Ах, колко е лесно да се откажем. Да спре, да ни пука и да сложим метална решетка на сърцето си, да натиснем бутончето - стоп на чувствата. И после какво? По-добри ли сме, по-щастливи, по-горди ли сме от това, в което сме се превърнали? Не вярвам да е така. Не искам да го повярвам, защото има толкова неща, които искат да почувстват топлотата, емоцията, нежността, енергията ти. Имат нужда от твоята усмивка, дори понякога тя да е придружена от някоя сълзица.
  Всичко е създадено - така има и радост, има и тъга. Защо си мислиш, че можеш да промениш това.
   Ако те е страх, когато те боли, просто си спомни хубавите моменти, защо трябва да ставаш като скала, след всяка пролята сълза? Не можеш ли просто да продължиш както е нормално, да го преодолееш и да погледнеш напред, към това, което ти предстои, към новото начало, защото винаги след съборените тухли от чувства започва едно малко, а понякога голямо начало.
   Нали не си мислиш, че като изградиш твоето царство от безчувствие ще постигнеш целта си никога да не бъдеш нараняван, а само евентуално щастлив? Ако е така те съжалявам! Нямаш правото да искаш само щастие за себе си, да се превръщаш в най-големия егоист искащ всичко за себе си, а и това няма да стане. Ако не дадеш на някой усмивка, няма как той да ти даде своята, ако не подадеш ръка, няма да ти подадат. Сега разбираш ли за какво ти говоря, че всичко е като наниз от гердан, ако го скъсаш и разпилееш топченцата, оставаш само с едно въженце, което е изгубило смисъла си без своите перли, които крият истината към щастието. Харесва ли ти сега, твоят свят от нищо, приятелю, който сам толкова лесно разруши?! A можеше да живееш в палат, а той така трудно се гради.