Забравям забраните

Стар съм. Главата ми е побеляла като посипана със сняг, забравена на двора тиква. Лицето ми отдавна се е сбръчкало. Ако се махне и разпъне кожата от там две лица ще покрие. Очите са отслабнали. С тях все едно през опушено стъкло гледам. Слухът също ме излага. Заради него приятелите ми беля си хванаха. Говорят ми, а после все трябва да повтарят. И това, и друго, че и третото, къде в леглото между съпрузи се случва. После ми се чини половинките им по-весели са станали…

Това е. Без съмнение третата ми възраст се е включила на бързи обороти. Часовникът на даденото ми от природата време неумолимо отчита оставащото. Лошото е, че никога не спира. Не се поврежда, не изостава. Само цъка ли, цъка.

От страх да не ме сполети клетата участ на болните –  болниците заобикалям. На погребения не ходя. Знам, егоистично е. Утре мога и аз там да попадна. Нали, за добро или лошо, хора трябват. Да ти помогнат, духът ти да вдигнат. Да те оплачат. Но какво да направя, като душата ми се е свила и  съм си втълпил, че оная с косата ме дебне зад всеки ъгъл…

А иначе съм добре. Обичам си животеца. В парка все с пълни гърди дишам. И птичките слушам. Шумът на листата… После тръгвам по някоя улица. Там е забързано, нервно. Пълно с хора. Сърдят се. Бутат ме. Автомобили и клаксони. Шум. Страхотия! А на мен така ми се иска – в артерията, движението да чувствам. Кипенето на живота. Да се радвам и наслаждавам. Че то… какво ли е останало за наслада. Алкохол не съм пил от години. Цигари не пуша. И то не защото не мога. Дори не съм убеден, че са вредни  по-малко, разбира се. Но нали е жената. Все ми се блещи насреща: „Това не прави… онова е вредно… Яж!, Ще изстине чорбата!, Не яж!, На прасе си заприличал“… Е как няма да те настигне силата на втълпяването! Я и на вас някой 50 години да ви пили на главата: „Не пий! Не пуши! Не заглеждай комшийката“… А, туйто! Тук си запушвам ушите. Но не и очите. Видя ли Марчето, съседката, не помня кой съм. Не помня жената и тъщата – разбира се, че е още жива! Господ има навик да забравя. И аз като него. Забравям забраните и единственото, което си мечтая е да зърна на Марчето двете ѝ големи, кръгли, подскачащи от свободомислие… компромати. Хайде сега – ще забележите. Май за гърди говориш?! Какви, компромати? Е, може и гърди да са. Хубави, дамски, сочни, възвишени… За съжаление, за мен са вече компромати. От онези скритите, които жена ми ги вади при дълги и ожесточени спорове. И тогава все мръсник ми вика: „Мръсник с мръсник! Знам ти лукавия поглед. Онази де се разведе с мъжа си, постоянно я спираш. В ухо и говориш и тя от смях се привива. Ами другата! Аз кокона ѝ викам. Все гиздава ходи. И дупето фръцка. Изчакваш покрай теб да мине… и очите ти отзад й се лепват! Мислиш че не знам!? Хората за теб говорят“. „Какви очи, ма?! – защитавам се аз. Нали съм полусляп… А и друго не мога“.

То, не че се караме често. Понякога да си призная и аз предизвиквам спора. Дори тембъра вдигам. Ей така. Или от скрита злоба де съм събирал, или да ме чуят. Защото, какъвто и да е един мъж поне веднъж не му ли се чуе гласа… Отпиши го… И като стана въпрос за глас, ми се иска тема да отворя. За него да ви разкажа. За гласа си. За странника беден, къде е различен, къде ме тормози и пред хора не смея да го покажа. То не че е срамно. Какви по-срамни неща има. Онзи ден, например, жена ми от пазар се връща. Гледам вместо пазарска чанта – куфар носи. Абе жена! Това какво е? Пак ли си похарчила пенсиите? А тя ми се троска: „И така да е, от полза е! Ще ти кажа какво е – памперси са! Памперси с намаление купих!“ Този път аз се дивя: „Та за какво ти са памперси ма?! Унучето отдавана порасна?!“

После гледам куфара в гардероба ми сложила. При моите неща…
Но, май пак се отвлякох.

