ЗАВРЪЩАНЕТО

Това всъщност не е разказ. Написах го най-вече за  себе си, тъй като за мен ще си остана като една изключително важна лекция за стратегията на висшите ръководства на големите западни концерни относно осигуряването, подбирането, квалификацията, стимулирането, използването, както и  отношението им към ръководните кадри работещи в системата на концерните им.

Едва ли този случай ще бъде интересен за четене, дори се съмнявам, че и ще бъде правилно разбран от голяма част от хората, за които тази тема не е интересна, но той и не е писан за тях.

В интерес на истината, опитах да го напиша в „по-радушно“ приеманото „трето лице“, но ми звучеше като измислено и се отказах. Но този, който наистина проявява интерес по въпроса, спокойно може да  елиминира споменатите истински имена и да научи нещо важно, което все още е дефицитно в България.

След повече от осем години работа в ГФР като директор на DLM GmbH със седалище в Regensburg, предстоеше да се върна в България.

Естествено, беше коректно  лично да информирам  двамата директори  на  “Bayerischer Lloyd” AG, (чиято дъщерна фирма беше DLM) и добри мои приятели,  господата Ханс Майер и д-р Карл Бреви (доктор на юридическите науки). Когато им казах, че в края на годината се завръщам в България , Майер  веднага предложи тримата да отидем на обяд и спокойно да поговорим, без да ни притесняват с неизбежните служебни въпроси, разговори и т.н..

Отидохме в престижния ресторант “Бишофсхоф”. Ханс Майер беше известна личност в Регенсбург и още с пристигането ни,  при нас дойде управителят на ресторанта, който лично се зае с настаняването ни.

Когато сме били заедно в заведение, упълномощавах Майер да поръча и за мен без да ме пита. Той беше голям познавач на немската  кухня и винаги поръчваше най-доброто, а и самите управители, дори и главните готвачи на известните ресторанти и локали го познаваха. Така стана и сега – поръча най-изискани неща и обядът започна, а заедно с него и нашият разговор.

Двамата с д-р Бреви започнаха да ме  убеждават да отложа завръщането си в България и да започна работа в  системата на BL. Предложиха ми много атрактивни и високо платени длъжности в ценралното управление на “Bayerischer Lloyd” AG, или в задграничните му структури. Обещаха да ми уредят  безлихвен заем за закупуване на чудесната къща в Карет (вилната зона на Регенсбург), в която живеех, нова служебна кола, допълнителни възнаграждения и т.н..

И двамата бяха много добре запознати с реалната обстановка не само  в България, но и в останалите страни от социалистическия блок, както и със започващото му вече разпадане. Опитаха се много тактично, дори загрижено, да ме посъветват, че сега не е най-подходящият момент да се прибирам в България и че би било по-добре да изчакам поне още няколко години, докато нещата се успокоят.

Майер, който беше и член на ръководството на концерна “RHENUS”AG, (към който принадлежеше BL) каза, че ако е необходимо, ще говори и с д-р Мертенс, главния шеф на концерна.

Д-р Бреви, който пък беше кадър на концерна “STINNES” AG - принципалът на “RHЕNUS” АG, неочаквано за мен, започна  да подробно обяснява схемата, по която се подбират, проверяват, подготвят и назначават перспективни за дейността на концерна кадри.  Когато завърши обобщи:

“По този начин се създава една банка от висококвалифицирани и основно проверени специалисти с доказани ръководни, професионални и не на последно място, морални качества. Така фактически концернът си осигурява един изключително висококачествен кадрови резерв, който винаги се попълва, но на база на безкомпромисни критерии и който е в състояние да удовлетвори и най-високите изисквания. Ето защо в системата на концерна “STINNES” AG и неговите поделения никога не са имали някакви особени проблеми при осигуряване на ръководни кадри.”

Слушах много внимателно и когато завърши казах:

“Карл, благодаря ти за тази толкова интересна информация. Бях чул нещо подобно -  разбира се, не толкова подредено и подробно. Сигурен съм, че ти си един от тези кадри и че престоят ти тук няма да е дълъг, а е само стъпало от кариерата ти.”

“Така е.”, съгласи се д-р Бреви и след кратко колебание добави:

“Има обаче нещо, което не знаеш, а и аз не бива да ти го казвам. Но понеже както виждам, вече си решил да се връщаш в България, ще си позволя да го кажа. Дано това помогне да си промениш решението.”

“Ще ми е интересно да го чуя.”, казах тривиално, без да имам  някаква идея за какво може да става дума.

Той погледна към Майер, после към мен и  бавно, но ясно каза:

“ Ти също фигурираш в този резерв. Но както сам разбираш - аз не съм го казал, а ти не си го чул.”

Не очаквах подобен отговор. От друга страна, от многото курсове, специализации и семинари, в които бях включван под една или друга  форма, вече бях разбрал много добре техния девиз:

“Истинските  ръководни кадри се изграждат само отдолу нагоре. Ако са кадърни –нагоре, ако са достигнали тавана на своите възможности – остават на същото ниво, ако са надценени и не оправдаят гласуваното им доверие – надолу или вън от системата.”

Кратко, но ясно. Просто, но фундаментално.

„Но аз съм чужденец и скоро ще се завърна в България. С други думи  съм безперспективен кадър”, казах аз.

„И какво от това, че си чужденец. При нас в това отношение нещата нямат нищо общо с преди. Все по-настойчиво се налага становището, че когато става въпрос за бизнес, по-важни са личните качества, а не произхода и националността.”, реагира д-р Бреви и дори реши да се пошегува:

„Че в САЩ например, с изключение на местните индианци, всички други са чужденци. Да не говорим, че и Хитлер е бил австриец, а не немец, а Сталин грузинец, а не руснак.”, имаше прекрасно чувство за хумор.

Майер реагира веднага:

“При това положение, Цапи, наистина не разбирам защо толкова си се забързал да се върнеш в една страна, която при създалата се вече обстановка дълги години ще се лута в търсене на правия Іпът, минавайки през всички негативи на преходния период - корупция, престъпност, брутално първоначално натрупване на капитали, използване на първични и неморални начини, методи и средства за получаване на власт и пари.”

