1.

Не знам колко време съм лежала в спалния си чувал, опитвайки се да се стопля. Помислих си на няколко пъти да стана, но ми се стори свръх силите ми, затова пак се загръщах плътно и се оставях да не бъда нито тук, нито там. Бях толкова уморена, че можех единствено да се рея, виждайки пред себе си прозорец и  част от стара сграда на фона на мрачно и сиво небе. Не бях съвсем наясно какво правя тук сама, в една гола стая с матрак на пода и какво щях да правя утре, вдругиден, след една седмица... Смътно долавях известна нелепост и неразумност на решението си да предприема това пътуване, започнато в един крайно неподходящ момент. Освен това, много добре знаех, че не бях чак такъв авантюрист и бях твърде крехка за такива начинания. Тръгнах необмислено и напълно непланирано, а това ми се струваше като игра на сляпо. Нямах представа какво ще правя, освен да се скитам безцелно из държавите в Централна Европа, в опит да изляза от състоянието, в което се намирах. Но за мен бе трудно да приемам нещата без стрес и паника, да се оставям на естествения им ход, да се чувствам спокойна пред неизвестното, непредвидимо и несигурно. Хора като мен имат нужда да контролират събитията, живота си, течението на реката. Затова се хващах за познатото и известно като удавник за сламка, винаги за по-сигурно движейки се по периферията на нещата и никога в центъра, живеейки в света на имагинерното, мисловно и въображаемо и никога в конкретното, земно и реално. Аз бях от онези чувствителни и интровертни, екзистенциално настроени личности, податливи на тъга и отчаяние. Реалността и нейната несправедливост ме раняваше, мечтаех за един идеален, приказен свят. И така животът ми премина в страдание и болка, отчуждение и самота, липса на посока и смисъл. Страхът се бе наместил трайно в душата ми и двете му основни, най-измъчващи му за мен прояви бяха страха от самотата и страха от смъртта. Тъй като вътрешно бях твърде самотна, аз избягвах да оставам сама. Ето защо този път бях тръгнала на пътешествие сама - исках да се изправя срещу страха от самотата. Разбира се, търсех и нови преживявания и различен опит, но не това бе най-важното. 

Намирах се в Будапеща в края на октомври – град, в който се бях влюбила като дете и се надявах да мога да усетя отново онова чувство на комфорт и свързаност, усещането за нещо ‘мое’.  Споменът ми за това място бе мил и шарен, с усещане за уют и топлина. Когато бях малка, есента се разстилаше в огнено-червено и златно-жълто, в магическо-оранжево. Около дърветата се носеше някаква приказност и умиротворение, плавност и мека тъга. Всичко това събуждаше в мен нежна меланхолия и желание да съзерцавам красотата наоколо. А сега сякаш на мястото на всичко това, градовете бяха забулвани внезапно от хладен, ситен дъждец и сива пелена. Всичко наоколо сякаш ми показваше грубо и студено, че лятото бе отминало, а с него и всякаква виталност, и на негово място щеше да дойде дълга, мрачна и сковаваща зима. Мислите ми се носеха хаотично, толкова разбъркано и безпосочно, че в следващия момент вече бях забравила за какво съм мислила преди това. Не можех да стана с часове от леглото на пода в тази чужда къща и едно беше сигурно – всичките ми мисли бяха в нюансите на времето отвън. Бях обладана вътрешно от тъмнина  и болка, чувствах се в траур от една раздяла, която бе отворила в мен рана и липсата на тази връзка ме поболяваше. Чувствах се така все едно някой е издърпал мекото килимче под мен, котвата, която ме държи на брега и съм изпаднала в безвъздушно пространство. Кой сега щеше да ме приласкава, заземява, удържа? Кой щеше да ми дава форма и насока, смисъл и топлина, разбиране и подкрепа? Студеното, неприветливо време подхранваше тягостните ми емоции и колкото и да се напъвах да си придавам бодрост, бях наясно че душата ми е обвита в мрачен воал, затисната като с камък и не знаех как да отмахна това тежко було. Не виждах никакъв ход за себе си, ненавиждах това усещане за задънена улица и макар да знаех, че не трябва да се подавам на отчаянието, сякаш бях на парчета, които не можех да събера. Въпреки всичко нямах друг избор, освен да потърся знак и посока, да намеря себе си на друго ниво и да се завърна вкъщи по-силна.

