Навън бе есен. Дъждовни капки се спускаха тихо в нощта. Едно момиче пишеше за свойта песен, наранено от измамите на любовта. В очите мъничка сълза блестеше, а сърчицето крехко потънало бе във тъга. И вятърът все тъй безмилостно свистеше, на фона на жестоката тъма. Момче бе взело детското сърце, ограбена стоеше в ъгъла самичка. И нож държеше в своите ръце,изгубила в живота си надеждата едничка! -"Ела убиецо ти черен в тази нощ,от живота ми тъй мрачен отърви ме! Излей над мене свойта мощ и в черната си мантия ти приюти ме!" Така отекваха словата и в нощта и кървави сълзи обливаха тъй нежното лице. Изгубена се луташе изсъхнала душа и спряло бе моминското сърце. Стон от тъмнината,дочу се шум от стъпала.Момче, държащо алено червена роза. В миг той спря се и сякаш за секунда онемя.Видя пред него колко е съдбата грозна. С една ръка пробола се жестоко, а в другата - извехтяло листче стиска. Момчето усети в себе си дълбоко, колко бе постъпката му низка. И вече беше късно да търси в себе си вина ...