Беше притихнала неделна декемврийска вечер. Снегът се сипеше на парцали по мокрия стар площад. Сградата на Народния театър стоеше величествено и спокойно в дъното на площада, встрани от главната алея на парка, но оживлението на тълпата пред нея предричаше рязък обрат. За миг се поколебах, но здраво стиснала в потната си ръка измачквания и изтерзан билет бързо закрачих напред. Успях да премина през бясната тълпа поради нелепия си късмет, че точно в този момент тя се бе оформила като по команда в двуреден шпалир от екзалтирани типове. По този начин се добрах до заветната Голгота, където след няколко десетки минути щяха да разпънат на кръст последното зрънце национално достойнство, което ни бе останало. Където обаче не се очакваше да прелее последната капка от чашата на родното търпение. Вместо това имаше необятно много оставащо място за допълнителен срам. За неутрализацията на този библейски срам аз подобаващо се бях снабдила с необходимите ми оръжия - две кори с кокоши яйца и прашка, прилежно скрити в двата предни джоба широкото ми манто. Така, че седнах удобно на мястото си на втори балкон, последен ред, и спокойно зачаках да започне представлението. Първом зърнах да излиза на сцената една кокона с помпозна рокля алафранга и  наметнат шал. След това се появи още една. Започнаха да обсъждат току-що избухналата с нищо непровокирана междусъседска братоубийствена война. След това всяка се оттегли в спалнята си и щеше да затвори кепенците на възрожденските пенджерета, докато внезапно в стаята на по-младата не се чу тих запъхтян и хриптящ звук. Младата кокона тутакси посегна към кибрита и свещта и след миг одаята се изпълни със слаба светлина. И що да види - цял целеничък войник в сръбска униформа. Той й направи знак да кротува, при което тя едва не се задави от уплах. Но после след размяна на заплашителни погледи и от двете страни разговорът потече гладко. Коконата  разбра, че тоя войник не е какъв да е войник, а наемник в сръбската армия от родината на шоколада. За да го докаже той бръкна в чантата си и вместо муниции извади няколко шоколада. Подаде й единият и тя го опита - "О, боже мой..."- възкликна. И тогава той заразказва за своите невероятни приключения, както и за антивоенните си възгледи, а тя като вцепенена не можа да откъсне очи от този шоколадов войник. "Моят годеник е сега на фронта" - мислеше си, "и на мен ми е скучно, защо не се поразведря  поне малко докато крия тук у нас този симпатичен вражески войник пацифист?. Сърце не ми дава да го издам. А и е опасно.". 
Та, оживения разговор продължи от тема на тема, докато не се стигна до личните наблюдения на вражеския войник върху хигиената и културата на българина. "Вие", вика, "сте храбър и достоен народ, но ъъъ, имате все пак и няколко мънички недостатъка. На въпроса ми "Какви?" отговори: "Ми, ъъъ, такова, малко смърдите. Просто не се къпете достатъчно. Не визирам вас, мадмоазел, но все пак, вие сте едно огромно изключение. Не ми се сърдете. Просто съм искрен с вас понеже ми спасявате живота." "А вторият ни недостатък какъв е?". "Ами ъъ, такова, еднокнижници сте. Пак не визирам вас, мила, защото виждам тук наличието на рафт с няколко разръфани мазни книги, но едва ли е така с останалото неграмотно население. Просто това е, което мисля, па ако щете ме издайте, само знайте, че в такъв случай ще заплатите с живота си." 
     В този момент ми прикипя и извадих едната кора с яйца от джоба си, и прашката, и се прицелих добре в полутъмната зала. Баам! Право между очите! Шоколадовият войник започна да се озърта, за да открие кой е забъркал яйчен пунш на челото му. Аз обаче се скрих и притихнах на мястото си. Никой не ме видя. Следваха още безсмислени реплики, като на най-безумните от тях стрелях отново по челата на изреклите ги. По някое време сцената се изпълни с толкова много яйца, че актьорите започнаха да се плъзгат. Хеле, пиесата най - накрая свърши. Тогава насред бурните аплаузи се появи ТОЙ в снежно бял костюм - виновникът за всичко това. Бяха ми останали още няколко яйца и затова не се посвених да изстрелям и тях. Баам! И ето - едно на голото теме и две на сакото. Бях доволна, че съм изпълнила мисията си и сега можех да спя спокойно. Родният срам най-после беше измит, а националното достойнство - защитено.