Пиеше ми се ужасно кафе, но не можех да помръдна от леглото, да сляза долу, да търся кафене, да ровя за пари, които не разбирах и да слушам език, който ми беше напълно чужд. Чувствах се така, все едно не съществувах за никой, сякаш личността ми беше изцяло инкогнито, но не ме беше грижа за това. Притесняваше ме единствено неспособността ми да направя каквото и да било, исках да прекарам целия ден в леглото, без да помръдна и макар да знаех, че съм в Будапеща само за няколко дена и трябваше да използвам всеки миг за туристически обиколки и опознаване на града, нямах такова желание. И все пак – аз вкусвах атмосферата на града, макар пречупена през моята собствена и след малко щях да съм на няколко спирки на трамвая, щях да съм в центъра на града и да се слея с потока от хора. В опитите си да притъпя усещането за изгубеност на душата си, щях да изям един шоколадов кекс и да изпия една палинка, за да сгрея тялото си и да разсея за момент тревогите си.

Аз съм неспокоен дух. Моите мъки са в моя ум и емоции. Напрегнато търся, но в момента не знам дори какво е това, което търся. Разбира се мога да кажа, че търся себе си, удовлетворение, смисъл на живота, избавление от моята уязвимост и страдание, но тези неща ми звучаха много общо и разтегливо. Можех да го кажа най-кратко по следния начин – аз исках да намеря своя дом.

Рожденият ми ден вчера мина кротко и незабелязано и все пак станах на 33. Струваше ми се знаменателна и ключова възраст, някакъв раздел, от който почва нов живот. Онзи осъзнатият, балансиран, пълноценен и себе-утвърждаващ живот, който се опитвах да достигна и който упорито някак ми се изплъзваше. И все пак знаех, че заради нестихващия стремеж в душата си, няма да спра, докато не намеря. Нещо отвътре ме човъркаше и подпалваше, нещо ме ръчкаше да бродя и да изследвам, да не се задоволявам с привидното и повърхностното. Бях неуморна във вътрешното си скитане и нищо не успяваше да ме грабне, да ме задържи, да ме плени. Ако успяваше, то беше за кратко...

Къщата, в която съм отседнала, е стара, много стара. Има вътрешен двор, във формата на квадрат, около който са разположени жилищата на другите.  Откакто съм тук, спя неспокойно, сънувам кошмари и се будя нощем. Странни сънища, сексуални и перверзни, объркани и мрачни и за миг си помислих, че сънищата ми се повлияни от хората, които са живели тук преди.  В тази къща има нещо призрачно и всеки път като се събудя посред нощ, виждам оголения прозорец срещу мен без перде и насрещната безмълвна сграда в мръсно-жълто, осветена от мъждивото улично осветление.  Всичко ми напомня на Кафка и Майнринк и знам, че ако живеех тук, повече от всякога бих била герой от техните романи. Пренесох се в цялата нереалност, нечистота и поквара на един гниещ град, на вехти къщи с проскърцващи врати и преминаващи в тъмното плъхове, на анемични млади хора с бледи лица и самотни банкови чиновници, които преживяват екзистенциална криза, заради появата на неканен гълъб в тоалетната.  Въпреки това знаех, че времето и мястото не са от такова значение, лудият и геният винаги ще минат по своята пътека, независимо от заобикалящото, а лудостта и гениалността бяха така дълбоко вплетени. Във всички автори, които харесвах лудостта бе налице и макар надарени с дарба и потенциал да са човеци, те не успяваха да излязат от болестта и страданието. Това само по себе си за мен бе крайно съмнително и показваше, че нещо в тяхната философия не бе съвсем наред, а аз самата отдавна не исках да бъда повече алиениран, нещастен отцепник, чужденец или степен вълк – това за мен бе свързано с някаква дълбока заблуда, някаква неспособност.

Истината обаче е, че нощем те идват да ме вземат - сякаш всички духове и призраци идват за душата ми и аз се чувствам пропусклива за тях. Всеки път, когато се събудя неспокойна посред нощ, знам, че е 4 часа - онзи мъчителен час, в който тъмнината е зависнала над града и затиска собствената ми душа. Тогава едвам издържам да се изтърколят още няколко часа и небето да просветлее, за да си отдъхна под ясната слънчева светлина. Но понякога си мисля, че нощем най-големият призрак съм аз самата и страхът ми от себе си взима формата на чудовище.

