Забравена от Бога и хората

Продължение

1

      Пътувах във влака, унесена във мислите си. Мислех за безизходицата от болестите си, за милата ми майчица, вече остаряла и болна, останала сама след смъртта на татко. Болно ми беше на душата, искаше ми се да съм по-близо до нея, за да и бъдат по-леки старините. Мълчаливо слушах разговора на двете жени в купето. Едната разказваше как една билкарка и помогнала в много труден момент. И вече години наред щом има здравословни проблеми, се обръща за помощ към нея. Жената се усмихваше, а очите и грееха. От устата и се сипеха хубави, благодарствени думи. Мълчаливо слушах и сърцето ми се стопли от токова хубави и топли думи. Мисълта ми, неспокойно и бързо се луташе в безизходица. Хубаво, но аз вече нямам пари. Скромните ми спестявания се бяха стопили като бучка лед. Изведнъж те се заприготвяха да слизат. В последния момент, набрах смелост и попитах.

– А как се казва билкарката и откъде е?

Жената ме погледна учудено. Може би защото през цялото време мълчах. Но ми отговори: „Яна”. Оказа се, че живеем в един град с нея. Там всички я знаят. След седмица я потърсих. Със свита душа натиснах звънеца. Сърцето ми биеше бързо-бързо. Чуха се тихи стъпки и вратата се отвори. Лъхна ме аромат на горски цветя. Някаква особена тишина и спокойствие усетих още от вратата. Бях като замаяна. Срещу мен стоеше стройна жена горе-долу на моята възраст. В топлите и очи светеха малки звездички. На лицето и грейна дружелюбна усмивка. И сякаш разпусна напрежението в гърдите ми. Голямата буца, заседнала в гърлото ми се отмести някак по-встрани, а очите ми се напълниха със сълзи и забликаха като дъждовни капки. Попаднах в оня тъй мил, позабравен свят, някак по-различен, но все по-истински и близък до мен. До моя роден град. Напомни ми за работата на татко. Стресна ме спокойният глас на жената.

– Заповядай!

С уханието на горска ливада и запалени свещи, от стените ме гледаха строго лицата на Света Дева Мария и Исус Христос и много други лица от икони на светци, които аз не познавах до тогава. Навсякъде личеше почеркът на грижовна стопанка, която със усет, много вяра и обич е подредила този малък райски кът. Свещички кротко горяха пред иконите и всичко това те кара да се чувстваш друг човек. Докосва оная тъничка струнка в сърцето и запазва там дълбоко свое местенце, и всеки път, щом вятър неволно повей, като нежно звънче прозвънява. От първата среща с тази жена усетих топлинката и силата на голямото и обичливо сърце. Всеотдайността и готовността и да помага. Навярно, не само на мен. Видях в очите и състрадание, а думите и по невероятен начин стоплиха премръзналото от болка и безпътие объркано сърце. Усетих я някак близка и много истинска. И и ПОВЯРВАХ. Бях, някак много истинско по човешки, без излишни думи, без пресилени обещания, но по свой си начин сигурна в това, което говори. С искреността си и безрезервната си готовност да помага, двете работливи ръце, сякаш в редичка заподреждаха билка след билка. И с някаква си там нейна молитва към всички светци, в това райско кътче, молеше помощ за мен. Още след първия месец усетих подобрението и месеци наред изпълнявах заръките и точно. Постепенно всичко отшумя и аз се сещах от време на време за Яна, когато имах някакъв проблем. Зная, че това е голям пропуск, но когато човек има проблеми, не успява да бъде в крак с всичко. Затова я моля от цялата си душа и сърце , да ме извини. Други моменти навлязоха в живота ми – неотложни грижи около семейството ми.

2

Връщах се от болницата. Пътувах с бързия влак, когато изсвистяха спирачките и вагонът, в който пътувах мина край перона, чух детски гласове, които викаха: „ Ето я! Ето я! Тука е, тука е!” Голяма група деца, с букетчета в ръка, тичаха след вагона и гледаха да заемат място точно пред вратата му. Хората бързаха да слязат и припряно подканяха. Когато застанах пред вратата, видях малката си дъщеря, а в децата около нея разпознах нейните съученици. Изненада и силно вълнение сякаш ме заковаха. Нямах въздух и не можех да помръдна. Шестте месеца, които прекарах в болница, тези дечица бяха живели с болката и тревогите около моето боледуване, заедно с моите дъщери. Моето завръщане се беше превърнало в празник за децата. Децата продължаваха да се трупат около мен и всяко подаваше букетчето с едната ръчичка, а с другата посягаше да ме докосне. Никога в живота си не бях преживявала подобно вълнение. Толкова силна и спонтанна обич ми дойде в повече. Децата, всичките те имат способността да обичат по свой си начин. Толкова спонтанно и непринудено, толкова силно, че да те накарат дълго да живееш с мисълта за случилото се. Оставят спомен, запазват свое местенце в душата ти, много дълбоко закътано в сърцето ти. И винаги докато съм жива, в съзнанието ми ще изплуват онези детски личица, толкова вълнуващо радостни в трудни за мене дни, ще топлят изстиналото ми сърце.

