното шкафче до главата ми, затова се пресягам и го взимам, но нищо. Никой не е звънял, никой не е пращал СМС, по дяволите, шибаният телефон е изключен, батерията му падна  този следобед, ако не се сещаш, тъпо копеле такова, значи халюцинираш, да, отдавна не ти се беше случвало, звуковите халюцинации са интересен феномен, не мислите ли, доктор Серафимов?

                Оставям телефона обратно на нощното шкафче и се обръщам към стената. Нощта е отвратително гореща и дори отворените прозорци в спалнята не помагат. Добре поне, че това лято няма комари. Обаче вибрирането продължава и ме подлудява. Идва ми да крещя и да чупя и да крещя още, иде ми да изляза на улицата и да легна по средата на платното, да чакам някой пиян да мине отгоре ми, но не, не, не, успокой се, успокой се и дишай и всичко ще бъде наред, просто си изпразни главата от всички простотии и на инсомнията ще ù стане тъпо и ще си иде.

                (усещам как сянката се надвесва на мен)

                Скачам, като едва се сдържам да не се разпищя, но в стаята няма никого.

(естествено, че няма никого. кого очакваш, мой човек?)

                Луната и уличните лампи светят през разтворените прозорци. В стаята е пълно със силуети – на секцията, масата, двете кресла, табуретките, дивана, малките купчини книги тук и там. Но няма сянка. Сянката се е скрила в някой ъгъл и ме дебне.

                Ставам от леглото и разтривам слепоочията си. Дланите ми са потни. Едва дишам в тази жега. Не се търпи. Изобщо не се търпи. И (обичам тази дума) ш-и-б-а-н-о-т-о вибриране на телефона не спира, дори когато залитайки ставам и отивам в кухнята. Правя си силен чай от маточина. Изпитан древноегипетски метод за успокояване на нервите и предизвикване на ярки пророчески сънища. Мразя да сънувам, но в момента каквото и да било е по-добре от това още една нощ да не мога да спя.

                Подскачам и викам:

                „Мамка му!”,

                и сърцето ми започва да препуска, изсъсквам още веднъж:

                „Мамка му!”

                и тръгвам към вратата.

                Причина: на вратата се звъни. В момента не мога да се сетя за друго толкова стряскащо нещо, като звънеца на вратата ми в 00:14, главно защото бях останал с впечатлението, че отдавна съм изтръгнал проклетото нещо.

                От другата страна на вратата стои Шантавата Ина с нейната усмивка. С гъстата ù кестеняворуса коса. С кръглото си, вечно излъчващо светлина лице. Със зелените си очи. С малките си стегнати гърди и приятно изглеждащото дупе и перфектните бедра. С цялата положителна енергия във вселената.

„Изглеждаш ужасно.”

                „Знам”, отговарям.

                „Искам да ме заведеш някъде.”

                „Не съм спал от три дни.”

                „Тогава можеш да не спиш още няколко часа.”

                И Шантавата Ина ме извежда навън, така, както съм си – несресан, с потната и никога непрана тениска на Дорс с чернобелия Джим на гърба, с коса, стърчаща навсякъде, с почервенели, насълзени очи, и пълна деменция.

                Кара малък жълт Фолксваген костенурка, който оставяме на паркинга на пощата,

                (искам обяснение как намирате място там)

                и тръгваме към Алеята на алкохола, по която разни хора със статус туристи лазят и повръщат и опитват да си уредят чукане за една нощ. Някакво хлапе ме дърпа за лакътя и пита къде може да си купи амфети, аз го гледам тъпо приблизително половин секунда, след това продължавам, хванал ръката на Шантавото, а хлапето продължава да търси своите амфети, голяма а работа, светът е голяма работа и Алеята на алкохола е голяма работа, известна още като Друсалка Таун и Бърдака, от двете добре осветени страни се редуват бар, павилион за дюнери и катми, китайски ресторант, бар, павилион за пици, китайски ресторант, бар, завършва на Северния плаж с дискотеките на брега.

                Хората са важна част от картината. Без хората Алеята на алкохола щеше да е нищо. Повечето са малки келешчета с изправени коси, големи очила, кожени гривни на ръцете и бръснати крака.  Готини мадами с дънкови полички и плътно прилепнали потници и огромни гърди, добре познаващи цялата колекция на AVON, със само един недостатък – повечето са на по петнадесет. Има ги и Големите Братя с дебелите вратове и черните тениски, под които изпъкват бицепсите и гръбните мускули и коремчетата им, с бръснатите квадратни глави и вдървената походка.  Случайните заблудени туристи. Онзи петдесетина годишен тип със сандалите и чорапите, да, оня, високия и супер слабия, с прошарената коса – ще се намъкне в някоя дискотека след малко, ще си вземе бира и с мазната си усмивка ще обикаля ъглите, дебнейки някое достатъчно друсано или пияно момченце, на което да направи свирка. И онази някогашна красавица, сега наближаваща средната възраст, със сериозния загар от много висене на плажа, с отразяващата изкуствените светлини лъскава кожа и горе-долу запазената фигура на кралицата на випуск ’88, с това нескриващо нищо деколте, ще търси последната си дива нощ преди менопаузата да удари и хормоните и липсата им да я побърка съвсем, защото животът не струва кой знае колко, когато путката ти вече не се мокри.