Аз съм неспокоен и изгубен дух. Откакто съм тук, се събуждам изпълнена с ужасно, мрачно и безвкусно чувство, което продължава целия ден. В такива дни ми идва да си прережа вените и наистина не чувствам, че има за какво да живея, а време като това навън ме кара да искам единствено да плача. Днес ми се обадиха майка ми и моя приятелка. Хубаво беше, защото ми дадоха някакво смътно усещане за принадлежност, а именно принадлежността беше нещото, което ми убягваше. Но долавяйки тяхното ведро настроение и веселост, техния позитивизъм и жизненост, не разбирам защо на мен трябва да ми е толкова тежко. Кое е нещото, което толкова ме измъчва и не ми дава мира?  Да, в тях имаше толкова много огън – жизнения, утвърждаващ и активен принцип , а в мене толкова много вода – пасивност, настроения и чувствителност! Аз бях вода наистина, и то разплисната, без форма и очертания, затова търсех своя съд. Или река, в която да се влея.

Аз съм неспокоен, изгубен и търсещ дух. Разбирам, че съм в ужасен и мъчителен преход, който е неминуемо свързан с усамотяване и изолация. Вече нищо от старото не ми носи радост, нямам никакво желание да се забавлявам, а и нищо не ми е забавно. Омръзнало ми е всичко - празните разговори, безсмислените контакти, убиването на времето, запознанствата без дълбочина и свързаност. Тази свързаност е нещото, което търся. И досега я изпитвам само в гората. Може би съм самодива.

Трябваше да потърся някое духовно място, ашрам или духовен човек, а не да се шляя из улиците на големите Европейски столици като типичен турист в опит да се разсея. Знаех обаче, че тези духовни открия не стават с търсене, а с подготвяне и търпение. Затова чаках момента да дойде от само себе си, но никак не знаех какво да правя междувременно. Опитах се да визуализирам желанията си, те бяха няколко към момента – да бъда посветена от учител, да намеря любовта, да бъда лека, позитивна и приемаща. Само към първото желание обаче усетих истинско влечение и нужда. Другите ги чувствах някак твърде вяло, за да вложа достатъчно енергия и фокус там.  Имах да върша още работа, преди да срещна любовта на живота си, а позитивизма ми звучеше все още като нещо безкрайно далечно и непонятно. Усетих също така обаче, че в мен имаше нещо, което ме възпира да се отдам напълно на духовния път. Вероятно това беше страхът, че няма да има връщане назад – онзи глупав страх, който ни караше да се вкопчваме в познатото и сигурно и да се противим на промяната.

Нещо ми пречи да се отпусна и да се понеса по течението. Всъщност изобщо не виждам течение в момента, никакви знаци или насока. Но как можех да усетя този знак изобщо, когато бях напрегната и блокирала и в дълбок траур заради последната ми връзка?

Реших, че трябва да направя усилие да изляза да се поразходя, а и исках да си купя книга. По дългите широки улици на града имаше множество антикварни книжарници, наредени една до друга. Усетих духа на нещо старо и мистично, на знание и уют, и това ме успокои. Ровейки се известно време в няколко магазина, попаднах на една книга за духовното наследство на Индия - беше общо взето това, което търсех и си я купих.  Хората, които срещах, бяха сдържани и сякаш помръкнали, но културни и добронамерени. Въпреки сивото време и студа, не можех да не отбележа, че в Будапеща имаше нещо величествено без помпозност, нещо естествено и непринудено, силно и наситено. Имах особено влечение към градове с река и хълмове. Скалите носеха в себе си особен заряд и топлина, особен дух. Имаше нещо магическо в тези хълмове и те все едно бяха храмовете на града, които го поддържат вечно жив. Всичко това беше подхранвано от движението на реката, по протежението на която се изправяха величествени сгради с достойнство и достолепие.

