Заслужени поздравителни адреси
При една от разредените ни вече срещи, един мой приятел ми разказа нещо, което ме впечатли толкова силно, че когато „прописах”, се опитах да го опиша. Изпратих му написаното по електронната поща с въпрос, дали мога да го включа в моята поредица „Живот без грим”. В началото той отказа категорично. Независимо от отказа му, предложих да се срещнем било в София, било при него – живее в провинцията. Той обаче логично отбеляза, че за разлика от него, никога не съм му гостувал и…аз заминах при него.
Срещата ни беше много сърдечна. Жена му, която също познавах, надмина себе си с прекрасните си предястия, гозби и десерти. Нямаше как, а и защо, да откажа на настоятелната им покана да пренощувам у тях и да си тръгна обратно за София на следващия ден. При това положение вече нямаше и причина да не пийнем „както трябва.“
Така или иначе, но отново се върнахме към случая, който ми беше разказал, при което научих и много допълнителни подробности. Използвах случая отново да му обясня, че искам да го включа в четвъртия том на „Живот без грим“ не за обем, а защото този случай е много показателен и от него всеки интелигентен човек може да си направи сериозни изводи.
Накрая все пак той се съгласи, но категорично отказа да се използват истински имена. Нещо, което пък на мен никак не ми хареса, но в крайна сметка не можех да не се съобразя с желанието му. Разбирах, че единствената причина за това беше неговата изключителна скромност и затова, макар и с неудоволствие изпълних желанието му.
Надявам се читателите да разберат не само причината за това „покръстване”, но най-вече същността на описания по-долу случай, водеща неминуемо до сериозен размисъл.
Голямата зала на винзавода, в която на времето се провеждаха неизменните партийни и профсъюзни събрания, изявите на заводския самодеен ансамбъл, както и тържества по различни поводи, отново беше пълна. Освен административното и техническо ръководство на предприятието, главните акционери и двамата немски инженери седнали на първия ред, присъстваха и всички специалисти и монтажници, взели участие в монтажа, настройките и пробното пущане в експлоатация на доставената от Германия модерна поточна линия за бутилиране. В залата бяха и техниците и работниците, които оттук нататък щяха да поемат редовната експлоатация и поддръжка на линията.
Този път на подиума липсваше познатата дълга маса с червена покривка, зад която сядаше „почетния президиум”. Все пак имаше катедра и то не с един, а с три микрофона, с гъвкави дръжки, така че говорещия да може да регулира височината им съобразно своя ръст – нещо като познатата катедра на сегашния ни парламент.
Точно в 19 часа, на катедрата застана директорът на завода, който, без да ползва каквито и да било бележки, произнесе кратка, но прочувствена реч, в която изказа сърдечната благодарност на ръководството на завода към всички присъстващи за всеотдайният им труд и умения, благодарение на които напълно автоматизираната поточна линия е монтирана в срок, всички проби са завършени и от понеделник ще влезе в нормална експлоатация. Завърши с думите:
„Разрешете ми накрая, от мое и от ваше име да изкажа нашата голяма благодарност и към двамата немски специалисти господата Шварц и Франк и техния български колега инж. Стефан Кирилов, който е един от основателите на нашия завод. Без тяхното професионално участие, тази тържествена вечер едва ли щеше да се състои днес.”
След него на катедрата застана главния акционер на завода, който с няколко изречения, освен благодарността на акционерите за отлично свършената работа, не пропусна да отбележи, че с пущането на новата линия, завода се нарежда сред най-известните и съвременни винзаводи в Европа. Накрая съобщи, че за участвалите в монтажа, настройките и пробната експлоатация специалисти и работници са предвидена значителни премиални възнаграждения.
