Затиснат от времето

Ето те отново на тази уличка,върху която лунната светлина пада неуверено.Изпълнен с тъга и страх,разбиващи съзнанието ти,ти се отправяш към безкрайната пътека на самотата...Хиляди мисли те връхлитат,опитваш се да разбереш другите - но правиш скок в празнотата.Всичко това те обърква.Исторята се повтаря...Не усещаш живота,защото всичко което чувстваш е студ,а незначителният свят,на който си станал роб,ти изглежда понякога по-скоро като проклятие,отколкото като дар.Завиждаш на слепите глупаци,които могат да обичат и мразят,както те казват - отдадени на баналността...
Ставайки жертва на страданието,отново се опитваш да достигнеш мястото,което се простира отвъд огледалото на егоизма.Всеки ден - нов белег.
Нашепващ плач,давещ се в блестящата лунна светлина,те отвежда до света на самотата...Тъжен пристъпваш с плахи крачки - не виждаш лятното слънце,не чувстваш есенният дъжд - чувствата ти са мъртви.Не виждаш зимният сняг - очите ти са слепи.Не чувстваш идващата пролет-затиснат си от времето...