Стоиш, сам, стаята е толкова пуста, че ти се струва, че вятър дере раменете ти - нищо че си с пуловер. Студено е, зъзнеш, замръзваш, смразяващата прегръдка се е вкопчила в теб като малкото момиченце, което видя днес на спирката, да, татко ù заминаваше - щеше да ù липсва. Така и в теб са се вкопчили - мъката, умората, съвестта ти и онези две бутилки „Джак“ които се търкалят по пода, те по-скоро са се вкопчили в черния ти дроб, но нищо, нали се държат някъде. Ти дори и да станеш не можеш. Та, стопли ли се вече? Може да е за последно, вятърът все така си духа, нали? Е няма и как - по-зле ще става. Гадното е, като осъзнаеш, че макар и креативността на опияненото ти подсъзнание да се ебава с теб, онзи, гадният вятър, си е там и верно боли, като минава през теб. Понякога носи образи, понякога спомени, усмивки, дори аромата ù. Само за миг тя е там и после се пръсва на хиляди парченца. Засили се към стената и се зазидай! - Поне няма да ти духа, на завет е по-топличко, обаче не казвам нищо за тъмнината и мрака. Ама ти не се плаши, имаш още два-три часа светлина, после ще се стъмни, тогава обаче аз си отивам, защото не ми се ще да разбера какви ще ги произведе съзнанието ти. Успех! Радвай се на вятъра, ще се чуем утре... надявам се.