Вяра

Христина беше на осем години, а сестричката ѝ Биляна на на три и половина. Родителите им  спешно трябваше да заминат за няколко дни в командировка (служебно пътуване) и заведоха децата  на село.

Обичаха да гостуват на баба Тана момиченцата. Още с пристигането им, старицата прибираше таблета и телефона с думите: Тук не ви трябват. И наистина, децата никак не скучаеха. Всичко правеха заедно с баба си - и в градината, и в къщи. Разбира се, задачите им бяха според възрастта - лесни и приятни. Докато работеха или си почиваха, старицата им разказваше и разказваше, и разказваше... за животните и растенията, за земята и небето, за света и хората. А вечер, когато легнат в леглата ги очакваше поредната приказка. Мъничката Билянка бързо заспиваше, но Хриси слушаше притихнала и в захлас.

Следващият ден след пристигането на момичетата беше неделя. Веднага след закуска, баба Тана облече най-хубавите си дрехи и подкани децата да се приготвят бързичко.

• Бабо, защо трябва да идваме в църквата? Толкова е скучно там – с досада попита Христина. – Отиди сама, аз ще гледам Биля...
• Искам на цълквата (църквата) пък – свъси веждички малката и тропна с краче.
• Ти пък какво разбираш? – скара ѝ се каката.
• Там има плинцеси (принцеси) с бели локли (рокли) и клила (крила) – отвърна Билянка – искам да ги видя.
• Говориш глупо...
• Хрисии – намеси се баба Тана, с усмивка. – Сестричката ти, право казва. Сигурно е видяла Ангелите.
• Ангели?! А аз, защо не съм ги виждала?
• Защото... защото не вярваш.
• В какво да вярвам?
• В Бог.
• Тати казва, че са църковни глупости, с които заблуждават хората.
• А майка ти? Какво казва тя за Бог?
• Нищо, мълчи. Защото тати се ядосва като стане въпрос за това.
• Разбирам – каза с тъга старицата. – Хриси, милата ми, не се сърди баба. Ако дойдеш, няма да ти навреди. А довечера ще ви разкажа найхубавата приказка, която знам – приказка за пратениците на Бог, Ангелите. Да побързаме, милички, че ще закъснеем за службата.                                      

Погали Христина по главичката и благо ѝ рече:

•  Детко, пък щом не ти се идва, остани в къщи. На сила в черква се не ходи.

Влязоха в малката църквица и седнаха в края на последната пейка. Службата беше започнала. Христина се огледа. Имаше още няколко възрастни жени облечени в черно и дядо Горчо, съседа им. Не отместваха поглед от отчето, който четеше от разтворена пред него книга. От време на време всички изричаха „амин“ и се кръстеха. Заслуша се момиченцето в думите, но почти нищо не разбра – бяха на някакъв стар, неразбираем език. Вдигна главичка и започна да разглежда стенописите. Сестричката ѝ тихичко се засмя. Погледна към нея и се смая. Вдигнала ръчички, Биляна милваше въздуха пред усмихнатото си личице и мърдаше устнички, сякаш говореше с някого. В този момент, всички присъстващи казаха „амин“ и станаха от местата си. Службата беше свършила. Христина не отместваше поглед от сестра си. А тя, вдигна главичка към купола и помаха, все едно изпраща. Вече навън, баба Тана се заговори с другите жени, а Хриси хвана сестра си за ръка и бавничко тръгнаха към вкъщи.

• Биля, на какво се засмя вътре?
• Нали ти казах, како, за плинцесите с клила. Отначало ги нямаше, но после дойдоха.
• Откъде дойдоха, през вратата ли?
• Неее, от голе (от горе).
• От покрива ли?

Малката спря и се замисли:

• Не знам.
• И какво ти казаха?
• Че ме обичат много – Билянка присви очички и се засмя при спомена.
• Друго?
• Амиии и да не заблавям (забравям).
• Какво да не забравяш?
• Откъде съм дошла.
• И откъде си дошла?
• Как от къде? – с почуда попита малката. – Ти не знаеш ли? Всички идваме от голямата гладина (градина) на Бог.
• И къде е тя?
• Не знам.
• А какво има в нея?
• Оооо светна усмихнатото личице на малката - има много цветя, птички, пепелуди (пеперуди), деца, плинцеси с клила и... – Биля се замисли.
• И? – подкани я Хриси.
• И бяло слънце.
• Но, слънцето е жълто.
• Да, но Бог е бяло слънце.

В този момент, баба Тана ги настигна. Хвана ги за ръчичките и забързаха, че заваля дъждец. Замисли се каката над думите на сестра си. Знаеше, че Биляна си измисляше разни неща, но сега... Сега говореше така, сякаш си припомня нещо, което наистина е видяла.

Притихнаха вечерта в леглата сестричките, очаквайки най-хубавата приказка, обещана от баба им. Разказваше се за малкото момиченце Яна.

• О, и мама се казва така – засмя се Билянка.
• Шшшт, тихо – скара ѝ се Хриси.

