Беше притихнала неделна декемврийска вечер. Снегът се сипеше на парцали по мокрия стар площад. Сградата на Народния театър стоеше величествено и спокойно в дъното на площада, встрани от главната алея на парка, но оживлението на тълпата пред нея предричаше рязък обрат. За миг се поколебах, но здраво стиснала в потната си ръка измачквания и изтерзан билет бързо закрачих напред. Успях да премина през бясната тълпа поради нелепия си късмет, че точно в този момент тя се бе оформила като по команда в двуреден шпалир от екзалтирани типове. По този начин се добрах до заветната Голгота, където след няколко десетки минути щяха да разпънат на кръст последното зрънце национално достойнство, което ни бе останало. Където обаче не се очакваше да прелее последната капка от чашата на родното търпение. Вместо това имаше необятно много оставащо място за допълнителен срам. За неутрализацията на този библейски срам аз подобаващо се бях снабдила с необходимите ми оръжия - две кори с кокоши яйца и прашка, пр ...