Мислех, че чувствата са, с които озарявам околната среда – видимото и невидимото, с които мога да проникна до дълбините на нещата, да приема тяхната светлина, отразена в моето, жадно за истините на живота, съзнание. Мислех, че всичко, до което се докоснат чувствата ми, ще се усмихне, ще разцъфти, ще ухае, ще затанцува и запее, ще се понесе като буйна река по склоновете на душите ни, ще сплоти десниците ни, ще възпламени сърцата ни за велики неща, за подвизи, за добрини... Колко съм се лъгала...! От наивност ли, или от прекомерна вяра? А, може би при повечето от хората, които навлизат в живота с отворени към другите сърца, е било същото. Сигурно и те са изпитали тези терзания, за да помъдреят и разберат, че чувствата загубват способността си да осветяват другия, когато се срещнат с него, ослепяват от неговата светлина, не винаги чиста, а собствената се обръща навътре и осветява съзнанието и душевността, оголва ги до самата им същност. Така разголени, те стават прицел на пошлост, наглост ...