Ден първи: Самота
Самотата хвърляше сянка на радостта и извисяваше своята последователка – тъгата. Вървях празен, безцелно се лутах между едни и същи сенки. Всичко беше тъмно и мрачно, само че не беше нощ – през нощта луната осветява пътя ти, звездите ти припомнят, че не си сам, а щурците пеят песни, за да ти припомнят, че живееш. При мен нямаше нощ – бе една абсолютна празнота... в абсолютния смисъл на думата. Мрак. Празнина. Тишина. Слепота. Глухота. Отчаяние. Затвор. Самота...

Ден втори: Странност.
Вървях по същия път воден от краката си. Дори не знаех по какво стъпвам. Препънах се, паднах и останах дълго на едно място, уплашен нещото, което нарушава празнината, да не изчезне. Стоях невиждащ. Просто пътят ми се промени. Ти беше там, за да объркаш целия ми свят – да объркаш и надминеш представите ми за света. Мислех, че бях сам, но... ето, че за пръв път не бях самотен! Вървях. Срещнах те. Объркване. Привличане. Интерес. Край на самотата. Различие. Странност...

Ден трети: Пристрастяване.
Гледах те, макар и да не виждах нищо. Ти сякаш постепенно започна да блестиш. Отпъди мрака постепенно. Какво се случи – не разбрах. Ти се усмихна. Аз се усмихнах. Звездите се бяха появили – не бях сам. Най-сетне се разкри... в цялата си красота. Не исках да отместя поглед. И без това мракът около мен не беше интересен. Ти беше всичко. Безсмислието придоби смисъл. Не исках да отмествам поглед – страх ме бе да не изчезнеш тъй внезапно, както се появи. Проглеждане. Смисъл. Светлина. Красота. Привличане. Пристрастяване. Какво беше чувството?

Ден четвърти:  Топлина.
Взаимно почнахме да се топлим. Усетих как преди в празнотата ми е имало само студ... Топлината замъгляваше мисълта ми. Мисълта ми, която копнееше само за теб. Щурците пропяха... Аз живеех. Усмивката ми стана пръв приятел. Аз ти казах колко много обичам котата ти. Ти ми каза колко ме харесваш необръснат. Почувствах се странно... това беше лично. Ти беше забелязала лицето ми. Беше красиво. Край на студа. Опиянение. Усмивка. Обич. Копнеж. Топлина. Какво беше чувството?

Ден пети: Сигурност.
Бях загубил нещо... ума си? Разсъдъка си? Не... празнотата си. Каквото и да станеше, щеше да си до мен! Обеща. Вече знаех, че си моя. Скоро щях да ти кажа, че съм твой... скоро... открих името на чувството: казваше се чувство „вкъщи”. Топлина. Привързване. Любов. Край на празнотата. Запълване. Твой съм. Сигурност...

Ден шести: Загуба.
Започна да говориш за него. Нещото, в което ти се препъна. В твоя свят. Беше твоят блясък. Твоята топлина и сигурност. Ти вече не беше моя. Но аз все още непоправимо бях твой. Обикнах те още по-силно, защото не можех да те имам. Станах отново празен, но светлината остана. Щом моето всичко бе щастливо... Празнота. Не моя собственост. Топлина... която не беше за мен. Загуба...

Ден седми: Страдание.
Страдах, но любовта бе по-силна. Тя, освен, че подхранваше мъката, поддържаше и  една нелепа надежда в мен. Твърде много се бях пристрастил. Не можех вече без теб. Бях отишъл твърде далеч по този път. Вървях в мрака. Уплаших се. Загубих се. Исках те. Нямах те. Сълза. Нелепа надежда. Страдание...

Ден осми: Грешка (твоята)
Ти потъмня. Светлината ти почти угасна. Уплаших се. Паникьосах се! Той бе откраднал светлината ти и бе избягал от твоя свят. Ти бе по-различна. Мрачна. Но пак те исках. Исках този път аз да ти даря светлина. Аз да ти даря топлина! Но как? Заблестях... Сега само остана страхът. Твой бях... да ти кажа? Въпроси. Новост. Прошка. Нужда. Помощ. Блясък. Загуба... твоята...

Ден девети: Тук съм.
Един ден се престраших. Време бе. Какво имах да губя? Така или иначе не беше моя. Нелепата надежда се разпали. Твой съм! Усмихна се... аз се усмихнах... Твоя съм. Все пак ти в моя свят бе влязла. Разбра, че в моя се бе превърнала. Най-накрая! Моето усърдие и сила... Мъка. Лоши спомени. Щастие. Топлина. Косата ти. Брадата ми. Чувството „вкъщи”. Сигурност. Страх. Изпаряване на страха. Женски глас: „Още ли си тук?” „Вечно бях тук... никога не съм си отивал.” Тук съм.

Ден десети: Луна.
Луната заблестя и видях, че пътят ми вървеше редом с твоя. До самия безкрай... та даже надминаваше и безкрая. Световете ни се сляха.