                И ето ме мен, в центъра на тълпата, германските туристи, които снимат стековете с двулитрова бира пред супермаркета, Сашо Лудия минава покрай мен и ми намига, Сашо Лудия винаги ще ти намери най-добрата трева на летния пазар, само за местни и постоянни клиенти, трите ученички с високите токове и тупираните коси, изгубили девствеността си в началото  на осми клас на задната седалка на някой черен Голф, майката със заспалото на ръцете ù дете, проправяща си път в обратна на потока посока, аз в средата на тълпата с Шантавата Ина под ръка, вървя и светът се върти, но поне тук не мога да разбера дали халюцинирам, или не.

                „Направи усилие заради мен”, шепне Ина в ухото ми.

                Танцува пред мен, малкото й красиво тяло се извива и усмивката ù си е там както винаги, дори очите ù се смеят, най-интересното е, че изглежда невинна както винаги, и господи, колко не на място е всичко.

                „Направи усилие заради мен”, шепне тя в ухото ми и аз правя усилие.

                Изправям се и тя веднага ми обръща гръб, прегръщам я през кръста и се убеждавам, че няма значение колко глупава ти се струва тая работа с танците, когато имаш едно такова коремче, на което да скръстиш ръце, и една такава коса, в чийто аромат да се гмурнеш.

                Усещам тялото ù, по-плътно и по-плътно прилепващо  до моето, и е хубаво, лицето ми до нейното и усмивката ù, по-близо, по-близо, още,  устните ни почти се докосват и да, глупавите светлини в мрака на клуба, мигащи, взрив и изгасване, взрив и изгасване, бийтът на музиката, предоргазменият вокал;

                Някой почуква с нещо твърдо по главата ми.

                Обръщам се.

                Метър и шейсет със специално поддържана едноседмична брада, джапанки, бял панталон, бяла тениска, не знам дали гледа лошо, понеже носи огромни очила с бели рамки, стои и върти в ръка телефона, с който ме е ударил по темето.

                Навеждам се и го чувам да крещи в ухото ми:

                „Моят човек ей там”, сочи през рамо към огромен дебелак с добродушно лице, „много хареса мацката ти и ти предлагам да отстъпиш, щото да не си имаме проблеми.”

                Трябва ми малко време, за да асимилирам какво чувам. Обръщам се към Шантавото. Тя ме гледа объркано. Аз се усмихвам уморено. После ме напушва адският кикот. Направо се превивам на две. Потупвам джуджето по главата, продължавам да се хиля и му обръщам гръб.

                Джуджето ме хваща за рамото.

                Обръщам се.

                Джуджето е свалило очилата си и крещи нещо.

                „НЕ МИ СЕ ПРАВИ НА ОТВОРЕН, ЗНАЕШ ЛИ КОЙ СЪМ АЗ, ЗНАЕШ ЛИ КОИ СМЕ НИЕ!?!?”

                Нормално е да ми писне, нали? Блъскам го в гърдите. Шантавото започва да се притеснява. Отдавна не ми се беше случвало. Да ме заплашват заради момиче.  Желанието за насилие, така познатото от ранните ми и глупави години чувство, че ще се пръснеш, ако не разбиеш нечий нос, да-а-а-а,  и него го бях забравил.

                Дебелакът и още един индивид без отличителни белези се отделят от бара.

                Ина ме дърпа, вика:

                „Моля те, да си ходим, моля те, да си ходим, ще стане някоя беля.”

                Хващам я за ръката и леко стискам. Поглеждам я в очите и се усмихвам. Знам много добре, че усмивката ми в момента прилича повече на физиономията на куче, на което си опитал да вземеш манджата. Но не мога да се сдържа. Садистичното удоволствие от това да бъдеш животно.

                „Всичко ще бъде наред,” казвам.

                Джуджето, дебелакът и третият тип ни обграждат в полукръг.  Джуджето изглежда ядосано. Дебелакът се усмихва с приятната си пияна усмивка. Колко ли текила е изпил, че да се омота така тоя кит? Въобще не мога да видя лицето на третия.

