Заблеяло ми й агънце

ЗАБЛЕЯЛО МИ Й АГЪНЦЕ

     Чувал съм, чел съм, че най-здравословният детски сън бил преди полунощ, затова децата трябвало до си лягат рано, тогава тялото си почивало най-пълноценно, мозъчето му се обогатявало с най-много нови клетки и какво ли не още ставало. Светилà са го казали, бели глави са го писали, ама за мен и за всички деца по света е вярно, че най-вкусния, най-желания сън е сутрин, когато те събудят и го прекъснат, точно когато си замахнал с меча да отрежеш главата на лошата ламя или пък летиш с жребеца си, за да спасиш най-красивата принцеса от кръвожадните разбойници и à-хà да ти я даде за жена баща ѝ, най-могъщият от всички могъщи царе, някой цъкне ключето и крушката светне. Тогава приказката се счупва на парчета, изчезва, клепачите са залепнали, не щат да се вдигнат, ти ги разтриваш с ръчички, обръщаш телце на другата страна, ама светлината пак прониква, завиваш главата си с одеялото, но всичко е напразно. Баща ти е станал, пуснал е „Акорда”, а Магда Пушкарова е закъдрила глас, майка ти е напълнила кофата с вода още вчера, извадила е алуминиевия леген и канчето и излива вода в шепите на мъжа си, той си мие ръцете, после лицето си и пращи от удоволствие: „Ох, ох, ох, ох!”. После се обърсва с пешкира и местата се сменят. Баба ти е станала и духа с устата си в устата на печката, за да ѝ даде живот, защото печката живее, когато гори. И бате ти е станал и те побутва с ръка да не заспиш отново, изправяш се и същата процедура с кофата, канчето и пешкира се повтаря. Замирисва на нагрято олио, котаракът излиза от под печката, протяга предните си крака, задните ги изправя, извива гръб като камила, върти опашка и се облизва. Магда е изпяла песента си, малкия диск в грамофона се обръща и тя започва другата си песен. Тая певица знаеше само две песни и всяко утро, по едно и също време, ни ги пееше. Всички ги знаехме наизуст, ама всеки път ги слушахме все едно, че не сме ги чували досега. Брат ми си изваждаше учебниците и тетрадките и започваше да си повтаря уроците, защото някой беше казал, че сутрин паметта е най-силна и каквото прочетеш, то влиза направо в главата ти, та знаеш къде си го сложил и даскалът като те пита за него, викаш го и то излиза веднага през устата и пълни ушите на педагога, а той пълни бележника ти с шестици. Когато свършеше и втората си песен, Магда Пушкарова излизаше в заслужена почивка и тогава тихо влизаше дядо ми, точно в пет и половина, пускаше клюкарчето, защото по това време винаги имаше народна музика по „Хоризонт”, сядаше на трикракото столче под него и чакаше да му сервират, каквото има и за другите. Почукваше с лъжицата по празното си канче, както селският тъпанджия  удряше дзиловете в такта на духовата музика и чакаше. Той ядеше винаги сам, в ъгъла на собата, върху една малка кръгла паралийка и само в канчето, и само с лъжица. Те си бяха лично негови, защото беше болен от туберколоза, а беше болен от туберкулоза, защото комунистите го бяха пребивали и скачали върху гърдите му, защото не е искал да влиза в де-зе-се-то, а той не искал да влиза, защото много си обичал животинките и не вярвал, че друг ще ги обича повече от него.

     Та една сутрин, след като се случиха всичките тези неща, по клюкарчето пуснаха песента на Борис Машалов „Заблеяло ми й агънце”. Баща ми се беше насапунисал да се обръсне преди да закуси, котаракът беше направил утринната си гимнастика, баба и мама шетаха около печката, аз тъкмо се бях облякъл, дядо беше седнал на трикракото си столче, брат ми, както си седеше навел глава върху бумагите, изхлипа и почна да плаче. Сълзите му капеха върху листовете, крехкото му телце се тресеше, певецът нареждаше: „Байну ле, бачу, Тýдоре...”, тати чу, ръката му трепна, бръсначът го поряза, по бузата и по бялото му от пяната лице се застичаха бистри сълзи и червени струйки кръв, жените се спогледаха, очите им се навлажниха, дядовите също блеснаха на крушката. Аз като видях, че всички плачат и страдат, разплаках се с тях. Когато песента свърши, дядо се  изправи и спря буйното северняшко хоро, което последва тъжната песен като врътна копчето на клюкарчето обратно на посоката на часовниковата стрелка, взе си канчето и лъжицата и се прибра в неговата соба.

     Отказа се от закуската.

     После набързо приключи баща ми, наметна дочената си дреха и излезе.

     Скоро и мама отиде на работа.

     И аз.

     И бате.

     Баба търти към двора.

     Никой не закуси тази сутрин.