- Гледай, гледай, това там е Цветана!  

  - Коя  Цветана?

  - Оная бе, от нашия клас!

  Старата ми съученичка Веселина сочеше към една разплута повлекана, на чиято ръка беше здраво прикрепен дребен мъж. Жената пристъпваше тежко и авторитетно, а мъжленцето до нея, аха и да увисне като чанта в ръката ù. Впрочем, чанта имаше, но в ръчицата на мъжлето. Старата ми съученичка изглеждаше направо страховито. Задникът ù беше увиснал като претъпкана туристическа раница, а циците ù се клатеха, волно пуснати в пазвите така, че почти достигаха до пъпа ù. Цялото ù тяло се тресеше като малеби в чиния, а за сироп служеше обилно течащата пот по цялото ù тяло.

  -Това е Цветана? – възкликнах сащисано. – Оная Цветана с плитки до под кръста, която…

  Замлъкнах. С Веселина не бяхме  близки, но не чак толкова, та да ù разказвам как Цветана беше първата, която реши да ме отрака, въвеждайки ме в мероприятие, наречено сваляне на момчета на градското стъргало.

  Цветана не беше добра ученичка. Какво ти? Направо си беше жив зян! Отвсякъде зле и върховото постижение в живота ù щеше да бъде диплом за средно образование и евентуална женитба с нещо по-така. Отчитайки фактът, че „по-така” едва ли ще хареса плиткоумието ù, Цветана наблягаше на образованието в сваляческите хватки. В това отношение имаше широк набор от учителки в лицето на по-голямата ù сестра и многобройните ù дружки, които ден през ден се събирали у тях да бистрят като как могат да свалят еди кое си гадже. Цветана тихо присядала до тях и слушала в захлас. И понеже не беше от паметливите, взела, та си водила после бележки в една тетрадка.

  Един ден, когато предстоеше трудно контролно по дескриптивна геометрия, тя пристигна с въпросната тетрадка и ме вкара в тоалетната:

  - Слушай сега, Лазарино! Ти ми подсказваш да избутам една тройка на контролното, а аз споделям с теб всички свалячески тайни и дори смятам да отидем заедно на стъргалото да приложим наученото на практика.

  При тези обяснения нищо не разбрах, но като Цветана ми подаде тетрадката с такова изражение, като че споделяше световната научна съкровищница, разбрах, че тя наистина е решила да ме посвети в най-ценното за живота си. Какво пък, ще и пробутам една задача, нека върже тройката. В замяна получавам сдъвкан материал относно изкуството на първата свалка.

  Щом Цветана се докопа до заветната тройка, в прибавка и с плюс, тя тутакси реши да свърши и нейната част от предварителния договор.

  Грижливо подвързаната и оформена като тетрадка с учебен материал беше прочетена и разучена най-грижливо. Пустата му Цветана, беше събрала около четиридесет хватки, целящи привличането на младежкото внимание. Повечето от тях ми се видяха странни, а някои направо абсурдни. Например, да се проснеш пред избрания младеж, ужким че си припаднала. Тай щял да се наведе да помогне, да те тупа по бузата, а ако си достатъчно добра артистка, можело и изкуствено дишане да ти направи. Демек, целувката предхождала другите неща. Друг абсурд беше, че имало опция да му се хвърлиш на врата, произнасяйки първото хрумнало ти име, ужким, че си се припознала. После да се тюхкаш, да се извиняваш, ако може и да се разридаеш от срам, че си допуснала такава грешка. Няма да дотягам с описанията на другите явно проигравани от девойките свалки, защото в  крайна сметка се спряхме на няколко по-семпли и лесно изпълними номера.

  Първият трик решително отказах да изпълнявам. В каталога си Цветана го беше нарекла „хвърляне на белтъци”. Не, нямаше да му хвърляме белтъци от яйца, та да се хлъзне, да падне и ние да се втурнем да го вдигаме. Белтъците, според Цветана, се изразяваха в особено гледане към младежа с изразително подбелване на очите, т.е. гледаш го някак си сложно, при което се вижда само бялото. След усилени тренировки, които доказаха само едно, че не ме бива в белтъците, Цветана отсече:

  - И без това носиш очила и не личи нито къде гледаш, нито как. А като имаме предвид, че все пак мероприятието е вечер, сумрачно е, хич няма да ти видят белтъците! Не се насилвай, но искам да запомниш едно основно нещо! Никога не се запознавай с твоето си име.