Слушах внимателно и си мислех:

“Той всъщност е много прав. Защо наистина трябва непремено да се връщам, без дори да съм проучил възможните алтернативи? Разпадането на соцлагера е въпрос на месеци, което всъщност  важи и за България. И когато това стане, от разни дупки ще изскочат ниско стойностни хора, основната част от които доскоро са били безскрупулни блюдолизци и подмазвачи на комунистическия режим и които въпреки ограничените си качества и низък морал, нерядко подпомагани и поощрявани от сегашни величия, ще поведат зажаднелите за зрелища маси. От друга страна, сега имам прекрасна възможност да си уредя живота и то по начин, за който няма защо да се срамувам.”

Майер разбра, че съм силно напрегнат и завърши:

“Добре. Сега вече знаеш, че ние сме на разположение и ще направим всичко да ти осигурим такава длъжност, която да удовлетвори твоите нужди, интереси и възможности.

Сам знаеш как и защо назначихме господин Христов в нашия филиал в Пасау. Не само защото ни е симпатичен, а защото вече бяхме убедени в неговите качества, да не говорим и за гаранцията от твоя страна.

Затова не бързай с отговора, за да не решиш нещо прибързано. Помисли си добре и чак тогава вземи окончателното решение. Обещавам ти, че ние ще бъдем търпеливи.”

Благодарих най-сърдечно за тяхната загриженост и безрезервна готовност за съдействие, но неочаквано и за мен самия заявих, че едва ли ще променя решението си.

“Все пак всяко решение до момента на изпълнението му е предпоследно.”, реши да се пошегува Майер, с което разговорът приключи.

Когато се прибрах в къщи се опитах по-спокойно да проанализирам нещата:

“Всъщност какви са тези толкова необорими аргументи в подкрепа на решението ми да се завърна в България? Дали пък то, не дай си боже, е плод, ако не изцяло, то макар и частично, на особен вид упорство, или по-скоро на някакъв тъп инат от моя страна? Само преди месец бях готов да остана още една година, за да може синът ми да завърши четвърти клас и в България да продължи направо в прогимназия. Защо така изведнъж се отказах даже и от тази година?”

Приемах , че една от причините за завръщането ми, поне според мен тогава, е синът ми, който вече бе завършил трети  клас. Бях наясно, че след още няколко години престой в Германия, връщането му в България щеше да бъде  свързано с големи сътресения. Страхувах се, че при един вече оформен немски начин и условия на живот, не беше изключено да престане да се чувства като истински българин – примери в това отношение колкото щеш. Ако останех, само след осем години щеше да получи  немски паспорт и беше напълно вероятно от българското в него да остане само българският език, който благодарение най-вече на майка му,  владееше перфектно писмено и говоримо.

Друга причина, предимно на емоционална основа беше, че по-голямата част от трудовият ми стаж до момента беше преминало извън България – както на постоянна работа, така и под формата на безбройни командировки и то къде ли не и за какво ли не. Може би вече съм бил уморен или преситен, или... и аз самият не знаех точно какво.

Това, че със знанията и опита, придобити в чужбина, бих могъл да бъда полезен  на “родината”, не можеше повече да бъде сериозен аргумент. По-късно може би, но сега? При създалата се в България обстановка и особено като се вземе предвид неминуемият хаос, който скоро щеше да настъпи? Вече ми беше пределно ясно, че още след пресичането на границата ще ме посрещне една нова действителност, чиито грижи можеха да бъдат всичко друго, но не и използването на висококвалифицирани и опитни кадри за процъфтяването на същата тази родина. Първите признаци за настъпилите и най-вече за бъдещите чудовищни деформации в отношенията между хората и в ценностната  вече бяха на лице. Тогава защо?

Както немските, така и българските ми приятели и близки, изхождайки от настъпващите  в България промени, не можеха да  приемат като нормално решението ми за завръщане  в България . Техния съвет, без изключение, беше да забавя прибирането си с поне няколко години, през които обстановката в България ще придобие по-ясни контури.

От друга страна семейството ми се състоеше от мен и невръстния ми син. Майка му беше починала преди три години години от рак в Регенсбург. Не искам, а сигурно и няма да мога да опиша изпепеляващата мъка от тази загуба. Но аз вече имах това лъчезарно дете, разбирах отлично голямата си отговорност и мобилизирах всичките си сили да не се поддам на отчаянието.

Независимо че синът ми нямаше и десет години, аз проведох с него сериозен и откровен разговор като с възрастен, обяснявайки му истинското положение. Той ме слушаше много внимателно. Когато завърших го попитах:

“Какво е твоето мнение по въпроса?”

“Аз съм още много малък. Както решиш, така ще направим.”

“Така е, но да приемем, че ти трябва да решиш. Тогава какво ще предпочетеш?”

“Ти винаги си ми повтарял, че аз съм българин и такъв трябва да си остана. Щом е така, да се прибираме в България.”, бързо и съвсем сериозно отговори той.

“Но трябва да имаш предвид, че ако се върнем, ще се наложи да се простиш с много неща, с които вече си свикнал.”, опитах се да го предупредя, спомняйки си как веднъж като отивахме на гости на леля му Зорка до хотел Плиска,  виждайки разхвърляните по градинката хартии и пластмасови чашки, пликове и други боклуци, се ужаси:

”Татко, тук е духал толкова силен вятър, че е разпилял боклука от тонетата (кофи за боклук) из цялата градинка” и започна да ги събира.

Детето се замисли, но след кратко мълчание отговори:

“Знам, нали всяка година си ходя в България и вече разбирам какво е там. Както живеят другите, така ще живеем и ние.”

Слушах го колкото изненадан, толкова и горд. Говореше наистина като възрастен. От една страна се изненадах от отговорите му, а от друга  се гордеех с това, което чух. Очите ми се премрежиха и силно го прегърнах. Решението беше взето – връщаме се в България.