Последен се изказа инж. Хелмут Шварц, изпратен от фирмата доставчик като ръководител на монтажа на линията. До него застана инж. Кирилов за да преведе на български изказването му. Чисто по немски, без да се разпростира върху хода на самия монтаж, инж. Шварц отбеляза:
„Ние двамата с колегата Франк за първи път сме в България. Сега вече можем да ви признаем, че в началото имахме не малки притеснения относно подготовката и знанията на българските си колеги, за което най-сърдечно ви се извиняваме. Вие надминахте многократно най-оптимистичните ни очаквания. От една страна аз не съм специалист по изисканите речи, а от друга страна знам, че многословието често омаловажава стойностните неща, затова ще ви кажа само нашето най- искрено „Благодаря” и то на български. Използвам възможността да изкажа най-голяма благодарност и на българския ни колега инж. Кирилов. Не само за перфектния му немски, а за оказаната от него безценна помощ на високо квалифициран специалист и най-вече за изключително полезните и рационални предложения за някои промени в първоначалния проект, благодарение на които се спестиха не само значителни средства, но и много време. Тези негово корекции вече се имат предвид от конструктивния отдел на нашия концерн. Вашият завод с право може да се гордее с подобни специалисти. Накрая още веднъж благодаря на всички присъстващи за оказаното ни съдействие и ви пожелавам плодотворна и безаварийна дейност, здраве и щастие.”
Последните му думи бяха изпратени с буйни и продължителни аплодисменти. След това директорът съобщи, че с това официалната част е приключила и всички са поканени в столовата, където ги очаква богата трапеза. Всъщност първоначалният замисъл на ръководството беше тържеството да се проведе в най-добрия ресторант на града, но впоследствие се отказа от това решение, защото съвсем логично се реши, че останалите граждани от града могат да го приемат като показно разточителство. За сметка на това, богатото меню беше приготвено имено от прочутите майстор-готвачи на същия ресторант. Разбира се, напитките бяха подбрани от главния технолог и то от най-качествената продукция на завода.
След първата наздравица на директора приключиха протоколните формалности и истинското празненство започна, за да свърши след полунощ. Инж. Кирилов не остана до края - след единайсет часа се сбогува с немските си колеги, които заразени от непрекъснато повишаващото се настроение на своите сътрапезници бяха загърбили досегашното си контролирано поведение и се веселяха с пълна сила.
Шофьорът на директора закара Кирилов до блока, в който живееше. За пръв път от години, на душата му беше леко, чувстваше се някак подмладен, зареден със самочувствие и... достойнство. Дори започна, макар и наум, да си тананика една от любимите му някога мелодии. Основната причина за това приповдигнато настроение обаче не беше изпития по време на вечерята алкохол.
Отново си припомни в детайли как преди тържеството секретарката на директора му се обади и му съобщи, че шефът й го моли да се отбие в кабинета му. Помисли си, че причината за това е чисто служебна и за всеки случай взе дипломатическото си куфарче, в което държеше графиците за монтажа, резултатите от пробните изпитания на новата поточна линия и копия от предавателно-приемните протоколи.
Но вместо въпроси, директорът го посрещна много любезно и усмихнат му посочи да седне на един от фотьойлите пред ниската масичка, след което взе два голямоформатни плика от бюрото, седна срещу него и каза:
„Вместо да ти обяснявам защо те помолих да дойдеш тук, най-добре е да отвориш пликовете и прочетеш, това, което е написано. Аз и без това не бих могъл с толкова малко думи да го формулирам така изчерпателно. Бяхме решили това да стане по време на тържеството, но като знам колко си стеснителен, реших първо лично да се запознаеш със съдържанието им и само ако не възразяваш да го огласим.”
В първия плик имаше два листа от луксозна хартия, на които с прекрасни шрифтове и оформление бяха написани поздравителни адреси от името на Министерството на икономиката и ръководството на завода по случай неговата шейсет и осма годишнина. Първият беше подписан лично от министъра на икономиката, а втория от всички членове на ръководството на завода. Още докато ги четеше, очите му заблестяха от появилата се в тях влага.
„Но това...”, опита се да каже нещо, но гласът му секна.