  - Ама защо? Че какво ми е на името ми?

  - Няма значение! Така правят каките, така ще правим и ние. Вече съм избрала имена. Аз ще съм Жулиета, а ти – Лаура!

  - Боже, защо пък Лаура? Кой идиот ще си кръсти момичето Лаура?

  - В крайна сметка няма значение как, важното е да не си с твоето име.

  И така, с цялата дейност по привличане на вниманието се нагърби Цветана! Белтъци, небрежно блъскане в избраниците, ужким без да иска, изпускане на вестник, който те трябваше да вдигнат, да притичат и да ни го донесат, изпускане на нещо друго, повторно блъскане, то този път лице в лице и така, че да видят недвусмисления белтък на Цветана… Наборът беше уточнен и Цветана пристъпи към основното действие – набелязване на обекти.

  Тя ги избра! Какви бяха, хич не видях, защото и без това в сумрака не виждах добре. Важното беше да усвоя технологията, помпаше ме тя, усвоя ли я, после тръгвам сама или с когото си искам и свалям съответното харесано от мен момче. Тази вечер тя просто правеше показно, а аз като чирак усвоявам и после прилагам.

  Белтъците бяха хвърлени. На няколко пъти. Дали обаче те ги забелязаха, не знам, защото Цветана тръгна към номер две от списъка.  Изтърваване на вестник.

  - Хвърли го в коша! – чухме да казва единият. – Тая сигурно го носи да седи върху него!

  - Не върви май по план, Цвето! Никой не се втурна да ни връща пресата!

  - Е, бива ли така? – скастри ме тя. – Ако едно не мине, с друго ще прокараме!

  - Само, моля те, да не стигаме до трика с припадането! Аз категорично отказвам! Ако ще стара мома да си остана, не се просвам пред всички!Току виж, излязло ми име на епилептичка!

  - Не бой се, до там няма да стигнем. Още нито един път не съм се блъснала небрежно в тях.Ти само гледай!

  Първото блъскане мина без да ни отразят. Когато дори на Цветана и писна да кръжи около момците, реши да мине към по-крути действия, т.е. да се блъсне в някой от тях фронтално, ужким и се завило свят.  При споменаването на този план, моментално се залепих на първата витрина, която ми попадна пред очите. Беше книжарница. Цветана се завтече напред, а аз замижах ужасено. По едно време чувам:

  - Лаура, Лаура, ела да се запознаеш! – гласът на Цветана, ама кого ли вика, в първия момент помислих аз. Сигурно е видяла някоя позната. Ама пък с какво име!

  - Лаура! – Цветана ме дръпна за ръката. Боже, бях забравила, че тази Лаура съм аз.

  Момците чакаха, а за се чудех каква дума да изрека, прикрита под това идиотско име.

  - Какви сте вие, бе? Откога кръжите около нас? А тая тука ми писна да се блъска в мен! Я кажете какво искате?

  - Аз… аз нищо… – едва издумах и отново се залепих на витрината.

  - Айде, махайте се! – това беше предназначено към моята учителка по свалки.

  След тази случка дълго време не се разхождах по стъргалото. Все ми се струваше, че хората отиват там да прилагат разни хватки.

  После си мислех, че при тая теоретична подкованост, съчетана с мъдри съвети на цяла тайфа от приятелки на сестра ù, Цветана ще успее да се пласира с нещо по-така, каквото и да значеше за нея това. Явно, до по-така не беше стигнала, а до дребното мъжленце. Пък кой знае, може да му е приложила трик бутане в гръб, да го е съборила, после тя да му е прилагала дишане уста в уста и работата да е потръгнала.

  Този поне можеше да си го носи като брошка върху себе си или дори в чанта да го напъха.  И няма да му хвърлят нито белтъци, нито да го припознават, нито да му припадат в нозете.

Латинка Минкова