Нейде, в страна, чието име ние не знаем, някога живееше един беден старец, който се препитаваше като рибар. Морето понякога беше жестоко към него. Доста често се случваше той да се върне в порутената си дървена колибка с празни ръце. Гладът и мизерията винаги бяха негови най-верни спътници. За своя дълъг живот, той нито за миг нямаше възможността да се докосне до безгрижие. Всяка една нощ той не спираше да се тревожи за идния ден, понеже нямаше на кого да разчита. Нямаше нито деца, нито братя, нито сестри, а приятелите му бяха мъртви отдавна. Той имаше нещастието да бъде на близо седемдесет години във времена, които или са минали отдавна (за нас), или те първа предстоят. Тези години се характеризираха с омраза, интриги и неспирни двубои. Хората, които ратуваха за спокойствие рано ило късно се предаваха, затваряйки се в свой собствен свят и умираха безславно в пълна мизерия, забравени от целия свят. Единствено злодеите и/или слепците можеха да бъдат щастливи в това общество. Дядото със сигурност не спадаше към нито една от двете посочени категории. Той полагаше робски усилия, но това не му осигури нито спокойни старини, нито възможност да създаде семейство.
          Един ден той се качи на своята лодка и навлезе дълбоко в морето. Като по чудо днес работата му спорèше. Той самият се питаше на какво дължи този небивал късмет. Разсъждавайки на ум, дядото забеляза, че се спуска мрак. Скоро щеше да настане буря. Това го стъписа. Той бързо насочи кораба обратно към брега, но за жалост не успя да стигне на време. Страшната стихия го сполетя. Огромният вятър започна да люлее стария му плавателен съд, а адския порой не спря да се излива яростно. Уплашен, дядото затвори очи за миг и продума:
-Да става каквото ще!
          Малко по-късно старецът изгуби съзнание. След като отвори очи той видя, че целият му улов е на борда, а че времето е прекрасно. Видимо нямаше щети по лодката. Това го учуди до краен предел. Спомняше си, че не успя да се спаси от бурята на време, но въпреки всичко следи от буря нямаше. Той беше на мястото, където видя черните облаци, а в лодката имаше точно толкова риба, колкото беше уловил. При все слънцето грееше.
-Нима откачам?- прошепна старецът и погледна към водата. Там той зърна момче в безсъзнание. Скочи в морето, доплува до него, след което го довлече до своята лодка и започна да го свестява.
Странното момче отвори очи и рече:
-Благодаря ти, старче!- изплю водата, която все още беше в дробовете му и продължи- В знак на благодарност ще ти изпълня три желания.
Старецът го погледна  учуден и му отвърна с насмешка:
-Три желания казваш… Да не би да си джин или вълшебна фея? Май доста ти е дошла морската вода.
Момчето мигом се изправи на крака и каза:
- Има неща, които вие, човеците, не разбирате.
- Като глупостта на момчетата ли?
- Глупост…- сърдито продума момчето и продължи- Ако не бях аз щеше да загинеш!
Старецът се стъписа:
-За бурята ли говориш?
-Да, старче, за бурята. Аз направих така, щото да спре, но за жалост аз не успях да премина времето и пространството на време. Това са сложни неща, които един смъртен не би могъл да разбере.. Та, сега към въпроса. Какви са ти трите желания?
- Първо ми обясни подробностите около тях.
Момчето седна и ръкомахайки започна да задоволява жаждата за знание на дядото:
- Така, старче. Всичко е ужасно просто. Имаш три желания. Мога да изпълнявам по едно на всеки седем дни. Аз сам ще идвам до теб, когато е необходимо. Не ти се полагат желания за отпускане на нови желания.
Старецът го прекъсна:
- Искам да съм богат! Искам да съм властник! Нека бъда благородник от източен вид. Нека имам злато и жени, нека се веселя цял живот!
Момчето се засмя и каза:
- Много добре, старче… Много добре…- след което щракна с пръсти.
Старецът се озова в огромен зикурат*. Той беше млад благородник в древна Вавилония. Нямаше думи, които да опишат радостта му. Пет дена той се наслаждаваше на разкош, на пирове, на оргии и на пиянство. На шестия ден той трябваше да поеме на военен поход. По пътя към фронта виждаше колко бедно живеят обикновените хора. Техния живот в никакъв случай не беше по-богат от неговото жалко съществуване приживе, но въпреки всичко по лицата им имаше усмивки. Той си казваше:
- Колко са жалки… Мислят си, че една усмивка ще им осигури богатство. Каква голяма грешка…
          На седмия ден той вече беше на фронта. Войската му се хвърли в яростна битка, но беше надвита от врага. Старецът трябваше да бяга, но конят му беше убит от вражеска стрела. Съдбата му беше решена, но като по чудо пред него се материализира момчето и попита:
- Е, старче? Ново желание?
Уплашеният благородник извика:
- Спаси ме! Искам да бъда на друго място… Направи ме мъдролюбец*!
- Нямаш проблеми…- прошепна момчето и щракна с пръсти.
          Старецът отново беше стар, но този път бе предрешен в драперии. Беше оратор в древния Рим. Край него кръжаха безброй мислители, облечени като него. Пет дена под ред той беседваше с тях разгорещено. Наслаждаваше се на живота си искрено. Имаше всичко, от което се нуждае, но със своите възгледи спечели омразата на няколко от своите колеги оратори. На шестия ден той направи грешката да възпее политическата система. Сутринта на седмия ден дочу, че диктаторът на Рим бе убит. Уплашен, побърза да се скрие в имението си и застана на втория етаж. През прозореца видя как тълпа от озверели души връхлита в двора му с крясъци:
- Излез, негоднико! 

Като по чудо в този момент младото момче се материализира от нищото зад старецът. Докосна рамото му и рече:
- Е?
Уплашеният дядо се обърна, мислейки че идват за него:
- Мигар си ти? Какво щастие! Идваш точно на време! Помогни ми!
- Ще ти помогна. Какво е последното ти желание?
- Искам да ме върнеш в моя свят. Искам да умра в онази буря.
- Искаш да умреш?- засмя се момчето.
- Чу ме, вълшебнико. Каквото и да поискам, аз пак ще умра… Можеш да ме направиш цар, жрец, дори бог, но всичко това е магия… Разбрах, че човек трябва да изпълни мечтите си сам ако иска резултатите да бъдат трайни…

Момчето седна на леглото, започна да мърда с крака и отговори с насмешка:
-  За първи път имам такъв случай… Е… Щом желаеш нека бъде волята ти! - Скокна от леглото и щракна с пръсти.

          Старецът се озова в морето по време на бурята. Той посрещна съдбата си. Лодката му беше унищожена, а безжизненото му тяло се удряше в скалистите брегове. Вълшебникът стоеше на една скала и плачеше, гледайки трупа дядото:
- Ех, старче, старче… Ако всички хора можеха да достигнат до твоя извод… с удоволствие бих се превърнал в смъртен и бих живял сред тях.