Започнах да чета жадно книгата и веднага усетих, че съм на нейната вълна и че тя ме захранва. Изведнъж ме осени мисълта, че това, което ми пречи да вървя напред, е липсата на достатъчно вяра. Вярвах почти в живота, почти в любовта, почти в безсмъртието, в човека, но в нищо не вярвах на 100%.  Нищо не ме изпълваше с убеденост и всичко бе повече в сферата на предположението на ума и предчувствието на интуицията. Но щом умът и интуицията съвпадаха, значи бях на верен път, казах си аз, но въпреки това съмненията ме разяждаха. Умът настояваше за доказателства, а да скоча в неизвестното без тях ми се струваше безумно и опасно. Нещо в мен трябваше да се препълни, за да повярвам истински. Нямах предвид вяра в някакво конкретно учение или определена истина. Имах предвид непоклатима вяра в Другата реалност.

2.

Точно преди една година започна моето духовно пробуждане. Това за мен бе повторно раждане, моментът, в който аз прогледнах и започнах да излизам от гъстата гора на невежеството и объркаността. Няма да забравя изумлението, а впоследствие и вдъхновението, което ме споходи от изживения катарзис. И това бе само началото, бегъл поглед през една отключена врата.

Всичко започна с едно зашеметяващо прозрение – че аз не съм това, с което мисловно се идентифицирам – аз съм нещо много по-обширно, много по-чисто, нещо отвъд моята представа за мен самата. Аз не бях мисълта си, а нещо отвъд нея. Това преживяване, което трудно мога да опиша с думи, беше нещо като докосване за момент до моята същност. Това изпълни духа ми с почуда и го зареди с енергия, той се вдигна и в него се породи стремеж да опознае висшите светове, онова пространство, в което се бях озовала за миг. Започнаха да ме интересуват невидимите процеси, законите и принципите, човешката психика и моето лично себепознание. Осъзнаването на моята индивидуалност и лична карта бяха за мен от първостепенно значение, като се опитвах да разбера моя характер, призвание, душевност, връзка с този свят. Разбрах, че в мен има огромна болка, страх, негативизъм, неприемане, бунт, обида, гняв и разочарование. Всичко това бе грижливо и ревностно държано под похлупака на мисловния контрол и да помръдна този похлупак ми се струваше ужасяващо, а и не разбирах как да го сторя. Не мислех, че ако махна целия този товар, ще се облекча, а напротив, смятах, че ще изчезна – та нали аз се идентифицирах с този товар! И наистина – аз се бях сраснала с него. Долавяйки, обаче, че същността ми е нещо отделно от болката, която бях натрупала и която беше формирала моето его, аз започнах все повече да изследвам тази същност и да се опитвам да я разграничавам от другото – бронята. Тогава се отвори някаква врата в мен и аз започнах да преживявам различни осъзнавания.

В тишината на осъзнатото присъствие аз разбрах, че съществува едно измерение, което е от друго естество и с други закони. Там някъде имаше някаква тайна, потенциал, подводно течение, за което исках да узная. Най-важното бе, че на моменти успявах да присъствам в едно друго пространство, което ме захранваше и напълваше. Случваше се, когато слушах музика, когато бях отпусната, в планината или когато около мен имаше осъзнат човек. То беше като слизане една степен надолу в подсъзнанието и същевременно сякаш духът се изкачване една степен нагоре. Парадоксално, но го чувствах като слизане и качване едновременно. Това състояние ме прочистваше, зареждаше и осветяваше. До преди това каквото и да правех, енергията ми се разпиляваше, аз се изтощавах и стигах да задънена улица. 

Тогава разбрах, че единственото спасение за душата ми е духовният живот. Под духовност тогава аз разбирах най-вече чистота и истинност, разширено съзнание и присъствие, осъзнатост и знание, мъдрост и живот без илюзии. Това, което най-много ме вълнуваше, бе да намеря истината.  Беше много труден и болезнен период за мен – първо трябваше да се отърва от всички илюзии за себе си и второ, трябваше да намеря истинското в света. Последното ми се струваше като търсене на игла в купа сено. Всичко и всеки претендираха да бъдат истината, но скоро разбрах, че перлата на истината е рядкост.  Бях като слепец в джунгла от учения и книги, школи и организации, ученици и учители, както и в океан от маски и роли.  Чудех се как да разбера кое е истинското и още повече, кое беше моята истина. Интересуваше ме коя беше чистата, светеща истина и къде почваше лъжовната, мътна и подправена. Разбира се, беше нужно да направя своя собствен синтез, но имах нужда да черпя от източници, на които да се доверя.  Интуицията винаги ми подсказваше верния път, но аз все имах нужда да тествам и класифицирам с ума, а това ме вкарваше в безкрайни лабиринти. С времето си изградих критерии за истинност и те бяха следните: там, където е истината, там е и чувството за свобода; истината е безкористна; истината поражда спонтанно усещане за вдъхновение и растеж; тя е лично изстрадана; тя е топла и приемаща, мека и ласкава; тя идва от същността, а не от ума; безкрайна е; истината имаше звънкия и ясен звук на камбана.

