Заливът

   Слънцето срамежливо се криеше зад хълмовете на запад. Старият Транспортер излезе от тясното асфалтово пътче и не без усилие пое към морето право през острите камъни и прахоляка. Шофьорът - едър мъж около петдесетте едва-едва настъпваше педала на газта, но въпреки това друсането беше ужасно. Спътницата му -  жена на неговата възраст, с тяло което имаше склонност към леко напълняване, се беше вкопчила в дръжката над вратата, но дори под напрежение се усмихваше. До пустия бряг имаше не повече от двеста метра, но на прегрелия от жегата и от дългия път микробус, му бяха необходими пет-шест минути да измине това разстояние. Когато най-сетне стигна, спирачките изскърцаха със звук на облекчение. Шофьорът скочи тромаво от кабината и победоносно вдигна ръце:

   - Стигнахме! И този път успяхме! И нашето място си е само наше! - после се затича към дясната врата на буса, отвори я и грабна спътницата си. Вдигна я във въздуха и я завъртя на ръце. Тя се разпищя от удоволствие, но само след миг мъжът рязко я пусна на краката й , хвана се за кръста и изпъшка.

   - Ох, старо, старо, вече кръстчето май не те държи - жената с усмивка го погали по прошарените коси.

   - Ееее, и ти ако беше петнайсетина кила по-лека като едно време, щеше да ми е по-лесно - мъжът отвърна на закачката със закачка. После поприседна на един от многобройните камъни и се загледа в спокойното море - Ето ни отново тук. На нашето място. На нашия залив... Скоро ще мръкне. Ще опъваме ли палатката или ще спиме в буса?

   - Както ти кажеш, мило! Помниш ли, как преди много години така се беше развихрил, че палатката се сгромоляса отгоре ни?! Тогава си мечтаехме за бус ... Сега си имаме и бус и палатка... но май и да я опънем, няма опасност да я съборим, а? - тя закачливо го шляпна по бузата и пъргаво избяга няколко крачки в страни.

   Мъжът се усмихна, надигна се тежко и бавно започна да разкопчава джинсите си:

   - Може да опитаме, ако искаш?!

   - Благодаря! Предпочитам първо да се изкъпем! - тя побягна със смях към тясната пътечка, която водеше надолу към брега на малкото заливче като същевременно разсъбличаше малкото дрехи от себе си. Той я последва. Последното парченце слънце кротко угасна зад горите на Странджа.

   Когато стигнаха до крайбежните скали, вече бяха без дрехи. Скочиха в дълбочината с диви крясъци. Бяха отново влюбени , бяха отново млади както едно време. Прегръщаха се, целуваха се, гмуркаха се в дълбокото. Долу на дъното отново се целуваха, разменяха си последните глътки въздух и когато съвсем премаляваха, отново изплуваха на повърхността, поемаха жадно въздух и се смееха като деца. Чувстваха се отново на по двадесетина години, както тогава когато се запознаха. Сякаш последните двадесет и седем години не бяха съществували...

   Тук на брега на това заливче преди много години бяха се любили за пръв път, няколко дни след като се бяха запознали. Това беше любов от пръв поглед. После започнаха да идват всяка година. Децата се бяха родили две-три години след като се срещнаха, те продължиха да идват - самички за по ден-два, оставяйки малките на бабите. Годините минаваха, децата растяха,  а те винаги идваха. Една година доведоха и децата. Но тогава усетиха, че магията не е същата и от следващата година продължиха да идват сами. Дори и да почиваха на другия край на Черноморието, намираха поне един ден да прескочат до тяхното си местенце, до спомените, до младостта. Децата вече бяха пораснали, всеки от тях бе поел по своя път и сега двамата се чувстваха по-свободни от всякога...

   Когато се налудуваха във водата и съвсем се умориха двамата изпълзяха върху крайбрежните скали. Лежаха голи на напечените от жегата камъни хванати ръка за ръка, а премрежените им погледи блуждаеха някъде към водата. Когато скочиха в дълбочината, нито той, нито тя бяха обърнали внимание на странния цвят който имаше водата. Милиони микроскопични жълти цветчета на неизвестно водорасло бяха обагрили водата в пясъчножълт цвят. Едва сега, въпреки спускащия се здрач мъжът забеляза необичайния цвят на морската вода.

   - Странно. Какво е това? Водата никога не е била такава на цвят. И беше толкова топла... Какво ли я е променило? - той се надигна леко втренчен във водата.

   - Не знам. Но ми стори, че не е толкова солена. Малко си глътнах по едно време...Като не ми даваш достатъчно въздух... - жената придърпа мъжа надолу и нежно го целуна.

   - Аз също...  глътнах - той отговори на ласките й .

   Малко по-късно водата и нейния странен цвят бяха забравени. Любиха се бавно и дълго върху скалите. После се преместиха в микробуса, чиято покрита каросерия беше преправена в широко удобно легло. Там продължиха с ласките си, докато уморени, но щастливи не заспаха с преплетени тела.