Момиченцето било кротко и стеснително. Не участвало в шумните игри на другарчетата си. Седяло отстрани и съзерцавало (наблюдавало) цветята, насекомите, облаците и света около себе си. Малко преди завършването на втори клас, от училището организирали екскурзия в близката до селото гора. Бил хубав, слънчев ден. Децата много се забавлявали, с игри и състезания между класовете. В късния следобед, когато тръгнали да се прибират, всички били уморени, но весели и с незабравими спомени от екскурзията. Една от учителките преброила децата и едва тогава установили, че липсва детенце. Започнала да ги изброява поименно. Когато казала името на Яна, никой не отговорил. Пръснали се децата наоколо да я търсят, викали дружно името ѝ, но от момиченцето нямало и следа. Съобщили бързо в селото и започнало издирване.

А тя, Яна, разбрала, че се е отдалечила, едва когато слънцето започнало да залязва и в гората станало мрачно. Заслушало се момиченцето, но не чувало гласовете на децата. Огледало се изплашено, но никак не знаело от къде е дошло и накъде да тръгне, за да се върне на полянката.

Чудите се, деца: Как се е отдалечила толкова много послушната Яна, че се е загубила? Ами, като в приказката за Червената шапчица: тук види цветенце и изтича да го помирише, там пеперудка и тръгне след нея. После друго цветенце и птичка, скачаща от клон на клон. Така стигнала Яна навътре в гората.

Разплакало се момиченцето. Търсило, оглеждало се за пътечка, но напразно. Залязло слънцето и изгряла луната, но била тъничка като резенче пъпеш и никак не осветявала мястото, където била Яна. Седнало момиченцето на земята, прегърнало коленцата си и стиснало очички, за да не вижда тъмнината, която го плашела. В този момент чуло името си. Погледнало и какво да види: съвсем наблизо стояла чудно красива девойка, облечена в бяло и държала запалена свещ. Протегнала ръка към детето, усмихнала се и казала:

• Ела, малката ми. Не се плаши. Ще те заведа у дома.

Смаяла се Яна, дори в началото си помислила, че сънува. Разтъркала очички, но всичко си било истинско. Пламъчето на свещта, уж мъничко, а осветявало всичко наоколо. Станало бързо от мястото си момиченцето, било толкова радостно и благодарно, че разтворило ръчички и прегърнало спасителката си. Почуда се изписала на личицето на Яна, когато докоснала меката перушинка на гърба на девойката. Ахнала удивена, погледнала внимателно и едва тогава видяла снежнобелите крила.

• Дааа, мили, това бил Ангел, изпратен от Бог – усмихна се с въздишка баба Тана.
• Но, какво станало после с Яна – попита нетърпеливо Хриси.
• Прибра се у дома, издирването приключи и селото се успокои, макар и много късно през нощта.

Христина седна в леглото и погледна баба си:

• Къде „в къщи“ се е прибрала Яна, бабо?
• Тук – усмихна се загадъчно старицата.
• Мама ли е била...
• Да, детко. Това се случи с майка ти.

На другия ден станаха рано, за да отидат на лозето, което беше извън селото. Хриси още със събуждането си спомни за разказаното от баба ѝ. За нищо друго не можеше да мисли. Толкова беше невероятна историята с майка ѝ. Защо ли не е споменавала за случката, запита се момиченцето. И, веднага си отговори: сигурно заради баща им, които не вярваше в Бог.

Тръгнаха бабата и момиченцата към лозето. От едната страна на черния, прашен път имаше дървета и поляни, а от другата, пшенична нива. Вятъра полюшваше зрелите жита и докъдето поглед стига, нивата приличаше на златно море. Тичаха сестричките по пътя напред, гонеха се, после се връщаха към баба си. Отново хукваха през полянката, а старицата спираше да ги изчака за да не прекъсне играта им.

• Сега ти гониш, Биля – засмя се Хриси и хукна през житата.
• Хриси, не бива там, тъпчите хлябът! – извика баба Тана.
• О, да – спря се момиченцето и внимателно излезе от нивата.
• Гуменката ти се е развързала, детко. Завържи я да не се препънеш – каза баба Тана и спря да си почине.

Седна Христина до близкото дърво, за да завърже гуменката.

• Хахаха – разсмя се Билянка – разпери ръчички, завъртя се и затанцува.

Досети се кака ѝ, че отново е видяла Ангели и... И така ѝ се прииска на Хриси и тя да ги види.

• Ех – прошепна момиченцето – ако можех да ги видя, сигурно и аз бих повярвала в Бог.

• Не вярва, не вярва, не вярва в Бог, горкото – зашепнаха листата на дървото смутени.

• О, милото – отвърнаха житните класове разтревожени.

• Не може да бъде! – строго и в един глас се обадиха две камъчета край пътя. – Бог е нашия Създател! Всички го знаем.

• Всички ние и цялата Природа го знаем, но при хората е различно – обади се от клончето на дървото приказливата, всезнаеща сойка. – Някои вярват, някои не.