И така, постепенно се срещнах с истината и започнах да я разпознавам и да се стремя да живея с нея и чрез нея. Но за вярата не знаех почти нищо – усещах само, че е лишена, както от  съмнения, така и от фанатизъм. Струваше ми се, че и тя като истината трябва да бъде проверена и изживяна, а не сляпо приета. Но как да изживея вярата, освен чрез самата вяра, питах се аз. Това не е нещо, за което могат да се търсят доказателства, именно защото тя е нещо ирационално.

3.

Момчето, в чиято къща бях отседнала, ме покани да излезем вечерта. Отидохме в един ъндерграунд бар с опушени жълти стени, шарени рисунки и изтъркани маси. Заведението беше направено с въображение и имаше уютна атмосфера, беше от местата, които харесвах, без претенции и където “лудостта” не прави никому впечатление. Можех да заговоря всеки и да завържа непринуден ‘философски’ разговор, да танцувам дори с някой, изобщо да се веселя. Някак обаче не успях да се усетя в тази роля. Поръчах си греяно червено вино с канела и портокал, което се оказа упойващо вълшебство. Вкусът беше сладостен и примамващ, а ароматът - възбуждащ. Почнах да оглеждам мъжете в бара – всички започнаха да ми се виждат като напитката - сладки като канела и тръпчиви като портокал. Всеки събуждаше в мен симпатия, харесвах телата им, ръцете и гърбовете им, цялата тази противоположност на това, което съм събуждаше в мен изтръпващо чувство и аз се радвах, че съществуват. Но макар всеки да ме привличаше с нещо, вече си давах ясна сметка, че с нито един от тях не можех да имам нищо, абсолютно нищо. Макар да усещах тялото си закърняло и натрупало желание, сексът не ме влечеше, защото не това бе, което търсех... Преди време сексът ме опияняваше, това беше най-краткият път да вляза в интимния свят на някой и да усетя близост, а чувствеността и взаимната химия ме хвърляше в еуфория. Понесена на крилете на желанието, чувствах в себе си виталност, а усещането за игра, предизвикателство и провокация ме опиваше. Подобно на героя на Казандзакис получавах “треска в гърдите и чувствах как някакъв огън тече и кипи във вените ми”.  Огромната ми вътрешна енергия чакаше да изригне като вулкан при срещата ми с обекта на желание. Исках да се разтворя в другия, да се слеем с обсебваща страст, да смуча от неговата плът като хищник, понякога се чувствах като богомолка. Жадувах за интензивност, динамика, страст и емоции до полуда. Да, аз бях луда за връзване и всичко това водеше точно до полуда и до загуба на връзка с реалността, до засмукващ, опасен водовъртеж и хаос. Това беше наркотик, с който се поддържах жива. Но никой не можеше да запълни празнотата в мен. Бях изоставила сама себе си, но тогава не го разбирах, аз просто не си бях вкъщи и като прегладняло куче просех навън за хапка любов. За да притъпя усещането за болка и да се почувствам жива чрез емоции и адреналин, се закачах за всичко, което изостряше сетивата, това беше моят опиум. Опитвах се отчаяно да се нахраня чрез секс, алкохол, наркотици,  екстремни преживявания, но всичко изтичаше някъде...

Разбирайки, че всичко това бе нереално и неудовлетворяващо, а и вече ненужно за мен, аз търсех връзка на друго ниво.  Такава, в която имаше осъзнатост, присъствие и плътност, но това беше рядко срещано явление. Обикновено във връзките и в самия секс имах чувство, че сме в изоставена къща, чиито врати се хлопат от течението. Но с последния ми приятел бяхме успели да се срещнем в едно общо и тихо пространство и това беше нещото, което ужасно ми липсваше. И докато мислех за тези неща, изведнъж усетих остра нужда да се облегна на нечие мъжко рамо, да заспя в нечия прегръдка...