Невероятно е и не мога да разбера. Какво му става на гласа ми? На тази способност, където с нея говоря, с нея се смея. Плача, милея. Защо само той изостава от износването на останалите ми анатомични органи? Защо страни от общото им надбягване по наклона на телесната разруха? Не стига това, ами ми се струва, че от ден на ден младее, кипри се, юношески ентусиазъм го е завладял.

Да говорим, да се разбираме със себеподобните си е чудо на природата! Не е ли така? Речта ни служи за информация, образование, ораторство. Чрез нея научаваме какво се случва по света. Каква е прогнозата за времето. Кой е глупав, кой умен. Кога Стоян грубиян за пореден път е обладан от нисши страсти. А сега, този говор излиза от мен в най-чистия си свеж вид.  Когато си отворя устата той полита. Извисява се и се принизява като лястовица. На моменти става плътен. Друг път е шеговит и имитира. Дори си е сложил леко дразнеща, секси интонация, тариката. По странен начин въздейства на непознатите дами с които все по-често разговарям по телефона. То те ми звънят. Не зная откъде ми имат номера, но дано не засекат жената. Че тогава ще става една… А аз какво съм виновен, кажете. Звъни се, вдигам слушалката. След първите ми думи усещам как отсреща женския глас заглъхва. Все едно се задишва. На второто изречение вече се интересува. За семейния ми статус срамежливо подпитва. И докато оня тъпанар, мозъкът ми, реши какво да измъдрува, гласът ми не чака. Кокетничи, сладко разговаря. Среща с дамата е направил и ѝ говори такива неща… Е, как не го е срам бе хора! Ами ако ме види жената?! Не моята. То с моята вече сме, като едно цяло. Чуждата. Ами ако разбере за памперса? Ще захвърли и слушалка, и телефона…

Не мога да го разбера този мой глас. Каква звучност само, каква енергия! Какъв заряд в решителността и непримиримостта към заобикалящата ни скучност и безхаберие. Имаше моменти, в които му се радвах, след това завиждах, презирах, накрая и малко понамразих. Не че не съм се опитвал да го спра. Дори с ледена вода съм се наливал. Само и само да прегракне, да се загуби.

Накрая се примирих. Реших да го послушам. Даже повече, да запиша. Че той напоследък все за литература говори. Караме да мисля. Фантазия да намеря и от истории земни, чудеса да направя… Аз не разбирам. Мигам. По главата се чеша. А той ме навива, приказва. Учи ме как проза се пише. А после – бърбори, бърбори. Мира не дава. Взех няколко листа бяла хартия, химикал и започнах. Че то се не издържа! Писах близо седмица. После втора. Не ядох, не спах. Телесното и психично състояние рязко се доближи до това на пишман манекенка.

Един ден са случи. Май бе неизбежно. Заради мен жена ми уплашено хукна нанякъде. Умората беше успяла да ме повали на леглото. Лежах, тънко вратле опъвах и не знаех къде се намирам.

Скоро се върна и вместо доктор ми доведе редактор. Не че не ме поогледа и той. От главата та чак до петите. Ама по-интересни му бяха разхвърляните по масата листове с разкривения ми почерк. Взе един, зачете, прехвърли на друг и на първия се върна. После извади големите очила с рогови рамки и ме забрави.

Не помня, колко време чете. Май целият ден, може и нощта да замина. През това време мен с лъжичка ме хранят. А той, пак ще спре, та ме погледне и пак листите сменя. Накрая ядосан ми се видя. Чукна с пръст по масата и взе да нарежда. Абе, ти къде си бил досега?! На чужда планета ли?! Че и диагноза ми постави. Това заболяване не е случайно. Пропусната орис се нарича. Чудя се, къде си го кътал. Как не си разбрал, че талант си имал. Сега целият ти живот е пропилян. Честно да ти кажа, май си живял напразно. Така да знаеш!

И сега? – мигам аз на парцали. – Какво да правя?
Как какво?! Ставай и започвай! Пиши! Все нови истории да майсториш, на мен да ги пращаш. В списанието ще ги публикуваме. Да ги чете мало и голямо. Известен ще бъдеш!
Отиде си той, а аз се изтегнах. Поглед в тавана забодох. Известен ли?! За кога…

Автор: Валентин Митев