„Това е най-малкото, което можем да направим за всеотдайната ти служба в завода и то в продължение на десетилетия. Дори бяхме решили да отпразнуваме рождения ти ден по подобаващ начин още вчера, но не го направихме, не защото сме забравили, а единствено защото съвпадна с последните изпитания на линията. Затова, макар и на патерици приеми и моите лични поздравления, благодарност и пожелания.”
Кирилов понечи да прибра двата поздравителни адреса обратно в плика, но забеляза, че в него има и по-малък, но доста дебел плик. Когато го отвори, застина като статуя. В плика имаше друго писмо и цяла пачка нови банкноти от по сто лева. Когато се съвзе от изненадата, отсече категорично:
„Дълбоко съм трогнат от поздравителните адреси, но парите не мога да приема.”
Директорът се усмихна и каза:
„Реакцията ти не ме изненада, въпреки че този път, колкото и да те уважавам, няма да отстъпя. Преди обаче да продължим този, според мен излишен и бих добавил обиден за ръководството на завода спор, най-добре е да отвориш и другия плик.”
В него също имаше поздравителен адрес по случай рождения му ден, но на немски, както. и официално писмо от три страници, в което с немска педантичност, кратко, но точно бяха описани част от неговите решения за преодоляване на место на проблемите, възникнали по време на монтажа на линията, придружени с подробен отчет за стойността, която доставчикът би следвало да поеме за тяхното отстраняване, както и необходимото за това допълнително време и съответни неустойки по договора. Следваше голямата благодарност на концерна за личния му принос при решаването на неочаквано възникналите проблеми и съжалението им, че е отказал предложението им да работи за тях поне като консултант. Накрая го молеха да приеме като хонорар една „Символична сума, която всъщност е нищожен процент от сумата, която би заплатил концерна, ако проблемите не бяха професионално решени на место в завода”. В приложения към писмото плик също имаше цяла пачка от нови банкноти по сто, но този път в евро.
Съдържанието на „немския плик” го изуми толкова, че той просто не знаеше как да реагира.
„Е, сега какво ще кажеш?”, реши да използва смущението му директорът. „Ако с нас можеш да си позволиш да спориш, не можеш с лека ръка да обидиш такъв известен концерн. Ти поне си завършил в Източна Германия и най-добре познаваш немския манталитет. Хората по достойнство са оценили заслугите ти и сами ти пишат, че тази сума е по-скоро символичен жест на благодарност. Ами, че ти ако се беше съгласил да работиш за тях, това щеше да ти е месечният доход. Сам разбираш, че те можеха да ти предложат многократно по-висок хонорар и то заслужено, но не го направиха. Не защото не са искали или не са могли, а защото са разбрали колко стойностен човек си и са се опасявали да не го приемеш погрешно. Аз лично съм толкова поласкан от тяхното отношение и признание към един български инженер, още повече и мой приятел, че ми идва да те разцелувам. Още веднъж Честит рожден ден, приятелю! Да ни си жив, здрав и все така всеотдаен. Що се отнася до желанието ти да се пенсионираш, ние не възразяваме, но от името на цялото ръководство те моля да приемеш да продължиш да работиш за завода като наш консултант, разбра се, без работно време.”
„Трогнат съм от това, което каза, но тези пари...”
„Повтарям, че тези пари са нищожна част, от това което спести и на тях и на нас. Ами времето, което щяхме да загубим?”
„Да, но...”
„Ето пак започваш. Разбирам да не си ги заслужил, да си ги откраднал, или да си измамил някого, но не си. Единственото, което можеш да постигнеш с твоя отказ, това е съвсем незаслужено да ни огорчиш и нас и немците. Ами я си представи, че те си помислят, че си отказал, защото според теб сумата е малка? Но стига излишни спорове и да приключваме, защото тържеството скоро ще започне.”, завърши директорът, взе куфарчето му, сложи всичко в него, затвори го и подавайки му го добави:
„Ако все пак решиш да прочета поздравителните адреси по случай рождения ти ден на тържеството, моля те да ми кажеш преди да започнем. И не забравяй, когато господин Шварц стане да произнесе словото си, да застанеш до него пред микрофоните, за да се чува добре превода.”, след което извика секретарката за да даде последните нареждания, преди да отиде в залата.