4.

Будапеща беше красива, но ми се стори твърде голяма и разхвърляна. Затова Вроцлав, който бе по-малък град, ми подейства добре. Топло и меко време, безлюдни извити улици, шарени сгради, спокойна и нежна река и много дървета с падащи жълти листа... В парка имаше тук-там млади хора с леко бунтарски вид. Най-сетне си поех глътка въздух и усетих, че мога да дишам.  Може би това не беше изключителен град, пълен със забележителности, но тук не усещах отчуждеността на столицата. Можех да обгърна града с поглед, да се наместя в него и да се почувствам себе си, а не точица в поток от забързана тълпа. Разхождах се из спокойните улици, него ден имаше някакъв празник и не срещнах почти никакви хора.  Докато се прибирах, обаче, се случи нещо, което ме изкара от това спокойно състояние. Автобусът минаваше през едно безлюдно място, нещо като селски път, отстрани на който се виждаха голи поля. Както се наслаждавах на прекрасното слънце в тихия неделен ден, изведнъж с крайчеца на окото си съзрях проснато на пътя тяло на човек. Извърнах веднага поглед и макар да бях видяла само частица от сцената, разбрах, че човекът е мъртъв. Това ужасно ме потресе и започна да ми се повръща, няколко часа след това не можах да дойда на себе си.  Изведнъж ме тресна целият абсурд – на фона на този чудесен пейзаж на пътя лежеше човек, жертва на катастрофа, от чието тяло животът си бе отишъл безвъзвратно. Не мога да опиша усещането, което изпитах, но то бе срязващо и тревожно. Стори ми се страшно нелепо, че малко по-късно щях да се разхождам на площада, да ям сладолед или грозде, все едно нищо не се бе случило. Щях да зяпам хората и витрините, нехаейки за всичко около мен, пропилявайки времето си и правейки се, че не знам за смъртта, а тя щеше да застигне всеки от нас, докато например се чудим какви тапети да изберем за хола и придаваме на това изключителна важност. Замислих, че си пропилявам живота, докато се чудя как да го запълня. Прибрах се смутена и разстроена.

5.

Докато пътувах във влака за Варшава ме осени една мисъл. Хрумна ми, че новият етап, който ми предстои, е встъпване, навлизане във вярата. Затова мислех за учител, дори за учение, което да последвам, за първи път исках да стана адепт. Никога по-рано не бях искала да бъда част от религиозна общност. Но сега разбирах, че този импулс е бил свързан с неосъзнато желание да бъда по този начин обгърната от вярата. Всъщност това, което усетих, че трябва да направя, е просто да вляза в нея - без колебание, без съмнение. Разбирах, че нещо се подготвя в мен, защото състоянието, в което бях изпаднала, много приличаше на състоянието преди пробуждането ми за истината. Едно състояние, в което се чувствах в нищото и сякаш аз бях нищо, имах огромна нужда от усамотение, знаейки, че това е преходен период към друг етап, но не можех да разбера каква ще е тази промяна. Малко преди да тръгна на това пътешествие, се беше появил един човек, който често говореше за “Бог”.  Това ми се стори необичайно, дори стряскащо, защото го свързах с нещо сектантско. В днешния свят на безверие, тази дума звучи твърде особено – свикнала бях по-скоро да слушам и мисля за вселената, за енергии, за същества и т.н. Никога по-рано аз не бях мислила за Бог, думата минаваше покрай ушите ми, както много други. Още по-малко бях мислила за връзката ми с него и изобщо за това, че можеше да имаме връзка. Като повечето хора аз вярвах в наличието на някаква висша сила и това общо взето изчерпваше всичко и когато ме питаха дали вярвам в Бог, казвах, че вярвам, но аз самата не знаех какво имам предвид, защото това бе едно крайно неопределено чувство. За първи път ми хрумна, че той е част от мен, че живее в мен и аз в него. Това хрумване ме порази. В книгата, която си бях взела, се говореше за това. Разбира се, за това се говори в много книги и със сигурност бях чела такива неща много пъти, но чак сега тези думи стигнаха до мен. Според хиндуизма дълбоко във всеки човек съществува ‘мълчалив и постоянен свидетел’. Наричат го атман, или аза (същността). До тази истина вече се бях докоснала, но нататък се казваше следното – “А това което е постоянно в света, което е истинско, това е брахман-Бог”. И после – “в сърцето на външния свят е брахман, в сърцето на вътрешния е атман. И атман и брахман са едно. Да се осъзнае това, означава да се влезе в съюз с Бога”. Бях зашеметена, защото усетих този съюз и за първи път почувствах сърцето си, което дотогава аз не знаех, че притежавам… Изведнъж разбрах, че да се живее чрез ума е атеизъм, а всички съпротиви идваха от непризнаването на Бог.  Започнах да разбирам кое е резултат от ума и кое от сърцето и да ги разграничавам. Чак сега започнах да долавям какво означаваше да приемаш, да излезеш от ума, да бъдеш радостен, да живееш със сърцето и от това прозрение се почувствах  по-мека и обширна. В мен се появи нужда да се моля и желание да служа. Започнах да си мисля за всички мои страхове и изведнъж си дадох сметка, че духът е безсмъртен и следователно няма от какво да се страхувам. Малко след като имах това осъзнаване, попаднах на следното изречение в книгата – “същността е безсмъртна и безстрашна”.