Сега разбирам, че това решение всъщност не е  било толкова   спонтанно, а до голяма степен си е било предрешено. И то не от някой друг, а от мен самия. Разговорът ми с детето само го е потвърдило. Но в интерес на истината, трябва да призная, че даже и сега все по-трудно и по-трудно намирам някакви сериозни, да не кажа необорими, аргументи в подкрепа на това решение.

Отдавна вече нямам съмнение, че решението ми за връщане в България може да бъде разбрано и то донякъде, само от незначителна част българи, да не говорим за сегашната ни младеж. Знам също, че тогава нашето възпитание и ценности бяха съвсем други. Така е, но каква е гаранцията, че те са били най - правилните? Но и да са били, какво от това? Основната част от тях, просто за никакво време, станаха непригодни за вече коренно изменените условия? Тогава? Тогава... все по-трудно мога да обоснова връщането си, поне пред себе си.

За да се избегне евентуално недоразумение трябва да подчертая, че  въобще не съм се страхувал от някакви негативни за мен последствия  от страна на българските власти. Още повече, че става въпрос за самия край на 1989 година, когато положението в целия соцлагер вече коренно се различаваше от годините преди това. Оставането в Западна Европа и другаде по света на българи, работещи в чужбина, не само не беше прецедент, а по-скоро стана правило, едва ли не тяхно задължение. Дори имаше и посланици, които предпочетоха да останат на Запад, вместо да се върнат в “родината”, която доскоро представляваха пред външния свят. Всеки правеше всичко възможно да остане в някоя страна от “загниващия” доскоро капитализъм, макар и на не особено привлекателна работа.

И ето - изведнъж един странен човек, да не кажа “глупак”, беше решил да се върне в България, независимо че имаше възможности не само да остане, но и да избира бъдещата си работа в най-богатата държава в Западна Европа или другаде някъде по света и то при немислими за България условия. Предполагам, че някои хора ще приемат това за пресилено, но така или иначе, оставането ми в Западна Европа или другаде някъде, наистина не ми беше проблем, нещо, което си беше напълно логично.

Не може един човек с три висши образования и още толкова специализации в Германия и то в нови, модерни области, работил толкова години в чужбина и говорещ няколко западни езика, дори и фарси, да не е нучил нещо, да не е набрал ценен опит, който не се преподава в учебните заведения, да не си е създал стабилни връзки и т.н. – неща, които, просто не могат  да не се вземат в предвид. При това  не ми беше нужна  каквато и да е протекция от България, чийто тотален разпад и без това беше започнал.

Разговорите  за оставането ми продължиха, като в тях вече се намесиха и хора от ръководството на  RHENUS  AG,  но без резултат. Решението ми да се върна в България остана твърдо, но сега без да се дразня, по-скоро бих приел определението “твърдоглаво”.

След известно време получих по DHL писмо от централата на концерна “STINNES” AG, с което ме уведомяваха, че д-р Ханс-Юрген Кнауер, главният шеф на концерна, иска да разговаря с мен.

“Това пък какво ще да е? Защо съм му притрябвал, та чак и да говори с мен? С него съм се срещнал само няколко пъти и то на тържеств по случай годишнина от създаването на концерна или други подобни поводи, но това беше едно чисто формално ръкостискане и размяна на две-три кратки тривиални изречения, нищо повече.”,  зачудих се съвсем логично.

Тогава си спомних какво ми беше казал д-р Бреви по време на обяда в “Бишофсхоф”, но веднага отхвърих вероятността да има някаква връзка с това. Все пак отидох при Карл, показах му писмото и го попитах какво мисли по въпроса. Той обаче се усмихна и веднага отсече:

“Не знам. Нищо не съм чул, нищо не съм прочел, нищо не съм казал.”

Естествено, на посочените в писмото ден и час пристигнах в централата на “STINNES” AG в Мюлхайм на Рур. Влезнах при секретарката и се представих кой съм.

Тя се обади по вътрешната уредба и съобщи за пристигането ми, след което се обърна към мен..

„Заповядайте, д-р Кнауер ви очаква.” и ми посочи вратата на кабинета.

Д-р Кнауер ме посрещна много любезно. След кратките тривиални въпроси около пътуването, той нареди на секратарката  да сервира кафе и безалкохолни и каза без предисловия:

“Навярно се чудите защо искам да разговарям с вас? Като делови хора, не разполагаме с излишно време и затова веднага ще премина към същината на въпроса.

Разбрахме, че имате намерение да се връщате окончателно в България. Това  всъщност е причината да се срещна с вас. Сам разбирате, че тази наша среща не е случайна. Ще бъда напълно откровен, затова ще ви помоля и вие да излагате вашите виждания по въпросите, които ще се засегнат, открито и точно, без да се съобразявате дали те ще ми харесат или не.”

Без някакво стеснение реагирах веднага, но кратко:

“Първо искам да благодаря за срещата, от която истински съм поласкан. Благодаря и за предложението нашият разговор да бъде напълно откровен. Що се отнася до другия въпрос, вярно е, че съм решил да се върна в България.”

“Тази среща не от куртоазия. Надявам се по време нашия разговор да разберете защо съм го направил. Но да се върнем на въпроса. Надявам се това ваше решение да не е окончателно. Ако от нещо или някого сте недоволен или засегнат, моля, както се разбрахме, съвсем откровено да го споделите с нас.”

“Истината е, че нито съм недоволен, нито засегнат от когото и за каквото и да било. Напротив, всички немски колеги винаги са били коректни и напълно откровени с мен и работата ми с тях беше удоволствие. Нещо повече. По време на престоя  ми  в ГФР научих  твърде много неща, които повишиха както знанията ми, така и възможностите ми да реагирам много по-бързо и правилно при сложни бизнес ситуации, така че мога да бъда само благодарен и то много. ”

“Много се радвам да чуя това. Да разбираме ли, че причината за  решение ви да се завърнете в България не е свързано с нас?”

“Абсолютно.”

“Това е много добре. Но може би сте принудени да се върнете? Прощавайте за този директен въпрос, но за нас е важно да сме наясно.”