                Стоя и усещам как свивам и отпускам юмруци. Треперя леко от възбуда. В момента съм буден, копеле, колко съм буден.

                „Всичко наред ли е?”

                Огромната горила с черна тениска  ОХРАНА стои между нас и гледа злобно тримата.

                Не. Не. Не. Защо трябва да провалят всичко, точно когато стане забавно?

                „Всичко е ОК.” , казвам аз.

                Джуджето пуска мазна усмивка.

                „Да, да, всичко е супер, супер, супер, разбрахме се…”

                „Тръгваме си,” съобщава ми Шантавата Ина и ме понася към входа.

                Поглеждам тъжно през рамо.

                Животът е сцена и всички сме актьори. Животът е сцена и декорът е малката зле осветена алея от Бърдака покрай новите хотели, дето ги изтъпаниха на дюните на Северния плаж, през горичката, докато излезеш на Търговска.

                Под една улична лампа сме и Ина плаче, а аз съм запалил цигара и гледам звездите.

                „Извинявай, извинявай, извинявай,” плаче Ина.

                Тия момичета винаги са адски емоционални и още по-адски нелогични. Вече не гледам звездите, а гледам нея в очите.

                „Няма абсолютно нищо, за което да се извиняваш,” казвам и това е истина.

                „Ужасно гадно се получи.”

                „Ужасно гадно се получи,” съгласям се, макар и да имам друго предвид.

                Понечвам да я прегърна.

                Животът е сцена и всички сме актьори.

                Сцена Втора, действие Четвърто.

                Усещам острието на нож в гърба си. Още малко и ще пробие плътта ми. Чувам злобен, сподавен глас:

                „Мислеше, че ти се е разминало, нали, педераст?”

                Джуджето притиска ножа още. Изпъвам гръб.

                Третият се е промъкнал зад Шантавото и е запушил устата му, за да не крещи. Дебелия стои точно до стълба на лампата и се усмихва с приятната си пияна усмивка.

                „Стига бе, човече, не преигравате ли?”, изпъвам още малко гръб.

                „Никой, никой, никой не се ебава с нас,” информира ме джуджето, „никога.”

                Бавно протягам ръце назад. Бавно и внимателно, и продължавам да изпъвам гръб.

                „Не искам проблеми. Със сигурност и вие не искате проблеми. Кви въобще си мислите, че ги вършите бе, хора?”

                Джуджето понечва да ми изкрещи да млъквам, но ръцете ми вече са достатъчно високо, завъртам се на пети и с външната страна на лявата отнасям ножа и забивам десния лакът в челюстта му. Изпуска ножа и се превива. Удобен момент да му ударя и едно коляно.

                Секунда по-късно удрям Дебелака в слънчевия сплит, после ниско под корема  и после пак в гърдите. Копелето изпъшква и се олюлява, обаче не пада. Прав десен в окото и му обръщам гръб, но вече съм направил фаталната грешка в бой трима срещу един – не отделяй повече от два последователни удара на един противник. Не виждам, обаче усещам крошето на Третия. Докато падам, си мисля, колко ли зъба ми е избил. Когато се сблъсквам с асфалта, губя съзнание за няколко мига.

                Когато се връщам, Ина  пищи,  а онзи ме рита в ребрата. Веднъж. Втори път. Не мога да дишам. Не мога да си поема въздух. Чакам третия път и малката експлозия от болка, когато някое ребро се чупи и забива в белия дроб, но  трети ритник не идва. Надвесената му над мен сянка изчезва. Знам, че трябва да се изправя, но нямам сили.

                Светът е една голяма картина от цветни петна.

                Някакъв пич ми помага да стана. Дават ми вода. Шантавото ме прегръща и плаче още, още и още.

                Слагам ръка на главата ù и шепна:

                „Всичко е наред.”

                Всичко е наред. Животът е сцена и всички сме актьори.

                Сцена трета. Действие единствено.

                Седим на ръба на леглото. Гол съм до кръста и опипвам синината върху лявата част на гръдния си кош. Няма счупени ребра, каза човекът от линейката. Горната ми устна е сцепена и мисля, че половината ми предни зъби се клатят.

                „Ужасна нощ.”

                Шантавото вече не плаче.

                „Ужасна нощ.” Когато успея да заспя, често сънувам, че зъбите ми се раздробяват на ситни парченца от самосебе си. „Обаче свърши.”

                „Още не е.”

                Шантавото сяда с скута ми и обвива бедра около хълбоците ми.

                Никой и нищо не ни пречи този път.

                Нощта гори в пламъци.

                А после заспивам и спя като хората за първи път от векове.

                Хепи енд. Завеса.

25 -27.12.2009, Китен