Ах, колко е лесно да се откажем. Да спре, да ни пука и да сложим метална решетка на сърцето си, да натиснем бутончето - стоп на чувствата. И после какво? По-добри ли сме, по-щастливи, по-горди ли сме от това, в което сме се превърнали? Не вярвам да е така. Не искам да го повярвам, защото има толкова неща, които искат да почувстват топлотата, емоцията, нежността, енергията ти. Имат нужда от твоята усмивка, дори понякога тя да е придружена от някоя сълзица.
Всичко е създадено - така има и радост, има и тъга. Защо си мислиш, че можеш да промениш това.
Ако те е страх, когато те боли, просто си спомни хубавите моменти, защо трябва да ставаш като скала, след всяка пролята сълза? Не можеш ли просто да продължиш както е нормално, да го преодолееш и да погледнеш напред, към това, което ти предстои, към новото начало, защото винаги след съборените тухли от чувства започва едно малко, а понякога голямо начало.
Нали не си мислиш, че като изградиш твоето царство от безчувствие ще постигнеш целта си ...