„Не, не съм принуден, нито пък бих позволил подобен натиск. Така че решението дали да се върна в България или не, мога да взема само и единствено аз, без да се съобразявам с евентуални заповеди или нареждания от България, каквито всъщност няма.”

„Въпросът ми беше директен, отговорът също, за което ви благодаря. Сега ще се постарая да ви изложа нашето виждане по  този въпрос. Както вече уточних, ще бъда напълно откровен и се надявам да ме разберете правилно.”, каза д-р Кнауер и след кратка пауза продължи:

“Вие сте интелигентен човек и не може да не разбирате, че в структурите на нашия концерн не се приемат на отговорна работа непроверени хора, или такива, които не притежават и то доказано, необходимите качества. Не става въпрос за смесените ни дружества, при които все пак сме длъжни да се съобразяваме с желанията на нашите партньори, а за хората, които са директно към нас. За тях всякакви ходатайства  са обречени на провал.

Моля да не се засягате, но както ви е известно, фирмата DLM Donau Lloyd MAT GmbH, всъщност е една малка брънка от “STINNES АG”. Независимо от това вие също преминахте през нашия “Електронен микроскоп”, ако мога така да се изразя. Още в началото, както постъпваме с всички кадри на ръководна длъжност в структурите ни, вие бяхте подложен на редица тестове, отнасящи се до личните ви качества - професионални, човешки и морални. В интерес на истината  издържахте тези проверки без изключение. В резултат на това, правата и пълномощията, които ви бяха делегирани  от наша страна, също преминаваха в по-висша степен.

Както сам сте констатирали, фактически ДЛМ мина изцяло под вашето лично ръководство, естествено, при силно завишени критерии. Просто такава ни е схемата за подготовка на ръководни кадри.

Независимо от високата ви теоретична и практическа подготовка, ние също сме инвестирали немалко във вас. Не случайно ви включвахме в различни срещи, съвещания, семинари и курсове, включително изучаване теорията на риска, която в съвремения бизнессвят заема много важна место. Същото се отнася и до въпросите, свързани с логистиката. Нерядко, на различни нива, директно или косвено, е искано вашето мнение по въпроси свързани с решаването на някои конкретно възникнали ситуации или при разработването на стратегии за бъдещо развитие.

Може би вече сте разбрали, че при разработване на стратегията ни за по-нататъшното развитие в дадена област от многобройните ни дейности, освен използването на широко известни консултанти, ние преди всичко се допитаме и до доказалите своята компетентност наши специалисти, използвайки техни разработки, виждания, предложения, или конкретни случаи от практиката им. Естествено, цялата събрана информация се пресява от специално създаден за целта висококвалифициран екип, който подбира най-рационалното и переспективното и така на вниманието на ръководството на концерна се предлагат изчистени и конкурентноспособни проекти и програми.

Разказвам ви тези неща, не защото не са ви ясни, а защото искам да ги чуете от мен. При нас вече има установена практика на перспективните кадри  да се осигурява  широка свобода на действие, за да имат възможност наистина да докажат възможностите си. Сам знаете, че подобно твърдение едва ли не е изтъркано от употреба, но в случая при нас то не е само на думи. Едни от кадрите успяват, други не, но ние вече знаем на кого и доколко можем да разчитаме. Спокойно мога да заявя, че за нас вие сте един  ръководител, на когото без особени притеснения може да се повери ръководна длъжност от по-високо ниво в някои от стуктурите на нашия концерн.”

Погледна ме и като разбра, че искам да кажа нещо, ме изпревари и продължи:

“Не го приемайте като евтин комплимент. Ние сме наясно, че такива, вече изградени, висококвалифицирани и с необходимите морални качества специалисти, не се намират под път и над път и което е изключително важно за нас, те не могат да се създадат само за няколко години. Точно затова не искаме да ви загубим и държим да останете при нас.

Сега ще си позволя да ви доверя нещо. По отношение на безпроблемното осигуряване на висококвалифицирани кадри, особено на ръководния състав, ние извършваме много задълбочени изследвания и анализи, които непрекъснато актуализираме. Признавам, че всичко това ни струва много средства и усилия, но тези разходи са с голяма възвращаемост. Сам разбирате, че и най-перспективното и печелившо дружество, попаднало в ръцете на некомпентни и/или нискостойности ръководители, много бързо започва да  губи своята конкурентноспособност и вече завоювани позиции и скоро пада на дъното. Затова правим всичко възможно да осигурим най-високо ниво на собствените си ръководни кадри. Само така можем да се задържим на едно от челните места.

Сигурен съм, че като инженер ще възразите, че за достигане на челно място в някоя област е необходима и съответната материално-техническа база, финансова независимост, модерни технологии и безупречна стратегия. Веднага ще се съглася с подобно мнение, но мисля, че и вие няма да възразите ако кажа, че всички тези фактори са като скачени съдове. Ако единият от тях се пробие, автоматично пада нивото и на останалите. Ние сме достатъчно мощни във финансово отношение и без особени сътресения осигуряваме необходимия материално-технически фундамент за нашите структури и то на световно ниво, както и съответните технологии. И ако споменах за скачените съдове, то беше само защото според нашата стратегия за по-нататъшното ни развитие, основен съд от тази сложна система е имено качеството на необходимите за правилното функциониране на концерна ръководни кадри. Една сериозна пробойна в този съд бързо, ще доведе до много тежки, ако не и невъзвратими последици.

Знам, че това са азбучни истини, но едно е да го знаеш, друго е правилно да го разбереш и съобразиш с конкретно-съществуващата в момента обстановка и переспективите за бъдещото развитие, а съвсем друго - да го реализираш качествено и то точно навреме.

Може да ви прозвучи странно, но в страните от Западна Европа вече се забелязва липса на подходящи ръководни кадри и тази тенденция в следващите години ще продължи да се задълбочава. Ако още от сега не се вземат изключително сериозни мерки, това ще се превърне в много сериозен проблем. Точно затова за нас всеки доказал своите професионални и морални качества специалист и ръководител е изключително ценен.

