Въоръжена... с усмивки
Работя в смесен магазин или по новому - супермаркет. Влизаш да си купиш един хляб, а излизаш с чисто нов „Мерцедес" дето се казва.
От сутрин до вечер съм усмихната по неволя.
- Здравейте, с какво мога да Ви бъда полезна? - Здравейте, какво ще желаете? - Довиждане, приятен ден! Заповядайте пак! - казвам на глас, а на ум - Ега полудеете, ега!!!
Но клиентът е всеки един от нас, който отивайки в магазина или учреждението иска да му се обърне внимание и да се почувствува единствен и неповторим. Него не го интересува, че синът ми е получил двойка по математика и че вчера съвсем случайно съм разбрала, че мъжът ми си има любовница. Той иска да го посрещна с ведра усмивка, защото така трябва и защото за това получавам заплата.
Нещо напоследък на сина ми не му върви училището. Мъжът ми и той един разсеян в последно време. Не ми обръща внимание, не ме закача като жена, де. Като домакиня - всяка вечер не пропуска да пита какво има за вечеря. Не пропуска тая гад. Е аз как да съм мила с клиентите, като той не ме зарежда с положителни емоции поне през вечер?
Снощи, заспал той пред телевизора, а телефона му не спира да звъни. Викам, чакай да видя кой толкова го търси? Гледам пише Наденцето. Да не го безпокоя, вдигам.
- Бременна съм!
- А така?! От кого, от сина ли?
- От мъжа ти!
- О, слава Богу!!! - олекна ми, детето другата година е абитуриент, рано му е. - И сега, какво ще правиш? - не може, нали сме жени, трябва да си помагаме.
- Чудя се дали ще се оправя сама.
- А, не така! Детето си има нужда от баща. Той трябва да си поеме отговорността.
Събудих го, няма как.
- Скъпи, събрах ти багажа, айде при Надето, ще си имате бебе. Нашият вече е голям, ще се оправяме някак. Ти си им нужен повече на тях, не ни мисли. Айде бегай!
Ти да видиш, детето си оправи оценките. Няма кой по цял ден да лежи и да го праща да му купи я цигари, я бира. Не стига, че не работи, ами само нарежда, ти купи, ти сготви. А какви мъже ме искаха!
Първото, което направих беше да изхвърля спалнята. Много спомени, гадно. Купих си нова. Накупих си розови романчета. Имах лично свободно време. Оставаше ми само да си купя нощна лампа и да се насладя на свободата.
Влизам в новооткрития до нас магазин. Леле, всичко има! Отивам до нощните лампи. Харесах си една, но ми трябваше друг цвят. Заставам до едно момиче в униформа.
- Здравейте, трябва ми...
- Аз не съм от този отдел. - фръцна се и аз останах с отворена уста.
Още не бях й казала какво искам, екстрасенска ли е?! Наблизо две момичета си говорят. Приближавам и нали знам какво е да работиш с клиенти, изчаках половин час да си довършат разговора, но те не спират.
- Извинете, че ви прекъсвам, но ми трябва...
- Ние не сме от този отдел. - и тръгнаха в различни посоки.
Е, не! Това беше! Аз ще се усмихвам, а когато съм клиентка и искам да се поглезя, на мен значи няма кой да ми се усмихне. С бодра стъпка приближавам в гръб друго униформено момиче. Опирам пръст в гърба й и й прошепвам.
- Трябва ми нощна лампа за спалнята в цвят „липов чай" и не ми казвайте, че сте от друг отдел, защото имам приятел в отдел убийства, така че знаете с връзки какво става. Как го измислих този цвят, но точно такъв ми намериха. Ама защо по този начин, не може ли с усмивка? Аз дето така тежко преживях изневярата на моя, па пак се усмихвам, а те ме карат... другия път да пазарувам с... пистолет. Трябва да се обадя на това следователче, щото съм решила да си купувам холна гарнитура, ако нещо... нямат моя цвят...
© Светлана Лажова All rights reserved.
