/съботно-неделно четиво/
Срещам познати. Всъщност, аз си пия английския чай /само с лимон, без други дивотии/, те ме виждат. Щото със зрението нещо… Абе, разпознавам хората, не ги познавам. И всички жени са хубави. Преди да се разприказват…
Та сядат при мен. Обаче, в групичката има две жени. И едната веднага отмъстително /ей, ама помни се, когато някой не си е топнал чушката в чорбата!/ казва:
- Я, ама то коса не ти е останала…
Другите се подсмихват, но някак си усещам – настръхнали за старт. Защото знаят какъв е езикът ми и колко обичам подобни изцепки на неограничената ограниченост.
- Е, - викам небрежно – така е. Няма начин. При мъжете оплешивяването започва от две точки. Ако е много, много напорист и активен, жената го блъска по челото и вика изтощена: „Ха стига, бе…“ Та челото ми оголя… Пък ако не го бива, блъска по тила му и крещи: „Още, още…“
Всички се смеят, даже тя. Мъжът й, поглаждайки неволно полянката на тила си, някак си не е на кеф.
- Освен това, - продължавам обясненията ...