Зад кулисите... с Тео
Няма празници, няма делници, навсякъде само намръщени хора. По улиците, в магазините – и все недоволни. Защо?! Влизам след работа да си купя хляб и плодове, часът е 21,50. Работи само една каса, в магазина сме аз и още две жени. Едната се провиква:
- Само една каса ли ще работи?
Магазинът работи до 22,00 ч. Децата са оставили една касиерка, защото няма много хора и всички прибират плодовете отвън. Те също бързат да се приберат по домовете си, те също са уморени и изнервени, те утре пак са на работа, но се усмихват... изкуствено. А ние, клиентите, ги ругаем истински, от сърце.
И се сещам за приятели, завърнали се от Америка, дето разказват, че там всички се усмихват, ама изкуствено, и си мисля, че ми омръзна да гледам намръщени и искам дори изкуствено да ми се усмихват, за да не ме натоварват, и без това не ми е никак хубаво. И аз имам проблеми. Като видиш някой на улицата и му кажеш ”Здравей, как си?" съвсем не значи, че се интересуваш от историята на заболяването му. Може простичко и с усмивка да ти отговори: "Карам я някак си!" И да си пожелаете приятен ден.
Много ми е странно като дойде някой в магазина и чака на опашката, непрекъснато наднича кога по-бързо ще му дойде редът и щом е вече при мен... социалните контакти започват.
- Трябва да платя сметката, тя е на моя внук, той учи в Америка. Тя, дъщерята, се разведе...
Хората отзад надничат и нервничат. А аз съм длъжна да слушам. Напоследък им казвам в прав текст, че не съм техният психоаналитик, иначе бих станала безумно богата. По двеста човека на ден, изморително, ама ще има защо. И на тях им става криво, че не ги изслушвам.
Някой е дошъл да тегли пари.
- Личната карта, моля.
- Ама тя ми е в колата. То колата е на жената, мойта е...
Питам ли ги, интересува ли ме? Обирджия ли да стана?! Дават ми толкова излишна информация, чак ми е чудно.
Един ден ги гледах милите ми клиенти. За целия ми работен ден влезе едно усмихнато момиче и ме попита дали говоря английски. После една рускиня, която е от Сибир и имала къща в Несебър. Току-що се връщала от Сейшелите, била на почивка. За всичко това аз я разпитах. Просто я попитах къде повече ù харесва.
- При вас, тук имате повече слънце.
Тъжно, че две чужденки ме накараха да се усмихна за целия ден, другите бяха с проблеми. А и аз живея тук, не е от климата.
Та, застава пред мен един усмихнат човек, а аз с едни ококорени очи, в полунесвяст от предния клиент.
- Защо всички хора са толкова тъжни? – този въпрос си го задавам на мен, само че на глас. Уж се опитвам да покажа, че за мен всеки клиент е специален, но нещо не се получава.
- Чух какво каза мъжът преди мен, наистина е тъжно...
- Нищо... Извинявайте, здравейте! За мен Вие сте най-специалният клиент днес, защото сте усмихнат.
- Здравейте. Знаете ли, всеки човек е специален, просто някои са забравили това.
Цяла вечер мислих над думите на последния ми клиент. На другия ден той пак дойде.
- Вие бяхте вчера при мен, нали не бъркам?!
- Да.
- Цяла вечер мислих за това, което казахте вчера, сякаш с мислите си съм Ви извикала да дойдете пак и да Ви благодаря. Дори само един човек като Вас да има, си заслужава да живее човек, иначе светът би бил толкова тъжен.
Този човек беше дошъл да си свърши работа в магазина, не съм го извикала аз с никакви мисли, този човек се казва Теодор Лулчев. Той е художник, човек на изкуството, брат на Силвия Лулчева. Помислих си колко хубаво е, че брат и сестра са толкова успешни. Те са страхотни професионалисти, просто защото са страхотни хора. Тя също ми е била клиентка, лъчезарна е, може би защото тя знае, че е специална.
Разказах ви всичко това, за да ви напомня никога да не забравяте, че сте специални и да ви подсетя да се усмихвате по-често... ей така, заради себе си и най-вече заради другите като мен, които искат да срещат само специални хора в живота си.
© Светлана Лажова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Светът е оцелял, защото се е смял! Усмивки от мен, за всеки ден!
-
Сгря ме, и ми стана топличко и усмихнато!
Нали все се усмихвам, понякога някой намръщен ме поглежда ококорен и си мисли, че не съм добре, а аз съм си добре! -
Аз се сетих за една жена, която срещнах в автобуса миналата зима в 7 часа сутринта. Жената гонеше шейсетте, но беше облечена в бяло палто, с бели ботуши и бели ръкавици. Седна до мен на седалката с усмивка и заговори за времето. През цялото време с усмивка. Накрая си пожелахме хубав ден и се разделихме с усмивка. После цял ден ми беше хубаво и усмихнато. Често се сещам за нея и си казвам колко малко ни трябва, за да стане денят ни по-светъл.
-
Зачетох се.И си приготвих усмивката отдалече.Светланчик и ти ли Бруте нагази в калните локви? Ако на тебе не ти се усмихне човек(млада,слънчева и красива)То на кого?
Аз съм добре. Карам я някак си. -
Не съм по изкуствените усмивки...
Драгост си, Светлинка! -
Като прочетох този разказ, се сетих за една случка от преди месец. Съвсем незначителна, но усмихната. Пътувайки на Коледа за работа с автобуса, кондукторката подаваше билетчето на всеки един пътник с думите "Честита Коледа".
И всеки и отвръщаше с усмивка "Честита". Онази сутрин в 6.30 видях толкова усмихнати хора. И беше хубаво! Една добра дума, една усмивка могат да направят денят ти прекрасен, нали
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Антонио, така е!!! Две топли думи и една искрена усмивка, понякога само това ни е нужно в труден момент, за да продължим напред. Толкова ли е трудно поне да се опитаме да бъдем по-добри, а и не струва пари?! Нямаме време?! Не, просто се оправдаваме, винаги трябва да намираме време...за една усмивка!!!
Силви и аз не съм, но понякога ми се налага. Започнах с изкуствени усмивки работата си, та аз работя с хора, които не познавам. Сега се усмихвам заради себе си. Удоволствие е да гледам, как към мен приближава намръщено лице и щом ме види ухилена до уши как и неговото лице да се разтяга в усмивка. Трябва да поискам от ръководството крем против бръчки, заслужила съм си го!!! И ти си по-красива усмихната, така че не спирай да се усмихваш, ще ти дам от моя крем, ако нещо...
Доче, ти си...усмивка, моята усмивка!!! Знаеш го, нали?!
Нели, всички знаем, че е нужно много малко, ама защо наистина го забравяме. Вчера накарах един мъж да се усмихне. Поговорихме и после той се просълзи от умиление. Ще ви разкажа за него. Мисля, че му подарих...крила...Чужд, непознат човек, който сподели част от живота си, аз просто го изслушах и му дадох съвет. И за това все нямаме време, да се изслушваме.
Ина, трябва да променим тактиката. Зимата беше студена и топлинките и светлинките си бяха необходими, сега охлаждане му е майката, идат жеги! Така че охладено да ти е, климатиково, така да се каже. И на мен ми се иска да е истинско всичко - и усмивките, и коментарите. и мисля, че ще бъде!!!
Джейни, щом се усмихваме, ще сме добре и ще заразяваме и другите, нали усмивката е заразна!!!
Таня, благодаря ти за усмивките, че моите бяха на свършване!!!