Повтарям: имено всеки, а не единици, които дори и да са гениални, пак няма да могат да се справят с постоянно растящите изисквания на пазара и изострящата се конкуренция, ако голяма част от останалите ръководни постове са оголени. Ако има сериозни пробойни при нашите ръководители и най-съвършените програми и проекти ще се провалят.

Ще бъда още по-откровен. Сигурен съм, че сте далеч от мисълта, че аз лично водя, или ще провеждам всички подобни разговори. Сам разбирате, че тази среща се провежда, не защото имам толкова свободно време или защото сте ми много симпатичен. Причината е съвсем друга и аз, съгласно уговорката ни още в началото на нашия разговор, ще ви я кажа директно - исках да разговарям с вас най-вече защото иска лично да преценя какви ни са шансовете да попълваме ръководните си кадри и с хора като вас. Просто имаме дългосрочен интерес. Звучи грубо, но кратко и откровено.”

Слушах го много внимателно, без дори да имам желание да го прекъсвам. Вече имах достатъчно опит и знания за го разбера напълно,  но имах чувството, че той просто с лекота намираше  необходимата плочка от един сложен пъзел и я поставяше на точното место. Логиката му беше непоклатима, при това придружена със завладяваща откровеност и уважение.

Той ме погледна, усмихна се и продължи:

„А що се отнася лично до вас, предложението ни е да започнете работа при нас. За да бъда още по-ясен, ще добавя, че ще ви предоставим богат избор за работа в нашата система - разбира се, с реални перспективи за по-нататъшна кариера. Само трябва да ни кажете къде предпочитате да работите. Ако искате, това може да бъде “Bayerishcer Lloyd”, “RHENUS” „SCHENKER” или STINNES. А ако предпочитате може да заминете на работа в някоя от многобройните ни задгранични структури. Ще ви бъде делегиран широк диапазон от пълномощия за самостоятелна работа и няма да бъдете принуден като чиновник за щяло и нещяло да се консултирате с централата. Важното за нас в момента е да останете в системата.”

Вече ставаше въпрос за мен самия, беше изключително интересно и ценно и не исках с някаква прибързана реплика да то прекъсна. Предполагам д-р Кнауер правилно разбра мълчанието ми:

“Излишно е да ви уверявам, че за нас фактът, че сте българин, а не немец, вече няма значение. За да не остане някакво съмнение в това, което казвам, и в интерес на нашата откровеност, ще ви призная, че за вас са питали и от БНД ( Бундеснахрихтендиинст - немската държавна сигурност), но ние поехме риска и гарантирахме за вас. И ако ви е интересно да знаете защо сме го направили, отговорът е: защото издържахте нашите тестове, заслужихте доверието ни и защото наистина имаме нужда от такива хора. Ето ви още един аргумент защо искаме да останетe в нашата система.

Естествено нашият концерн не е благотворително дружество. Ние не само ще даваме, а и ще искаме и очакваме много повече от Вас, дори повече отколкото предполагате. Това също трябва да се има предвид.”

Продължавах да слушам  много внимателно всичко, което говореше д-р Кнауер и неочаквано за мен самия, може би съвсем не навреме, си спомних предложенията, които навремето бях получил в Техеран и които отказах, въпреки че с предлаганата ми месечна заплата спокойно можеше да се купи нелош апартамент в София по онова време. Но тогава ситуацията беше доста по-различна.

“Сега вече положението много се усложни. Не мога току така да му кажа, че независимо от всичко, аз просто си заминавам, след като не мога да изложа някакви сериозни причини.”, започнах да си мисля, но преди да отговоря, д-р Кнауер продължи:

“Знаем за голямото нещастие, което ви е сполятяло и че синът ви няма още и десет години. Разбираме много добре чувството на безрезервната отговорност, която изпитвате към това още невръстно дете. Но от друга страна, ако останете при нас, ще имате възможност да му осигурите обучение в най-реномирани учебни заведения. А когато порасне, ще го изпратим като наш стипендиант където поиска и то не само в Германия.

Знаем, че сте обиколили много страни и ако сте искали, сте могли да останете на работа в чужбина и то при далече по-добри условия отколкото в България, но не сте го направили. Ще  допълня, че не ви сравняваме с множеството кандидати от Източния блок, които на драго сърце биха останали в ГФР, при далеч по-лоши условия. В нашите фирми ежедневно постъпват безброй молби от подобни хора, но в основната си част те не са интересни за нас, да не говорим пък за отговорни постове в системата, за които не успяха да преминат даже и грубите ни филтри за проверка на техните качества. Освен това,  една истинска оценка не може да се направи на база само на първоначалното впечатление от кандидата. За нея трябва много време.”

Сякаш се сети за нещо, погледна ме в очите и продължи:

“А ако след време все пак решите да се завърнете в България вие ще бъдете още по-полезен, защото ще имате знания и опит, каквито единици от вашите сънародници ще имат. Никой от нас не мисли да ви убеждава да се отказвате от родината си. Че вие сте истински българин и ще си останете такъв, независимо къде и какво ще работите, също ни е ясно и го оценяваме правилно. Нещо повече, оценяваме го много високо.

Във връзка с това ще бъда още по-откровен. Ние сме длъжни да гледаме напред, а не върха на обувките си. А щом е така, трябва да погледнем с нови очи и към страните от социалистическия блок. Както сам виждате, международната обстановка вече така се е променила, че няма много общо дори с тези от преди само година. Освен това аз съм твърдо убеден, че в непродължителен период от време, отношенията между европейските страни ще приемат съвсем други измерения и то в положителна посока. Сигурен съм, че ще настъпят такива благоприятни условия и то още в недалечното бъдеще, при които западноевропейските страни неминуемо много по-активно ще се ориентират към сегашните социалистически държави, включително и тези от Балканите. Това ще се изразява в  разширяване на дейността им, придружено с крупни инвестиции. И вярвайте ми, интересът ще бъде взаимен.

И когато това време дойде, ние не можем да си позволим пасивно да наблюдаваме как нашите конкуренти се настаняват в тези страни и заемат интересни и за нас самите пазарни ниши. Затова просто сме длъжни да бъдем предварително подготвени за участие в този процес -  било в областта на транспорта и логистиката, било в търговията, корабоплаването... 

