Някога някой казвал ли ти е колко прекрасен си като спиш? Дори и да не те виждам, си те представям. Винаги, когато ми кажеш „лека нощ”, си представям как си лягаш, затваряш очи и се потапяш в някой хубав сън, където животът ти е точно такъв, какъвто го искаш и надявам се – аз съм някъде там сред красотата на мечтите ти. Когато съм будна и знам, че спиш, си представям как седя до леглото ти и нежно те галя, едвам-едвам, не за друго – страх ме е да не те събудя. Докосвам грубите, мъжки черти на лицето ти, които всъщност са най-нежното и непринудено нещо, което съм виждала. И едвам сдържам дъха си, случайно да не се изпусна и да чуеш тежкото ми дишане – което е породено от любовта ми към теб, разбира се. Снижавам сърцето си почти до смъртта и му давам заповеди, играя си с него – то трябва да бъде тихо, въпреки че не може, защото само мисълта за теб го влудява и кара да бие, да удря и да ми се моли отчаяно дори за миг да бъде в ръцете ти. А аз седя, изплашена да мръдна, да не би да разваля всичко. А когато дойде време да те събудя, лицето ми помръква и тялото ми, парализирано, се опитва да реагира на дадените му команди. И нежно, и тихо се навеждам и целувам клепачите ти, оставяйки топла и пареща следа от моите устни. А ти помръдваш, в съня си се мръщиш и аз намразвам се, че трябва да те будя. И дъхът ми нежно се придвижва към ухото ти и целувам и там с надеждата, че ще е достатъчно. А после тихо, едвам-едвам прошепвам: любов моя, обичам те...
И се моля да бъде, поне отчасти, най-хубавото ти събуждане.
И после усещам се, че ти не си до мен. И въпреки всичко съм щастлива, и съзнанието ми остава чисто и изпълнено с любов. Защото няма мен, когато няма теб.
© Елена Георгиева All rights reserved.