Денят бе студен и сив, но беше към края си,  а аз бях на прозореца и трепнех да чуя звънеца, оповестяваш пристигането ти. Гледах през стъклото, откъдето  едва се забелязваха сивите петна, които очертаваха фигурите на хората, бързащи да се приберат в своите топли апартаменти. Мъглата ми пречеше да те разпозная из много минувачи по  улицата, но с тялото си  усещах, че идваш. Изнервях се, закъсняваше, а това е нетипично за теб. Реших, че може да си изпуснала автобуса, но защо, по дяволите, не ми се обади, за да ме предупредиш – безпокоях се!!! Започнах нервно да потропвам с крак и през пет секунди си поглеждах часовника, къде си?! Обиколих за пореден път стаята и реших да легна, защото не можех  вече да различавам каквото и да е било през прозореца, затова се строполих на кревата. Навън луната вече се беше разбудила и наблюдаваше как улиците постепенно опустяват, за да отстъпят място на стряскащата тишина и нейния приятел студа. Погледнах още веднъж часовника, закъсняваше с половин час... Почнах да си говоря, може би сам, може би с луната, не знам, но отговор на въпросите си не получавах.  Полудявах ли? Та аз си говоря с луната...

                 Изведнъж през изпотения прозорец проникна бледа, жълтеникава светлина от уличното осветление. Сега стаята се осветяваше съвсем бегло и в единия ù ъгъл се виждаше скрин, върху който имаше снимка на момче и момиче, до него беше разположено легло с пухкави завивки, а върху тях имаше възглавничка с формата на сърчице, на която беше написано I LOVE YOU. В помещението не беше особено топло, дори белите тапети придаваха някакъв хлад, а зловещата тишина беше прекрасен завършек на картината. 

                Станах от кревата и реших да отворя прозореца, за да погледна с надеждата, че мога да те видя. Улицата беше почти пуста. Само през известен период от време преминаваше някой автомобил, комуто собственик толкова бързаше да се прибере, че преминаваше през легналия полицай и дори не разбираше, че той е там. Навън беше наистина студено и аз претреперих. В момента, в който щях да затварям прозореца, забелязах една приближаваща тъмна точка. Зачаках, а тя се уголемяваше, да това си ти. Спрях да треперя от студения вятър и по лицето ми се плъзна топла усмивка. Приближаваше се към мен и ме видя, усмихна се и ти. Не се издържах  и извиках: ОБИЧАМ ТЕ!!!, но нямаше време да ми отговориш. Беше преполовила пешеходната пътека, точно когато, сякаш от никъде, се появиха фарове, чуха се спирачки придружени с ужасяващ женски писък...

-          И ето ме сега, три месеца след тази вечер, отново съм тук, за да ти донеса  любимите цветя.

                След този ужасяващ спомен усетих как по лицето ми си прокараха път две сълзи, които нежно като пера се понесоха към пръстта и мигновено изчезнаха, погълнати от почвата. Не виждам смисъл да живея, не и без теб. Сълзите започнаха да се ронят една след друга, надпреварвайки се коя да дойде първа при теб в пръстта. Заедно с тях нежно започнаха да се реят милиони снежинки, които постепенно започнаха да покриват надгробната плоча. А аз стоях на колене пред нея, скрил лице в ръцете си. Измежду пръстите ми излизаше пушек, разсейващ се във въздуха. Минутите минаваха, отново мъглата се разположи около нас, изолирайки ни от реалността. Не можех да си тръгна, не можех да се отделя от теб, не и отново. Исках да сме заедно... завинаги. Аз и ти, така, както си обещахме вечерта, в която бяхме на плажа, слушайки как вълните се разбиваха в брега и наблюдавайки малкото звезди, които се осмеляваха да напуснат местата си. Минута след минута, час след час, тялото ми се тресеше от студа, който беше проникнал под кожата ми, но не си чувствам пръстите, краката.

                Минаваше полунощ, а пред мен проблесна светлина, толкова силна, че ме накара да извърна глава. Какъв е този лъч, та наблизо няма дори и улична лампа... Вече не чувствах нищо, не виждах снега, не плачех дори, само се взирах с присвити очи в ярката бяла светлина. Изпитах чувство, такова, сякаш малки симпатични мравки се разхождат по кожата ти или по-точно под нея. Свикнах с ярката светлина, която ме обръщаше. Отпуснах очите си и се огледах, а около мен всичко беше бяло. Чух познат глас, обърнах се като ужилен, това беше твоят глас... 

-          Сънувам ли?!  - прошепнах.

-          Не сънуваш, това не е и плод на твоето въображение. – отговори ми ти. – Сега вече наистина ще сме заедно завинаги.

Ти дойде и ме прегърна, в този момент разбрах, че  съм щастлив както никога досега. Любовта намери начин да ни събере отново. Целунах те по челото и прошепнах „Обичам те”, но този път получих отговор „и аз теб”. Погледнахме се и поехме към нищото, а тялото ми остана да лежи, сякаш е прегърнало гроба ти, а между тях бяха само неувяхващите цветове на любовта...