Но едно от най-важните и задължителни фази при тази подготовка ще бъде осигуряването на високо класни ръководители, които при това трябва отлично да познават местните условия, закони, възможности, ако щете и манталитета на тамошните хора, да не говорим за езиковата им подготовка. А откъде ще ги осигурим? От Германия? Няма, а и не може да стане. Единици да, но не повече. Не само защото това ще ни струва значително по- скъпо или че на нашите хора, поне в началото, ще им бъде много трудно, а най-вече защото просто няма да можем да ги осигурим, без това да се отрази негативно на работата на структурите ни, от които ще ги вземем. Сигурен съм, че и сам разбирате, че това ще бъде един от основните проблеми, дори по-голям от осигуряването на необходимите средства.

Тогава? Тогава на ход са хора като вас. Поемат, разбира се, при пълна и всестранна наша подкрепа, изграждането, организирането и задействането на нашите структури на место. Под тяхно ръководство ще започне освен задълбоченото проучване на възможностите, нуждите и условията за наша дейност в дадена държава, но и интензивното осигуряване, подбиране и обучаване на необходимите кадри, които вече ще бъдат местни хора. Така с ваша помощ ще се създадат не само нови работни места, а и създаването на високо квалифицирани кадри и производствен персонал, които ще бъдат добре платени, ще виждат реална перспектива за по-нататъшно израстване и затова ще имат личен интерес да останат при нас, но не някъде по света, а в родината си. Ще се въведат нови, модерни технологии, конкурентно-способни дейности. Така и вие самият ще бъдете истински полезен не само за нас, а и за България. Както виждате, тук не става въпрос за безочливо и безвъзвратно източване на качествените специалисти от социалистичиските страни, които са инвестирали толкова много в тяхното създаване.

Повтарям, че в този случай интересът наистина ще бъде взаимен. Затова и ние трябва да сме готови за денят „Х”, за който говоря.

Ето ви накрая и истинската част на отговора, защо лично исках да се срещна с вас.”

“Отрязаха ми и последните клонове, за които бих могъл да се хвана.”, отново си помислих аз.

Място за съмнение в това, което чух, нямаше. Вярвах на всяка казана дума. Какво можех да възразя? Нищо, или почти нищо, което да го убеди, макар и донякъде,  че наистина трябва да се прибера в България. И аз самият вече не бях толкова убеден, че това е правилното решение и отново си задавах въпроса защо всъщност трябва да се връщам? Нали много добре ми е известно каква помия ще залее страната ми през идващите години? Защо се оправдавам с детето, на което и аз самият не знам как ще се отрази настъпващия вече в България хаос? А може би това решение въобще да не е в негова полза?

Лавината от въпроси не спираше, но от друга страна разбирах, че не мога да мълча като пън. Поех дълбоко въздух и с възможния за създалата се обстановка спокоен глас, поне така ми се искаше да бъде, отговорих:

“Дълбоко съм трогнат от оказаното ми доверие и най-искрено благодаря за откровеното ви изложение, особено за последната му част. Повярвайте ми - за мен тази среща е безценна. Не само защото имах невероятната възможност да разговарям лично с вас, а и защото по време на разговора ни научих и разбрах някои наистина фундаментални неща, свързани с фактическото ръководство на такъв огромен концерн като “STINESS” AG.

Аз от своя страна също ще бъда напълно откровен. Разбирам, че просто  е невъзможно да представя стабилни причини, които да ви убедят, че наистина трябва да се върна в България и то точно в този момент. Единственият ми аргумент е, че ми се налага да отида в България, където имам да уредя  важни за мен лични въпроси, за което ми трябват три четири месеца време.  Ако след този срок вашата оферта е още в сила, готов съм въпросът да се актуализира.”

“Това вече е отговор и аз приемам предложението ви, без да разпитвам за споменатите от вас лични неща. Приберете се в България и уредете проблемите си, което най-сърдечно ви желая. Нашето предложение ще продължава да бъде в сила и ние искрено се надяваме отново да работим заедно. И без това имате да ползвате около три месеца отпуск. Ако този срок не е достатъчен, останалото време ще бъде оформено като неплатен отпуск, или  ако не възразите, като командировка в България.”

„Явно в папката пред него има най-подробна справка за мен, щом знае дори за отпуските, които имам да ползвам.”, разсъдих инстинктивно, но веднага се върнах към същината на въпроса:

“Благодаря ви за разбирането, както и за времето, което ми отделихте.”

“О, не бързайте да ми благодарите, аз просто си върша работата и то на първо място в интерес на концерна. Сега, ако нямате нищо против, ви каня на обяд, по време на който ще можем да си продължим разговора.”

Това предложение направо ме изуми, но веднага отговорих:

“Напротив, това е чест за мен.”, използвах тривиалния в подобни случаи отговор.

По време на обяда, присъстваха още двама души, които не познавах. В разговора, в който се включиха и те, въобще не се засегна въпроса за връщането ми в България. За сметка на това се засегнаха редица професионални въпроси, отнасящи се до транспортната дейност и логистиката, при което “случайно” ставаше така, че трябваше да излагам собственото си мнение. Непознатите участници в обяда безспорно бяха асове по тази тематика, което недвусмислено личеше даже и от подхвърляните от тях въпроси. Явно, още веднъж ме подлагаха на проверка.

Може би на доста хора ще се стори странно или по-скоро ще го приемат като някакво самохвалство, но в подобни случаи се абстрахирам напълно, както от всякакви страничини мисли, така и от ранга на хората, с които разговарям. Или знам, или не знам. Или мога или не. Или искам или не искам. Или вярвам във възможностите си или не. Така стана и сега. А и рискът беше калкулиран. Ако това, което кажех не е достатъчно издържано в професионално отношение, или не им харесва, тяхна работа. В такъв случай ще си променят доброто мнение и навярно ще загубят интерес за мен, но при положение, че съм решил да се върна в България, това не би било кой знае каква беда. Затова спокойно излагах становището си по повдигнатите въпроси, дори в някои случаи си позволявах и критични забележки, отнасящи се до досегашната и бъдещата дейност в споменатите области.