Пристигнах във Варшава по тъмно. Бях ужасно уморена от стоенето по влакове и от цялото пътуване . Стигнах до един хостел и заспах непробудно. На сутринта пих кафе в кухнята и зяпах през прозореца двора и дърветата с окапали листа.  Срещу хостела се намираше училище – чуваше се глъчка и можех да видя как децата бягат по коридорите. Изведнъж нещо ме присви, стана ми ужасно мъчно за тях, или може би по-скоро за моето собствено детство. Училището беше за мен затвор. Нещо изкуствено и ограничаващо, което се опитва да те задуши и пречупи от малък, за да станеш брънка от системата. Спомних си за “Стената” на Флойд.

Във Варшава се чувствах все едно съм в някой футуристичен сай-фай филм. Сградите стърчаха някак неестествено тук и там, бяха високи, грозни и винаги в отенъците на мръсно бялото и сиво.  

Докато пътувах в един трамвай, започнах да разбирам, че не мога да живея повече в голям град – тези мащабни сгради, големи булеварди, лъскави магазини и поток от жужащи хора взеха да ме затискат и задушават. Започнах да изпитвам остра нужда от аромата на гората, нейния простор и свежия и въздух. Копнеех да остана в нейната тишина и естественост, за да мога да се пречистя и да си върна равновесието. Стана ми тъжно и страшно, че всички градове са си заприличали толкова – навсякъде нагло и многобройно се виждаха молове и Макдоналдс. Хората бяха начумерени и безучастни и когато говорех с тях, откривах, че всички толкова си приличат. Но най-фрапиращото беше, че всички искаха да са там, където не бяха. Спонтанно пред очите ми взе да изниква картината на Едвард Мунк “Вик”, не се бях сещала за нея от години. Прииска ми се да живея просто и пълно, без вечното щуране напред-назад, но също така без застоялост и плесен. Пътуването те държеше буден и движеше водата, за да не натрупа тиня, но човек имаше нужда да почувства и корените на брега. Разбрах повече от всякога, че искам да живея в малък град и далеч от западния свят – имах нужда от спокойствие и човешки отношения.

След третата седмица от пътуването ми усетих, че няма какво да правя повече из тези градове и с нетърпение очаквах да си тръгна. Никога не бях искала да се прибера толкова много в България. Когато видях автобуса с изписаното име на кирилица, щях да подскоча от радост. Веднъж влязла в автобуса, се почуствах в кожата си и въпреки цялата умора, усетих облекчение. Сякаш черният воал на траура се смъкна и усетих, че отново ще се възродя, ще съм нов човек и ще бъда изпълнена с вдъхновение и желание за растеж под лъчите на слънцето.

6.