Щом вратата на асансьора се отвори видя жена си, която беше застанала на вратата на апартамента им.
„Ох, ето те най-после! Ако знаеш колко пъти излизах, щом чуех, че асансьорът се движи. ”, започна тя, но той вече беше застанал пред нея и шеговито я прекъсна:
„Като гледам как си застанала като пазвантин на вратата, започва да ме стига страх, че няма да ме пуснеш да вляза.”
„О, прощавай! Но толкова се притесних.”, отговори тя и влезе в антрето, последвана от мъжа си.
„И защо бе девойче, толкова много си се притеснило? Да не ти е загоряло яденето?”
„Ето за какъв неблагодарник съм се оженила. Аз не можех да си намеря място от притеснение, а той нахалникът отгоре на всичко и ми се присмива.”, вече успокоена, ласкаво започна да го ругае тя, на което той не закъсня да реагира, докато си събуваше обувките:
„Забрави ли, че в понеделник пущаме новата поточна линия и днес имаше тържество по този случай? Даже изрично ти се обадих, че ще закъснея.”
„Прав си.. Дори сега, след като вече си при мен и аз самата се чудя на акъла си, но какво да правя? Никога не си се прибирал толкова късно. Явно, че освен, че съм прекалено притеснителна, но и вече съм остаряла. Прощавай! Гладен ли си?”
„Как може да съм гладен след такъв банкет? Всъщност той още не е свършил, аз си тръгнах пръв, нещо, което вместо да оцениш, ти си притеснила. ”
„Тогава сядай и почваш да разказваш. Виждаш ми се доста възбуден.”
Той остави куфарчето си до секцията, седна на един от фотьойлите и започна:
„Права си, но и има защо. Що се отнася до тържествената част, тя премина с малко, но много прочувствени поздравления, а хората взели участие в монтажа и пробите на новата линия, освен искрени благодарности получиха и награди. Всичко беше организирано на ниво.”
„Награди ли! Я да видя какво има в големия найлонов плик, който остави в антрето.”, каза жена му, веднага донесе плика и започна да вади бутилки и ги реди на холната маса.
„Боже, та това струва повече от пенсията ми. Сега вече, макар и с малко закъснение, можем да поканим близките ни приятели по случай рождения ти ден. Може да не е кръгла годишнина, но поне напитките ще са супер.”
През това време той отвори куфарчето си, извади от двата плика трите поздравителни адреси и писмото и й ги подаде:
„Права си за напитките, но има нещо много по-важно от тях. Прочети какво пише тук.”
Жена му започна да чете, а ръцете й потръпваха от вълнение.
„Но това е подписано от цялото ръководство на завода!, възкликна тя и взе следващия лист. „Господи, а това лично от министъра.”, едва ли не извика от обхваналото я вълнение и поривисто го прегърна. Но вече нямаше сила, която да я възпре да види какво пише и в другите писма.
„О, но това е на немски. Моля те, преведи ми го веднага!”
Докато той превеждаше поздравителния адрес от името на немския концерн и приложеното към него писмо, пропускайки изречението за хонорара тя взе една салфетка от масата и започна да бърше извиращите от очите й сълзи. Беше толкова развълнувана, че когато той остави последния лист на масата, все още не можеше да каже и дума. Прегърна го отново, но продължаваше да мълчи. Едва когато се съвзе от спонтанно обзелите я чувства успя да промълви:
„Стиф, толкова те обичам и се гордея с теб!” и отново замлъкнала се сгуши в прегръдките му, без да усети падналите на посивелите й вече коси две сълзи отронени от изпълнените от щастие очи на мъжа й.
