Забравям забраните
Стар съм. Главата ми е побеляла като посипана със сняг, забравена на двора тиква. Лицето ми отдавна се е сбръчкало. Ако се махне и разпъне кожата от там две лица ще покрие. Очите са отслабнали. С тях все едно през опушено стъкло гледам. Слухът също ме излага. Заради него приятелите ми беля си хванаха. Говорят ми, а после все трябва да повтарят. И това, и друго, че и третото, къде в леглото между съпрузи се случва. После ми се чини половинките им по-весели са станали…
Това е. Без съмнение третата ми възраст се е включила на бързи обороти. Часовникът на даденото ми от природата време неумолимо отчита оставащото. Лошото е, че никога не спира. Не се поврежда, не изостава. Само цъка ли, цъка.
От страх да не ме сполети клетата участ на болните – болниците заобикалям. На погребения не ходя. Знам, егоистично е. Утре мога и аз там да попадна. Нали, за добро или лошо, хора трябват. Да ти помогнат, духът ти да вдигнат. Да те оплачат. Но какво да направя, като душата ми се е сви ...