За началото
Жадувам звън на камбани в неделна сутрин. На средата на пролетно поле. Ръцете ми са тичинки на макове и ги разпилявам – по нослето, по гърба.
Отказвам да робувам на емоционални затвори и изпълвам дробовете си с песен на щурци... тънките им пипалца настройват струните ми... и замижавам благословена.
Обичам да дишам в унисон с тополовите клони. Отпускам гласа си. Захваща се за първия полен и гони вятъра из тревистите келтски земи... Така се усещам по-близо до началото си. До дълбоката безполова същност, чието развитие търся да поощря.
Радостите, стотици пъти съживявали устните ми, се разливат по кожата... низ от митични преживявания, медитативни състояния, прераждания, сънно-реалност... сякаш ме зоват от дълбините на хилядите животи, някои, от които не съм припознала и досега.
Връхчетата на пръстите ми сякаш се уголемяват, сливат се със всемира и успявам да докосна всяка една идея в чистия и вид, в първичния и непорочен замисъл.
Новородени емоции пъплят по ходилата ми и ги посипват с роса от свенливост. И поглъщам жадно хоризонтите ни. Очите ми са хоризонт. Лицето ми е хоризонт. И мога да достигна изгрева...
Зова предците си, за да им разкажа за всички вълшебни пътувания, започващи от измореното ми съзнание и достигащи до хармонични благоговения. Пътувания, през които успявам да напусна съмненията и страховете и да потъна в меката зараждаща се утрин... с пречистени сетива, окъпана в ангелски дъжд на откровения. За себе си. Пред себе си.
Откривам се, отваряйки търпеливо очи. Слънцето се пречупва през сълзите, щастливите, и виждам в дъги... Камбанен звън изпълва тялото ми. И го превръща в тържество. У дома съм.
© Ралица Стоева All rights reserved.