Останаха така повече от минута, след което „Стиф” пое дълбоко въздух и притеснен каза:
„Има още нещо.”
„Какво повече може да има от това, което прочетох и чух. Аз съм литераторка и много добре разбирам освен отличната формулировка, но и искреността на написаното.”
„Ето това.”, отговори той, извади двете пачки с банкноти и ги постави на масата, при което тя направо се сащиса и започна да го бомбардира с въпроси:
„Господи, какви са тези пари? Толкова много пари на едно место не съм виждала досега. Откъде си ги взел? Намерил ли си ги?”
„Не съм.”
„Тогава да не би...?”, поиска да попита нещо тя, но преди да довърши млъкна силно притеснена.
„Какво, да не мислиш, че съм ги откраднал?”
„Да не би ... да си продал апартамента?”
Това, според него, налудничаво предположение, му помогна да преодолее собственото си притеснение и той се разсмя съвсем искрено. Прииска му се да се пошегува с „продажбата”, но не го направи, защото всичко казано от него се приемаше от жена му 1:1 и след това трудно щеше да я убеди, че не е вярно. Все пак не се стърпя да каже:
„Абе..., мина ми и такава мисъл, но за подобна продажба е необходим и твоя подпис, а ти никога няма да се съгласиш, въпреки че сега не е проблем да се намери нотариус, който срещу съответната сума да уреди въпроса, даже и в неделя.”
„Тогава?”
„Тогава, не си слушала добре когато ти превеждах писмото на немския доставчик на линията, дори и не си забелязала, че банкнотите в едната пачка не са левове, а евро.”
Вера веднага взе двете пачки и ги разгледа.
„Вярно. Но банкнотите си приличат, а аз и без това още не съм виждала еврови банкноти. Да не са фалшиви?”
Това още повече го развесели, но реши да й спести нови догадки, една от друга по-чудати и накратко й разказа за разговора си с директора. Тя го слушаше внимателно, но когато завърши отново възкликна:
„Но това са огромни суми! Колко са всъщност?
„Десет хиляди лева и толкова евро.”
„Боже, Боже! Защо ни са толкова пари? Може би наистина трябва да ги върнеш.”
„Ето, уж слушаше внимателно, но пак си пропуснала най-важното от това, което ти прочетох и казах. Аз нито съм искал, нито очаквал каквито и да било парични награди, особено в такъв размер, но Трифонов ясно каза, че един мой отказ ще омаловажи жеста им на признателност и уважение и незаслужено ще ги обиди. Трябва да допълня, че по пътя за вкъщи много мислих по този въпрос.”
„И какво измисли?”
„Това, че ако аз бях на тяхното место щях да направя същото и един отказ много щеше да ме огорчи. Поздравителните адреси, писмото, а и парите всъщност не са формално, а официално обявено уважение и признателност към конкретен човек. И ако без да му мисли много, същият този уважаван човек безцеремонно ги хвърля обратно? Ами ако той не е толкова стойностен колкото съм си мислил и го прави, защото е очаквал повече? Аз самият никога не се бях замислял по този въпрос, но се оказа, че той никак не е елементарен, защото в сегашно време границите между истинската и привидната честност, преданост и оддаденост на дадена идея или дело не са така ясни както например ние с теб двамата ги разбираме, а вече са много размити, доколкото, разбира се, все още ги има.”
„Стана много сложно, не може ли по-просто?”
„Наистина е сложно, но все пак ще се опитам да го обясня доколкото мога, естествено, от моята гледна точка. И без това ми се иска да го споделя с някого, който правилно би ме разбрал. Ти може и да не разбереш всичко, но поне няма да си помислиш, че съм се полакомил или нещо от този род.