Накрая реших да намекна, че ми е станало ясно за поредната “проверка”. И без това нямаше какво да губя и казах:

“Моля да ме извините, че по време на обяда аз говорих най-много, но за сметка на това, сега вече знаете истинското ми мнение по повдигнатите въпроси.”

Д-р Кнауер ме погледна разбиращо и отбеляза:

“Разбрах какво имате предвид и сте прав, но съм сигурен, че правилно сте ни разбрали и няма да се засегнете от последната ни проверка. За нас беше много интересно да чуем откровеното ви мнение по тези въпроси. И знаете ли кое най-много ми хареса?”

“Не знам, но ще бъда благодарен ако ми кажете.”

“Това, че говорихте по същество, без да се стараете непременно да ни се харесате, нещо, което за нас е много важно. Накрая, ако не възразявате, ще ви помоля за нещо?”

Без да се двоумя, отговорих веднага:

“Естествено, на ваше  разположение съм.”

“ Във вашите становища имаше както някои обосновани забележки, така и няколко интересни моменти, свързани с дългосрочната ни стратегия по засегнатите въпроси, които според мен могат да ни бъдат полезни. Бихте ли изложили писмено и по възможност по-детайлно това, което казахте по време на обяда?”

“Това пак ли е проверка, или наистина проявиха интерес към това, което съм казал? А може би и двете?”, но оставих тези разсъждения за после и отговорих:

“Разбира се, още вдругиден ще го имате.”

“Благодаря ви предварително. Само че не го изпращате по факса, а по DHL.”, каза д-р Кнауер и след кратко двоумение продължи:

“Независимо че една такава консултация струва доста пари, аз не ви предлагам хонорар, защото съм сигурен, че няма да приемете. Както виждате и това ни е известно.”

“Наличието на пълна, конкретна и актуализирана информация, е най-сигурната гаранция за успешния край на всяко начинание, поне така се твърди из книгите.”, реших да се пошегувам.

“Радвам се, че мислим еднакво.”.

“Откровено казано, никак не ми е неприятно, че сте много добре информирани за мен, дори се чувствам силно поласкан. В случая сте напълно прав, че не бих приел хонорар. Все още работя в системата и ще се радвам, ако с нещо мога да бъда полезен.”

Обядът продължи повече отколкото очаквах. Разделихме се и аз потеглих обратно за Регенсбург.

Още вечерта започнах да подготвям това, което вече бях обещал. На следващия ден мнението ми по въпросите, засегнати по време на обяда, бе изложено, макар и доста конспективно, на двайсет и две страници и още другата сутрин замина по DHL за Мюлхайм на Рур.

Седмица по-късно, също по DHL, получих писмо, подписано от един от заместниците на д-р Кнауер. В него, освен потвърждението, че тяхната оферта за работа в структурите на концерна важи, бе посочено, че някои от основните моменти в изложението, което им бях изпратил, ще бъдат включени в базата данни за разработването на новата стратегия на концерна за бъдещата му дейност в областта на транспорта и логистиката. В интерес на истината, това ме зарадва най-много.

Когато се прибрах в България, необратимите процеси в разпадането на социалистическия лагер вече бяха започнали. Берлинската стена бе рухнала, Тодор Живков бе свален, митингите следваха един след друг. Голяма част от населението бе обхваната от някаква еуфория, без да е наясно  с рисковите ситуации, които можеха да последват. Апогеят беше запалването и разграбването на сградата на ЦК на БКП. Една абсолютна простотия, която беше съгласувана и благословена от задокеански съветници, както и редица други деструктивни начинания. Важното беше да се руши.  Локомотивът на държавната власт вече беше дерайлирал – тя беше по-скоро  символична, отколкото действаща.

Положението ставаше неудържимо. БКП, която толкова години погрешно си мислеше, а навярно и е била убедена, че е всемогъща и подготвена за всякакви ситуации, правеше грешка след грешка. Държавата бе заплашена от пълна анархия.

“Да, ако бях останал в ГФР, или някъде другаде по света, цялата тази история щеше да бъде далеч от мен, да не говорим за условията, при които щяхме да живеем с моето момче.”, помислих си аз, но още не изпитвах някакво силно съжаление, че съм се върнал в България. Може би просто от инат. А може би, все още, ми е било трудно да призная, че решението, ако не и толкова грешно, най-малкото, не е било обмислено както трябва.

Избягвах да се включвам към която и да било страна и то не от страх за собственото си благополучие, а просто защото виждах ясно користните цели на хората по върховете на всяка една от тях. От една страна отдавна бях разбрал грубите грешки на тоталитарния режим, в резултат на което имах и немалко проблеми, а от друга страна виждах ясно деструктивните стремежи на новоизлюпените лидери “демократи”, голяма част от които доскоро бяха готови да целуват краката на “другарите”, заемащи отговорни постове, само и само да постигнат целите си. Навярно тази констатация няма да хареса на много хора, но това е факт. Нещо повече - оказа се, че едни от най-големите кресльовци, не само по митингите, но и в самия парламент всъщност са били доносници. Какво е това, ако не безочлив цинизъм.?

Преди още да се завърна бях убеден, че старата система скоро и то безвъзвратно ще си замине и не съжалявах, че това наистина става. От друга страна, не приемах и политиката на тотално разрушаване на всичко, което вече беше построено, защото това неминуемо щеше да доведе до пълна разруха, както всъщност и стана. Методите, начините и средствата, с които новите “демократи” искаха да заместят стария режим, бяха или непрофесионални, по-скоро дилетантски,  или продиктувани от ниско морални интереси, а не на последно място и от чуждоземни указания. Затова не вярвах нито на едните, нито на другите и това ми пречеше да се присъединя към някои от тях. При това нерядко хората, застанали от двете страни на новата бариера, бяха от едно и също котило.