• О, каква загуба – въздъхнаха листата на дървото. – Как ли живеят хората, които не вярват в Създателя ни?

• Сигурно са много нещастни – отвърнаха пшеничните класове. – А е толкова хубаво да знаеш, че Бог ни обича и се грижи за всички ни. И найголямата Му радост е, всяко създание да е щастливо, без разлика дали е растение, животно или човек.

• И, колкото повече вярваш, толкова полесно е всичко, с което се захванеш – намеси се сойката.

Бабата и момиченцата вече се отдалечаваха, но всички живи същества наоколо, още дълго се вълнуваха и обсъждаха въпроса за вярата на хората.

Стигна в Сърцето на гората новината за момиченцето, което не вярва в Бог. Трепна короната на Фея Вяра. Чудни сребристобели цветове разтвориха чашки и изпълниха всичко наоколо с чуден, омаен аромат. А съвсем мъничко по-късно бяло гълъбче летеше вече към селцето на баба Тана и носеше в човчицата си сияещо бяло семенце, което си повтаряше думичките на Фея Вяра:

„Повярвай в Мен, повярвай, без да ме съзреш! Огледай се и ще Ме видиш навред, навред, навред! В усмивките и радостта, в доброто, в честността, и в хубостите на света. Повярвай в мен, повярвай, без да ме съзреш! Навсякъде Съм, чедо, любящ безмерно всички, твоят Бог-Отец!“

В късният следобед, връщайки се от лозето, всяка от трите носеше кошничка с грозде. Докато вървяха, баба Тана отново разказваше на внучките си нещо интересно, а те смълчани слушаха. Хриси хвана кичур от косата си, който се беше изплъзнал от ластичето и го намести зад ушенцето си. Спря стресната:

• Обецата ми я няма.
• Как така я няма, детко? Дай да видя, да не се е заплела в косицата ти – старицата пусна кошницата на земята.
• Загубила съм я – проплака момиченцето. – Тя все се откопчава.
• Не плачи како! Ще я намелим (намерим) – успокои я Биля.
• Как ще я намерим? Кой знае къде по пътя съм я изгубила – разстроена изрече Хриси.
• Успокой се, детко! Ще потърсим, пък...
• Вижте – извика Билянка и посочи с ръчичка гълъбчето, което кръжеше над тях.
• Ще я намерим, Хриси, това е знак от Бог – изрече старицата усмихната.

Христинка изтри сълзичките си и се загледа в гълъбчето, което се сниши. Размаха крилца за поздрав то и пусна семенцето-Чудо на главичката на детенцето.  Момиченцето се дръпна изненадано от толкова близката среща с гълъбчето, но бързо се успокои, когато видя, че отлита в небето.

Вече знаете деца, накъде се устремява семенцето-Чудо, превърнало се в капчица. О, как само се зарадва сърчицето на Хриси от вълшебните думички! Затуптя весело и запя толкова силно, че момиченцето на мига чу:

„Повярвай в Мен, повярвай, без да ме съзреш! Огледай се и ще Ме видиш навред, навред, навред! В усмивките и радостта, в доброто, в честността, и в хубостите на света. Повярвай в мен, повярвай, без да ме съзреш! Навсякъде Съм, чедо, любящ безмерно всички, твоят Бог-Отец!

Христинка първо повярва на думите на баба си, за знака от Бог. Миг след това, Биля я хвана за ръка и каза:

• Хайде, како. Ангелчето ще ни заведе да намелим (намерим) обечката ти.

И на сестра си повярва момиченцето, и напълно се успокои. Дори се усмихна.

Билянка я поведе към пшеничната нива.

• Не бива да тъпчем житото, Биля – спря я сестра ѝ.
• Лекичко ще вълвим (вървим), како. Ето, тук е.

Само на няколко крачки, сред житата, там където се гониха сутринта, малката се наведе, ратвори с ръчички класовете и погледна към сестра си:

• Ето я. Нали ти казах, како, че ще ни помогне Ангелчето.

Застанала на пътя, баба Тана се усмихваше просълзена. Чудото се случи пред нея. Погледна към небето и благодари на Бог. Благодари и помоли с цялото си сърце, за всички невярващи да се случи Чудото на Вярата.

Това е историята за момиченцето, което не вярваше в Бог, деца. Какво се случи после ли? Знаете, Чудесата винаги водят след себе си хубави неща. Христинка толкова силно повярва в Бог и в пратениците Му - Ангелите, че те, Ангелите ѝ се показаха, макар и само в сънищата, когато заспи. Тя никак не им се сърдеше, че наяве се откриват само на малките, стигаше ѝ да знае, че винаги са наоколо, готови да помогнат на всички, които вярват в тях. А сърчицето пееше ли пееше безспир:

„Повярвай в Мен, повярвай, без да ме съзреш! Огледай се и ще Ме видиш навред, навред, навред! В усмивките и радостта, в доброто, в честността, и в хубостите на света. Повярвай в мен, повярвай, без да ме съзреш! Навсякъде Съм, чедо, любящ безмерно всички, твоят Бог-Отец!“