Няколко дена след като се прибрах, не бях на себе си от изтощение. Бях пропътувала хиляди километри. Вече трябваше да живея сама и след цялото самотно пътуване, изглежда трябваше да продължа със самотата. Това ми се стори страшно и призрачно и на няколко пъти исках да взема телефона и да се обадя на някой, за да чуя собствения си глас. Но разбирах, че е дошъл моментът да опозная самотата. Тя ме плашеше до смърт, защото цял живот усещах ледения ù дъх, студената ù примка. Опитвах се да избягам от нея всячески, но по никакъв начин не успявах да се отърва от нея. Сега, обаче, бе дошъл моментът да се изправя лице в лице с нея и... да я приютя при себе си.

След третия ден започна да се прокрадва някакво задоволство от това, че съм сама, изпитах усещане за свобода. От призрачна квартирата ми взе да става мека и уютна, взех да я чувствам топла и своя. Точно тогава прочетох следните редове: че има само един начин да се родиш за нов живот - да умреш преди смъртта. И докато  се радвах сутринта на топлото ноемврийско слънце и крачех по улиците на родния ми град, улици, по които съм минавала хиляди пъти, но сега те имаха необикновен за мене чар, разбрах какво означават тези думи. Не с главата, почувствах го със сърцето. Да остана сама беше моята малка смърт, защото това беше най-големият ми страх. Не можех да повярвам, че си го мисля, но обичах града, в който се прибрах, града, в който живеех и който преди ненавиждах. Колкото и да беше невероятно, се улавях, че всеки ден благодаря на Бог, че съм родена в България. Имаше нещо спокойно и тихо във въздуха, улиците бяха посипани с есенни листа и сутрин се шляех безцелно из уличките около блока ми - беше пълно със стари къщи и колкото и да бяха овехтели, откривах в тях нещо топло и мило. Надничах в техните малки и закътани дворове, обвити в зелени растения и усещах безвремие. Гледах лицата на хората, окапалите листа, некролозите по дърветата и се опитвах да си представя живота на всеки един. Оставях часовете да минават и това ми носеше усещане за блаженство. Отдавна времето не се бе носило толкова плавно и плътно, леко като облак. Почувствах необвързаност.

Странно, бях в родния си град, а се чувствах така, сякаш никой не ме познава, но от това за първи път ми стана добре. Не се чувствах чужденец както преди, а усещах приятна анонимност. Сякаш разбрах какво значи да заличиш собствената си биография. Разбира се, не бях го сторила напълно, но почувствах, че вече не се определям от миналото. Появиха се някои промени.  Страхът да спя сама в празна къща, който толкова ме тормозеше и притесняваше, ненадейно се бе изпарил. Усетих се по-центрирана и силна.

Загубих интерес към нощния живот и докато наблюдавах хората в един бар, започнах да си мисля какво правих толкова дълго време при пияниците и наркоманите, при низвергнатите и особняците, при онези, които се движат на ръба на обществото, на границата с лудостта и пълния разпад. Мислех явно, че съм като тях и че те ме разбират – те бяха различни, аз също. Изглеждаше така, все едно влизаме в най-различни светове – емоционални и интересни, заплетени и дълбоки, лежащи някъде между подсъзнанието и въображението. Разбрах обаче, че всичко това бе илюзия и подвижни пясъци – тези хора бяха с продадени души и често в тях беше празно и пусто като в гробище. Те не стояха върху нищо в себе си. И разбрах, че нямах нужда от всички тези контакти.

7.

Когато влязох в храма сутринта, ме обзе вълнуващо чувство.  Това, че църквата беше останала непокътната толкова време, ми даде усещане за традиция, приемственост и святост. Там отсъстваше усещането за прагматизъм, което виждах навсякъде другаде, същевременно във въздуха се носеше нещо живо и автентично. Светлините и иконите ми навяха мистично чувство и докато слушах хора, техните прекрасни, чисти, извисени гласове, от очите ми потекоха сълзи. Хората наоколо излъчваха добронамереност, а в очите на поповете видях доброта и непринуденост и това ме развълнува. Беше толкова необичайно за мен да присъствам на литургия в неделя сутрин и в същото време си давах сметка, че това е най-нормалното нещо. Когато отчето започна да говори, разбрах какъв е смисълът на проповедта и колко различно бе да прочетеш нещо от това да чуеш живото слово, идващо от сърцето на някой учител. Замислих се над думите му – говореше за индивидуализма. Знаех, че това беше всеобща болест - всеки се опитваше да се спаси сам и да изгради своя свят.  Затова най-поразителното, което изпитах в тази църква, бе усещането за общност.