3

Навръх Нова година бях сама. Без телевизор, без телефон, с мизерната заплата от 140 лева. Гледах фойерверките в Новогодишната нощ. Сняг беше затрупал всичко. Клоните на дърветата бяха натежали и стигаха почти до земята. Гледката беше приказна. Толкова многоцветни отблясъци, толкова красота и прилив на тържественост. Многоцветните ракети се изсипваха като звездна градушка с хиляди отблясъци, прихванали цветовете на дъга след топъл летен дъжд, над сгушеното в дебела снежна пелена градче и създаваше невероятната илюзия, че съм попаднала на далечна звездна планета. Питах се пред тази приказна девствена белота: „Боже, какво сгреших? Защо трябваше да бъда захвърлена сама сред толкова хубости на земята? Това ли съм заслужила? Красота, недосегаема за моята ръка и убийствена самота.” Мислех си, че не си струва човек да живее сам. За мен живота без децата, близките, приятелите е една безкрайна дива пустиня. Учудвах се на силата на духа, който ме крепи. Но оня глас, дълбоко в мен, който всеки път ми нашепва най-истинските думички и ги подрежда една по една като наниз момински гердан, и всеки път ми посочва в труден момент най-верния път.

Да, струва си! За тая чудесна зимна вечер, за тази девствена недокосната от ничия живинка снежна белота, си струва човек да живее. Благодаря ти, Боже, благодаря за всичко, с което си ме дарил.

4

Много ми се иска да не пропусна възможността да разкажа за първата си учителка. Случи се преди много, много години. Беше много красива със зелени големи очи. Гласът и беше някак завладяващ, убедителен и когато говореше, ние захласнати я слушахме. Всичко беше ново и много интересно за нас. Но тя съвсем незабелязано и постепенно направи разместване на децата по чиновете. Днес премести едно, утре – друго и така докато се откроиха на първите чинове дечицата с нови и хубави дрехи. Деца на по-заможни родители. Най-близко до черната дъска и до катедрата. Другите отзад, останахме като съвсем незначителни фигурки. Големите и зелени очи по особен начин променяха блясъка си. Ние бяхме малки и не разбирахме всичко, но много добре си спомням промяната на блясъка в очите и. Имало е определено значение, което ние малките едва ли сме разбирали тогава. Със децата от първите редици работеше много време. С тях беше много внимателна, едно и също нещо повтаряше много пъти, но никога не им повишаваше тон. А очите и бяха усмихнати и топли. А когато някое дете от по-задните редици зададе някакъв въпрос, тя за миг променяше изражението на лицето си, а зелените и очи мятаха злобни искрици. Повтаряше отговора на въпроса, но заставаше пред злополучното дете, взела от чина гумичка, моливче и каквото и да е там на чина, и докато обясняваше, ядосано чукаше по главата му. Постепенно никой не смееше да се обади или да каже, че не е разбрал нещо. Бяхме само неми присъстващи в часовете и. Не само аз, но и децата в моето положение се чувствахме наранени. Навярно някое дете беше разказало вкъщи какво се случва в училище, защото на родителската среща, учителката обяснила, че с някои деца се държала по-строго, защото били палави и буйни. Но това не беше истина. Ходехме на училище със страх. Колкото и да внимавахме, не пропускахме дума от урока, през междучасията седяхме на чиновете си без да помръднем, тя все намираше за какво да се хване. За едни беше майка, а за други – мащеха. Като някоя квачка, когато нарочи някое пиле, все гледа да го чукне по главата с голямата си човка. А когато те нахокат, навикат без причина, нещо зашумява в главата ти и вече не виждаш, не чуваш нищо. Останалата част от урока вече минава покрай теб без да я забележиш. И ни редуваше – днес едно дете, утре - друго. Този страх толкова много ме измъчваше, че в един момент вече ходех на училище без желание. Само чаках да бие звънеца след последния час и хуквах навън. Изпитвах неудобство от приятелките си.

Един ден свърши последния час, грабнах чантата и избягах навън. Искаше ми се да не срещам погледите на съученичките ми. В ушите ми звучаха само последните думи на учителката. На автобусната спирка имаше спрял автобус. Нямаше време да мисля, да избягам от погледите на всички. Бързо скочих в автобуса и се скрих в навалицата. Всичко стана много бързо. Докато се опомня, автобусът спря на последната спирка. Пътниците бързаха да слязат и се блъскаха на вратата. Измуших се измежду блъскащите се хора и слязох. В момента, в който слязох, чух вой на мотоциклет, който се движеше с бясна скорост. Нещо страшно изтрещя. И днес е останало в спомените ми - тяло, което се преметна високо във въздуха, удари се в циментовия стълб и се сгромоли на земята, но без глава. Главата му се беше разпиляла и обляла стълба с кръв. Онемяла съм. Три дни у дома ме разпитвали, но аз съм мълчала. Не съм смеела да кажа какво е станало. Когато съм проговорила устата ми се била изкривила, а едното око се било затворило. Лечението продължило месеци. Не зная колко, но когато трябвало да тръгна на училище, мама ми обяснила, че ще уча в друг клас, при друга учителка.