   А няколко метра под тях - на дъното на малкия залив едно странно растение цъфтеше за пръв път от много време. Преди много десетки години там под повърхността на водата имаше топъл минерален извор и топлите му води караха водораслото да цъфти всяка година , но след едно земетресение изворът беше изчезнал и водораслото престана да цъфти. Живееше на дъното на залива и чакаше отново своя час. И ето че преди няколко месеца леко земетресение отново върна топлите минерални води в малкия залив. За пръв път от много години микроскопичните жълти цветове обагряха водата... Нещо различно се случваше.

* * *

   На сутринта той се размърда пръв. Първото чувство което изпита, беше на странно любопитство, как така тази нощ не бе ставал. По малка нужда. Чувстваше се спокойно и дори сега не му се ходеше. Като почти всеки мъж на тази възраст и той имаше проблеми с простатата.

   „Сигурно съм ставал, но не си спомням, пиян съм от любов" - тази мисъл пробяга през главата му и усмихвайки се той се завъртя към жената до него затваряйки очи и мъчейки се отново да заспи. Почти по навик погали тялото до себе си. Усети мека гладка кожа с дъх на мляко и свежи горски плодове. Изпита някакво отдавна забравено чувство. Тази миризма му беше смътно позната, но някога много, много отдавна я беше подушвал за последен път. Отвори очи. И се облещи. С гръб към него лежеше гола непозната млада жена. Той се вдърви , не смееше да мръдне. „По дяволите , какво става, това е някакъв номер" - си помисли  озадачено. Хвърли поглед в страни. Да, това си беше стария микробус Фолксваген, но жената до него беше някакво младо гадже. Тогава усети как мъжкото му достойнство се събужда и започна да се налива и изпълва с мъжка сила. „Само това ми липсва сега! Остава да викнат отвън: Изненада!" Мъжът лекичко се отдръпна от жената до него. Но дали тя го усети, или просто закачлив слънчев лъч беше решил да разбуди и нея, но тя се размърда и се завъртя с лице към него. Той извика нервно. Позна дъщеря си. А тя трябваше да е в Америка. Викът му я разбуди. Тя отвори очи. И на свой ред изпищя. Скочи с придържан върху гърдите си чаршаф.

   - Кой си ти? Къде е мъжът ми?... - тя се взираше в очите му.

   - А ти коя си?- той също я оглеждаше изумен. Хем беше дъщеря му , хем не беше тя, изглеждаше толкова позната, но не можеше да разбере коя е.

   Тогава тя го позна.

   - Иване, това ти ли си ?! Какво е станало с теб?! С лицето ти...  с косата ти... с тялото ти... Само очите са си твоите.

   - Маргарита! - едва сега той позна жена си - Маги, ти ли си?!

   Двамата се гледаха изпитателно миг-два , после едновременно скочиха и се хвърлиха към панорамното огледало за обратно виждане на буса. Гледаха лицата си, пипаха ги и не вярваха на очите си. Насреща си виждаха двадесетгодишни младежи, без следи от бръчки , без следи от прошарени коси, без следи от коремчето на мъжа, без следи от увисналите гърди на жената...

   - Господи, това не е истина! Какво е станало?! - тя беше изумена.

   Той се замисли. Прехвърли в главата си всички подробности от идването им предната вечер.

   - Водата! Разбира се , че причината е във водата! Помниш ли, беше странно жълта? Може би причината е в нея! Та нали и двамата се нагълтахме! И не беше солена! - Иван отвори вратата на буса и се затича надолу към брега. Усещаше странна пъргавина във мускулите си. От години не беше бягал толкова бързо. Маргарита го последва. Спряха се на скалите. Водата си изглеждаше както винаги - тъмна на цвят, а от пясъчния цвят нямаше и следа. Той се наведе, напълни шепите си и отпи голяма глътка.

   - Сладка е , но цветът е изчезнал. Какво мислиш?

   Тя го зяпаше вторачено. Той проследи погледа й. Тогава се усети , че си бяха голи-голенички както си бяха заспали снощи. Тя го гледаше жадно.

   - Не знам... Има ли значение?... Чувствам се ... отново истинска жена. Искам те! - тя пристъпи към него. Той инстиктивно отстъпи крачка назад, стъпи на мокрия бряг, подхлъзна се и се бухна в топлата вода на залива.

   - Водата е направо гореща! Никога не е била такава сутрин!

   - Какво от това?  Пази се , идвам! Имам да наваксвам толкова пропуснати години! - Маги се хвърли грациозно във водата. След малко тя закипя много по-силно, отколкото предната вечер.

* * *

   Час по-късно двамата лежаха блажено отпуснати върху скалите. Двама млади, двама влюбени. Това което бяха изпитали през последния час, не можеше да се опише с думи. Те се бяха завърнали там - откъдето бяха тръгнали преди много години. И тази носталгия към изгубената младост се беше превърнала в едно ново чувство, за което нямаше измислена дума. Те бяха първите хора , които изпитваха това чувство - чувство на завръщане, чувство на задоволяване на първичния копнеж по вечната младост, чувство на осмисляне на вечната любов... Лежаха вплели тела едно в друго и животът такъв, какъвто до този момент го познаваха, беше толкова далече, беше си безвъзвратно отишъл... Те бяха самички във Вселената и  този ден беше едно ново начало, на нещо толкова познато и хубаво...

25.07.2006 плажът на Албена