За градския транспорт - с любов

         Винаги съм се чудил... А бе, не точно винаги, но в последните няколко години се чудя защо продуцентите трошат маса пари да снимат „Сървайвър” в разни екзотични места на края на географията, като спокойно могат да направят това в градския транспорт на София. Това е място, в което оцеляването е доведено до изкуство. Според мен, при добра рекламна кампания Столичният транспорт може да забрави бързо за паричните си проблеми и дупката в бюджета, като стане база за тренировка на бойци от „Ал Кайда”. Сигурен съм, че след един месец возене в нашите превозни средства и най–калпавият терорист ще заприлича на Рамбо и ще е способен да оцелее и в най–горещата точка на планетата. Далновидност трябва. Далновидност и дръзновение, но явно ръководството на транспорта робува на стари схеми и методи, и страни от иновационните подходи в работата. Затова и постоянно ще реве за пари.
Като човек с дългогодишна изследователска дейност в областта на Столичния транспорт, ще споделя тук моите наблюдения и опит в борбата ми за оцеляване в тази джунгла. 
         Най–обичам миризмата в претъпканото превозно средство рано сутрин. Мирисът на чесън силно напомня италианската кухня, но по–скоро произходът му може да се търси от току-що употребената шкембе чорба. Той влиза в силна конкуренция с зловещия и не така издържан естетически мирис на джибри, който подсказва, че някой е имал тежка нощ и дълго, и обстойно, като сериозен научен работник, е изследвал влиянието на алкохола върху човешкия организъм. Но, както се казва в една телевизионна игра - и това не е всичко. Някъде между тези два мириса, които са в антагонистична борба помежду си, нахално като конска муха се намесва и трети – на отдавна немито тяло, за което водата е непознат химичен елемент.  Този букет от миризми силно напомня съветски парфюм от преди перестройката и винаги предизвиква чувство на умиление у мен, а и малко тъга по отминалите години и младостта, която един ден безцеремонно ми хлопна вратата под носа, като недоволна млада дама.

         Носталгичните нотки бързо са заглушени от лудите. Да, правилно сте разбрали. Лудите. Столичният автотранспорт е пълен с поне няколко психодиспансера. В София лудницата се намира на четвърти километър, но това не пречи лудите да са на всеки метър. Особено по време на криза. Забелязал съм, че тогава техният брой се увеличава заплашително. Те са два вида. Едните са кротки  като току-що нахранено бебе и водят диалози само със себе си. Другите са буйни и общителни като депутат по време на избори. Такива трябва да се избягват, защото, каквото и да им отговориш, все ще е грешно и ги кара да влязат веднага в остър диспут с теб, което не винаги е здравословно занимание.

         Пенсионерите са другото необяснимо явление в градския транспорт, което винаги ме учудва. Гледаш - на спирката виси баба, която едва се държи на краката и имаш чувството, че всеки момент ще се запознае от близо с тротоара, но не! Идва превозното средство и виждаш как бабата се преобразява мигновено в готов за бой войник. Вратите се отварят и тя се втурва към тях с бързината на спринтьор, гонещ световен рекорд. По пътя като стар изпитан хокеист прави няколко професионални бодичека и се настанява доволна на първата изпречила й се свободна седалка. Един път даже изпуснах автобуса, докато гледах в захлас изпълнението на едно такова бабе, което прегази двама невинни младока, мъж на средна възраст, който носеше с достойнство своите стотина килограма и две слабички девойки, които се разпиляха пред нейния устрем като листа, понесени от вятъра, след което седна доволна на седалката като човек изпълнил с отличен мисията на живота си. Храбри и бойки са нашите пенсионери.

         Ами контрольорите! Тези стожери на реда и законността в градския транспорт. Винаги влизат най–малко по двама и обикновено приличат на мутри от началото на деветдесетте години. Единият от първата врата, а другият от последната. Видя ли ги, винаги се сещам за страшните полицейски хайки от преди Девети септември (сакън, да не си помисли някой, че съм бил жив тогава) и почвам да се чувствам като партизанин, излязъл в акция. Надлъгването с тях ми доставя неподозирано удоволствие, характерно за средностатистическия мазохист  и ме връща в безгрижните години на моето детство, когато децата в махалата играехме на стражари и партизани. Хубави години бяха и искрено съм благодарен на градския транспорт, че ме връща в тях. Да са живи и здрави любимите ми контрольори!

         В заключение имам две предложения към шефовете на транспорта, които заедно с това в началото могат да направят това предприятие проспериращо и печелившо и да го издигнат на световно ниво.

         Първо: Не знам защо през летните месеци, когато в един автобус например  си е сауна отвсякъде, не се събират допълнително пари за тази екстра. По СПА центрове и хотели взимат луди пари за ползване на сауната, а тук - нищо. Съвсем безплатно си я ползваме. Не може така! Все пак двадесет години вече строим капитализма и всичко е с пари. Разглезвате ни. Ще свикнем на хубавото и после - ядец.

         Второ: През зимните месеци, предлагам, в градският транспорт срещу заплащане да тренират всички експедиции, които заминават за Антарктида. Мисля, че обстановката в него най–много се доближава до реалната, така че това е голям плюс и трябва задължително да се използва.

         И на края: Не искам да ме разбирате погрешно. Не критикувам любимия ми столичен транспорт, просто искам с тези свои разсъждения и предложения да му докарам допълнителни приходи. Криза е, все пак.