Юнско пълнолуние
Доста се затрудних как да започна този разказ. Дали е само разказ или нещо повече? В него са преплетени няколко истории, които не ме оставяха на мира. Всяка от тях сякаш викаше:-Разкажи и мен, разкажи и мен...
Добре, ще започна с това, че скучаейки тази вечер и въртейки каналите, попаднах на един сериал от САЩ- ,, Военни престъпления. Хавай"
В епизода имаше добре разказана история . Но това, което, за пореден път ме впечатли мен, бившия военен, бяха ритуалите, които през цялото време се демонстрираха. Говоря за военните ритуали и уважението, което се внушава към ВС на САЩ. За пропагандната страна на тези филми. Изтъкват се военни победи. Героизъм
Себеотрицание...Любов към родината.
Замислих се, колко такива филма е направила нашата държава , за да надъхва младите поколения? За разлика от задокеанската демокрация, нашата история е над хиляда години. Имаме толкова военни победи, толкова героизъм и доблестни постъпки. Но днес те са тема Табу. Дори е някак си неудобно да се говори за тях. А защо ? В този епизод на този американски сериал се разказваше за японци, които са били заселници в Хаваите . И са били агенти на ЦРУ . Т.е. са шпионирали собственият си народ. Воювали са срещу сънародниците си. Но са станали американски герои. И този филм е правен сега, 80 години след тази война, когато САЩ и Япония са съюзници. Но това не пречи на американците да се показват като победители. Защото те са победителите. И въобще не им пука за мнението на съюзника им.
Дядо ми , по майчина линия, беше царски офицер.
След 9 септември 1944 година, му взели с труд събираното с баба ми през годините имущество. ( баба ми била хубавица, но от сиромашки род и това провокирало прадядо ми, да им посочи вратата, оставяйки ги да се оправят сами)
Спомням си, как дядо разказваше за това, че все е пропускал първите години на дъщерите си, щото все е бил на служба. Само с майка ми имаше такива спомени, понеже е родена след края на Втората световна война.
Много пъти се връщаше във времето, когато е бил в Гърция, в Беломорието. И трудното прибиране към дома , след като се оказва, че с германците вече не сме съюзници, за гръцките партизани сме врагове , а нашето командване не знае какво да прави.
Как да е, криво - ляво се прибрал в къщи. И после се почнали едни щуротии, изял една каруца бой, затова че не искал да влиза в ТКЗС. Едва прескочил трапа, увит в пресни агнешки кожи. Но оцелял. Не вярваше на новата власт, но вярата в Българската армия не изгуби до края на живота си.
Той беше човека, който ми обясняваше, че всяка власт е временна Но има ли армия, тя е гарант за нацията.
Затова, ако си спомняте, първият удар след промените от 10 ноември отнесе армията.
Когато започнаха тези ,, промени" , аз бях току що завършил Военното училище, лейтенант. Познайте къде?
Да, точно така! Бях назначен за заместник-командир на гранична застава. На границата с бившата СФР Югославия. Станах свидетел на началото на югославските войни. На свалянето на загражденията по границата. На един куп промени. Реформи и други думички.
През цялото време си спомнях думите на дядо ми, че армията е символ на независимата държава. Опитвах се да бъда достоен офицер. Изкарах на граничната бразда близо десет години. Създадох много приятелства. Помагахме на местните жители. Както и те на нас. Имаше добри и лоши моменти. Лошите съм забравил още тогава. Добрите помня и до днес.
Наскоро, в един форум за планините на България, където от време на време споделяме мисли с други любители на планинарството, получих неочаквано съобщение. Пишеше ми бивш мой войник - наборник.
Служил при мен в далечната 1996 година. Съобщаваше , че от 27 години е в САЩ. Но не е забравил граничарските си дни, и наученото от мен.
Оказа се, че дори там , му било от полза. Нататък е ясно, разменихме телефонни номера, вече няколко пъти се чуваме и разговаряме. Носталгията го преследва. Не е забравил родината. Казва, че не е само той. Обмисля до година-две да се прибере в България. Вижда бъдещето си тук. И в един момент ми зададе един простичък въпрос:
- Защо допуснахте да се случи всичко това с България?
Тук всеки има свой отговор, предполагам!
Някои ще кажат: -А вие защо избягахте ?
Други, някак пренебрежително ще вдигнат рамене:
- Хе, ние какво можем са направим, от нас нищо не зависи..
П.с. Не знам вас, аз си имам моя отговор.
Знам, че тоя народ, често оплюван от всички, дори от самия себе си, някак е успял да оцелее досега. Ще оцелее пак. Сигурно си казвате, тоя е някакъв пишман оптимист. Дори и да е така, има ли нещо лошо в това, да си оптимист?!
© Живко Делчев All rights reserved.