Водеха се задкулисни разговори и договорки, чийто връх беше така наречената “кръгла маса”. Хаосът беше пълен. За съжаление, за голяма част от населението понятието “свобода” се изчерпваше с провеждането на уж “спонтанни” митинги, на които свободно можеше да се крещи срещу стария режим, да се псува на глас всичко и всеки.

Хората, в основната си част, все още не можеха, или просто не им се искаше да разберат, че при създалото се положение, нещата няма да приключат само със свалянето на стария режим и че тепърва започва най-тежкия за обикновения българин етап от промяната, през който точно той ще бъде безочливо и жестоко манипулиран от разноцветни, нерядко прясно пребоядисани „лидери”, използван, лъган, малтретиран и често просто безмилостно захвърлен в настъпващата инфлация и немотия. Очакваният с толкова надежди преход вече беше започнал да се затлачва.

Реално съществуващата обстановка в България - родината, в която толкова държах да се върна, направо ме отврати. Хората се променяха пред очите ми. Голяма част от старите ценности девалвираха до такава степен, че накрая рядко някой се съобразяваше с тях, нови така и не се родиха. Някъде от дълбините на човешката ни същност започнаха да изплуват неподозирани низки инстинкти и страсти, които скоро започнаха да дават директно отражение върху самия начин на живот.

Независимо че не участвах в политическия буламач, получавах различни предложения за работа, като например да стана генерален директор на СО МАТ,   зам. министър на транспорта, политическа кариера и др. Отказах и то не защото се страхувах, че няма да се справя с работата, а защото бях сигурен, че скоро ще ми се наложи да се сблъскам с ширещите се навсякъде далавери и то на всякакви нива, при което или щях да напусна сам, или щяха да ме сменят с някой “по-удобен и разумен” послушко, или недай си боже, да стана един от тях.

Учудващо бързо на отговорни длъжности започна назначаването на ниско стойностни интриганти, нагаждачи, които от своя страна се ограждаха със “свои”, макар и некомпетентни „екипи”. Използвайки дадената им власт, те не се спираха пред нищо, за да изпълнят “поставените” им от техните покровители задачи. Главният двигател, използван при действията им, дори и при мисленето им, се задвижваше с чудовищно гориво -  безочлива алчност за власт, лично облагодетелстване, нерядко и от чувството за мъст.

Знаех много добре, че некадърни и алчни ръководители винаги е имало още от Освобождението ни от турско робство, но сега мащабите просто бяха смазващи. 

В началото на 1990 година ми се обади г-н Ханс Майер и ме попита дали съм приел някое от направените ми предложения за работа в България. По-късно разбрах, че за тези предложения е бил информиран лично от Вили Бетц (сегашният собственик на СО МАТ), който винаги е имал достатъчно и то високопоставени информатори в България. 

Като разбра, че не съм поел никакви ангажименти, Майер потвърди, че направените ми предложения за работа в системата на концерна  STINNES АG са в сила. Побързах да отговоря, че независимо от хаоса, който заплашва страната, аз ще остана в България.

В интерес на истината, избързах с отговора  най-вече защото бях започнал да се съмнявам, че решението ми да се прибера в България е било правилно и защото дори ми мина мисълта да размисля и наистина да отида до Германия за провеждане на конкретни разговори. Откровено казано, сега си мисля, че определено сбърках с този прибързан отговор.

След седмица Майер отново ми се обади и ми съобщи, че щом съм решил да остана в България, на съвещание на високо ниво е взето решение да се създаде специално представителство в България на “Bayerriescher Lloyd”AG, респ. “RHENUS”AG, което да отговаря за страните от Балканския полуостров, тези от долния Дунав и Турция. Единственото категорично условие беше, че то ще бъде под мое ръководство. 

Този път наистина се замислих много сериозно, преди да отговоря. И слава богу. Обстановката в България беше такава, че наистина щеше да бъде не само неразумно, а просто глупаво да отказвам. Най-после бях започнал да изтрезнявам. А и защо да отказвам? И в името на какво?

Приех, без да питам за условията. Веднага ме помолиха да отида в ГФР за уреждане на формалностите. Качих се на “Фаворита”, който бях купил от Чехословакия, преди да напусна Германия и тръгнах.

Условията, които ми предложиха, надминаха значително очакванията ми. Освен високата “немска” заплата, правото сам да си избирам сътрудници и да им определям заплатите, да си избера офис и съответното обзавеждане, беше поръчан и нов служебен автомобил “Опел- Омега”, който получих след два месеца. Съгласно трудовият ми договор, имах официално правото да използвам този автомобил, както намеря за добре, включително и за лични нужди, като всички свързани с това разходи се отнасяха официално за сметка на представителството. Бяха ми делегирани права сам да решавам къде, кога и за колко време да ходя в командировки, без ограничения на хотелните разходи, а дневните бяха  по немските стандарти. Имах право да провеждам срещи и разговори, да поемам ангажименти, дори да подписвам договори и т.н.

Наех най-хубавия офис в “Интерпред”, който бе обзаведен с най-модерно офисно оборудване и техника. За разлика от всички други представители,  нито бях на българска заплата, нито пък бях подчинен на ръководството на “Интерпред”, или други български власти. Естествено,  трябваше да се съобразявам с действащите в момента български закони, но независимо от това бях не на българска, а на чисто немска служба.

Работата бързо се разрасна и ние с колегите ми в България и Германия бяхме много доволни от постигнатитите резултати.

Във връзка с работата ми, голяма част от времето ми беше в командировки в България и чужбина.

И така - десет години.

Когато синът ми завърши информатика в един от най-елитните университети в Западна Европа, аз го посъветвах поне няколко години да остане на работа в някоя западна страна, да натрупа достатъчно знания и опит и едва тогава да реши дали да се върне в България.

Този път той не се вслуша в съвета ми. Веднага след дипломирането си се върна и само след седмица започна работа в София. Това негово решение ме изненада, но не ме разстрои. Напротив - изпитах истинско чувство на гордост и най-вече увереност, че България, независимо от преживяните катаклизми… ще пребъде.

Дано да съм прав!.