Тиха музика, последната цигара и син мрак. Бах. Йохан Себастиан Бах. И много цигарен дим. Преди беше лек джаз и много цигарен дим. Всъщност, значение няма. Скоро и димът ще си отиде.
- Имаш ли цигара?
Смутено мълчание
- Имам ли цигара?
Неохотно потупване по джобовете на току-що изпраните ми джинси
- Значи нямаш цигара.
Секунди за размисъл
- Не се нуждаеш от цигара.
Бързо притичване до другата стая.
- Колко хубаво е да забравиш някъде нещо и да се сетиш за него точно когато ти трябва.
Стана ми гузно на съвестта. Разбрах какво съм казала и си спомних за всички пъти, когато някой се е сещал за мен, само когато му потрябва нещо. Горката цигара, сигурно и е много тежко.
После замръзнах.
Току-що оприличих цигара, току-що сравних цигара, създадена, за да бъде засмукана, изсмукана и изгорена до край със себе си. Тя просто е създадена за да бъде употребена. A за какво е създаден всеки един Аз?

Затичах се и дъхът ми заподскача из дробовете ми, щастието затуптя в главата ми и заискря от очите ми. Цялата радост пазих в себе си през деня и неволно напрягах всеки мускул от тялото си, готова да затичам отново, да се сблъскам с въздуха и той самият да се блъска в обвивката ми. Когато я видях, просто не се стърпях и се затичах към нея. Тялото ми бе щастливо, очите ми бяха като фарове, дъхът ми бе като гълъб, залостен в клетка, трептящ нагоре-надолу из металния си затвор. Това бе най-щастливият миг от деня, в който всичко от мен искаше просто да излезе и да полети към големия часовник на пощата, не, към светещата табела на съседната сграда или не, още по-високо чак към небето, да се издигне и да се спусне после върху градския смог, откъдето да наблюдава всички жълти, червени и бели светлинки. Всички тези чувства избликнаха едно след друго, едно през друго, едно върху друго, светваха и изгасваха като неонов надпис и бързо се претопиха в топлата ми прегръдка, която тя сподели с мен, докато напълно изчезнаха, абсорбирано до съвършенство от този миг на пресичане.
После всичко продължи по старому, думи, цигарен дим, някаква музика, думи, думи и думи и още много незапалени цигари.

- Свърши - тихо отбелязах и млъкнах.
Мълчанието беше начин на изразяване, точно като думите.
Изгасих неохотно цигарата в пепелника, притиснах фаса силно и садистично с удоволствие го завъртях по посока часовниковата стрелка. Фъсна тихо. Огледах се. Всъщност звукът издадох аз, самата цигара покорно се отдаде на смъртта си, обгърна се в дим за последно и предаде богу дух. Превърна се в пепел като всички. Стана ми весело от мисълта и изпръхтях доволно. Спомних си за многото вечери, в които тя ме е викала, а аз не съм могла да я изоставя и съм хуквала из неоновия мрак на главната, изгубвала съм се в тесните, черни като в мравуняк, улички и съм чакала като своеобразен Ромео под нейната тераса. Спрях за миг и се усмихнах на себе си вътрешно. Напоследък обичах да се изживявам в мъжки роли, така протестирах срещу този така неразбираем женски свят, в който ме пусна отведнъж пубертетът. „Жулиета" зашепнах, а синкавият мрак ме върна към самотната делнична реалност пред светещия монитор.

Затичах се за незнамкойвече път към нея, за тялото ми това беше рутинно занимание, репетирано до безкрайност. Сгуших носа си в косата й и й казах колко много я обичам. Имах коса в устата си, а снегът падаше отгоре ми и имах чувството, че ще си останем така прегърнати до безкрайност, ще ни затрупа белият сняг и ще ни покрие със сватбеното си було за да ни венчае. Всъщност това продължи само миг, после всичко пое по утъпканата пътека - малко музика, много цигарен дим, още повече думи. Запитах се кога пак ще ме повика посред нощ. Не бе го правила открай време. Почувствах се малко ненужна. Имаше много не изпушени цигари.

Понякога просто си седя пред синкавия екран, когато няма вече не изпушени цигари, говоря на себе си и се питам „Нима хората сме създадени, за да бъдем употребени?". Все пак нали всички накрая ставаме на пепел?