„Добре, добре. Започвай!“
И той започна:
„Ти самата знаеш, че съм разработил немалко рационализации и изобретения, които вече са внедрени и са доказали своята ефективност, но само пред маловажните от тях стои само моето име. При останалите стоят, и то пред моето име, имената на хора, които или нямат никакво участие, или то по-скоро е символично. Да, но без тях разработките едва ли щяха да бъдат признати и внедрени, най-малкото това щеше стане много трудно и с голямо закъснение. В действителност именно тези „честни самозвани партньори”, получаваха лъвския пай от наградите и евентуалните допълнителни материални възнаграждения, а за мен оставаха трохите. Те даваха интервюта по вестници, радио и телевизия, получаваха отличия и титли, ходеха в задгранични командировки. Въпреки това, аз бях удовлетворен, че съм направил нещо ново, нещо полезно, нещо, което, под една или друга форма и степен, вече е внедрено и оценено.
И изведнъж господин Шварц ми казва, че неговият концерн иска да откупи лиценза за няколко от подобренията в конструкцията на автоматичната линия, които се наложи да направим на место във връзка със специфичните условия, при които трябваше да се монтира. Това не значи, че техният проект не е модерен или е технически неиздържан. Просто внедрените изменения осигуряват по-голяма универсалност и гъвкавост на съоръжението, нещо, което и реши възникналите при нас проблеми.”
„А ти какво отговори?”
„ Казах му, че дори и през ум не ми е минавало да ги патентовам, на което той заяви, че за тях най-важно в случая е съгласието на автора за да могат се използват в бъдещите им проекти, а що се отнася до патентоването, това е формален акт, който и те могат да уредят, разбира се на мое име. Нещо да ти говори това? Ами жеста на ръководството на завода?
Сега разбираш ли защо съм толкова развълнуван, трогнат, ако искаш поласкан и наистина щастлив. Във всеки случай не за парите, които наистина не исках да приема и те уверявам, че това не беше някаква театрална поза от моя страна. Но сега вече разбирам, че щях да сгреша, ако се бях заинатил да не ги приема.”
„Благодаря ти много. Сега вече и аз разбрах. При това трябва да ти призная, че и притеснението ми изчезна.”
Поговориха си още известно време, като жена му не пропусна въпроса какво ще правят с „толкова много пари”.
Този път Кирилов заспа учудващо бързо и скоро лицето му се озари от щастлива усмивка. И как нямаше да бъде щастлив, след като свободно си летеше между красиви перести облачета. Всъщност не летеше той самият, а беше понесен от две ангелчета, каквито бе виждал изографисани по стените на църквите. А те едни...крехки, изящни, излъчващи някаква неземна благост, го бяха хванали от двете страни под мишниците и без каквито и да било усилия си хвърчаха, понесли неговите деветдесет килограма из небесната шир.
Не беше вярващ, но независимо от това, никога не би засегнал чувствата на искрено вярващите, независимо как се казва техният Господ. В случая обаче проблемът му беше друг. Техническата му мисъл просто не можеше да проумее, как тези безплътни, безполови дребосъчета можеха с такава лекота да носят такъв товар. Това беше в пълен разрез със всички известни му природни закони и явления.
За него беше безспорно, че мислите могат да те отнесат на най-фантастични места, да изровят от паметта ти и възстановят какви ли не спомени, събития и ситуации в неочаквани от теб самия подробности, да те поведат по пътя на съзиданието или разрушението и още безброй неща, които обаче нямат нужда нито от ангелчета, нито пък задължително от предварителното ти съгласие. Но за това, което се случваше в момента, така и не можа да намери не само обяснение, но и някакво що годе сносно предположение.
„Такива невероятни неща могат да се случат само в сънищата.”, предаде се накрая той и... внезапно прозря истината, която мигновено изтри безкрайните въпросителни.
„Ами да. Това е и обяснението – аз просто сънувам.”
Това откритие реши „ сложния проблем“, даже го развесели, а усмивката му стана още по-щастлива…
© Христо Запрянов All rights reserved.