ЗЕЛЕНОТО ХЪЛМЧЕ

С престорена искрометна закачливост домакинът на санаториума стискаше измършавялата ръка на току-що влезлия прораб Гера.

• Здрасти, здрасти! Как са работите? - гасеше ненуж­ната любезност той, привично впълзявайки в състоятел­ната ниша на смутения гостенин.
• Разправяй, как е животът?
• Да кажа, че е добре - няма да ми повярват, Сава Кири- лович. Кък може да е добре, когато е навред лошо. А да кажа, че е лошо... - Гера замислено захапа устни, а главата му по­тъна между раменете.
• Ще кажат: "Защо си толкова глупав, че не умееш доб­ре да живееш?" - подхвана домакинът, като направи убий­ствена равносметка на истината в живота.
• Аз знаех, че ще дойдеш, ти не можеше да не дойдеш, защото си порядъчен човек! И още една година да беше ми­нала, ти, все едно, щеше да се явиш! - не пускаше ръката му здравенякът, сякаш се страхуваше, че Гера ще изчезне за още една година.
• Аз, Сава Кирилович, няма защо да се крия - мачкаше зачервените си пръсти Гера, премествайки се по изтърка­ната тапицерия на стария диван, като че ли искаше да избяга от ръждивия стон на издаващите се пружини, кои­то и преди една година също така по господарски нахално

скърцаха.

• Hue с Вас сме квит, нали знаете, че не обичам да ос­тавам длъжник.

Прекалено охраненото лице на домакина коварно се ухили, хитрият му поглед се плъзна по "беглеца" отдолу на­горе и се спря в дълбочината на отворената врата, като че ли искаше да покани за свидетел истината за отлетя­лата година.

• След разплащането взеха от мен още пет самосва­ла! - отсече домакинът с гласа на стенещите ръждиви пружини и стана. Подпомагайки с бастун масивното си тяло, той се насочи към изхода, давайки да се разбере, че по-нататъшния разговор ще слуша не тихо зяпащата по­мощничка в зеленикав халат, а цялата шикарно шумоляща зеленина на "Зеленото хълмче".

Бавно кретайки по широката алея, водеща към море­то, Сава Кирилович по приятелски тресна Гера по рамото, като подчертаваше с това, че неговите дружески симпа­тии, макар и да увяхват като клоните на дърветата, сте­лещи всяка есен шумолящ килим от обрулени листа, отно­во са готови да разцъфнат като ежегодния цикъл на жиз­нените промени. Но както е неизменяема силата на заяк­ващите стръкове, така е неизменяема стопанската хват­ка срещу келепирския порив.

• Ти лично от мен не си вземал - отсичаше дума след дума Сава Кирилович, като отмерваше с шумолящи крачки силата на своята правота, - но пет самосвала откара мом­чето, което ти изпрати, а за това си длъжен да ми дадеш нещичко!
• С една дума, не е важно кой пълни чувала с дини, важно е кой ги превърна в кори...

Открилият се игрив блясък на безкрайното море, от­разен в очите на вълнуващата синева, спря задлъжнелия приятел, като озадачено го подмиваше със съмнения.

• Ама аз никого не съм изпращал!
• Изпраща. Дойде от твое име един висок такъв мо­мък, на ръст като мене, но много мършав - разочаровано уточни домакинът. - Hue с тебе имаме шкембета, а той е слабичък...

Гера хвърли учуден поглед към огромния, издаден на­пред стомах на домакина, побрал чувал с дини, и крадеш- ката плъзна очи по своята плоска фигура. Кой знае защо той си представи как сивокафявият хълм от сгурия, пре­пречил пътя за котелната, след пет самосвала се превръща в прегоряла пазлама, и не забеляза как приближи един чо­век, препасан с монтьорски пояс и с излъскани "котки” в ръцете.

• Сава Кирилович, аз отдавна ви търся! - тежко диша­ше той.
• Ти не можеш да ме търсиш отдавна - прекъсна го домакинът, - защото аз току-що излязох от кабинета, ето - човекът е свидетел.
• Как все пак ще включваме третия корпус - суетеше се екипираният електромонтьор, явно разядосан от неуре­дицата, и не обърна внимание на свидетеля, от който не се нуждаеше ритъма на неговия труд.

А свидетелят с подозрителна пресметливост наблю­даваше дългия и слаб като стълб монтьор...

• Другари! - разсече мълчанието домакинът и посочи с бастуна олющената пейка в главната алея.

"Другарите" отчуждено се наместиха по краищата и дочакаха, докато дебеланкото докрета до пейката и теж­ко я прикова към земята.

• Значи така! - започна той незабавно, като се обърна към дългия. - Нашият главен лекар е простак! Затова уточ­нявам: ще вземете и ще прехвърлите кабела от котелна­та в столовата, а от столовата до старата пералня - там има инсталация. От таблото на старата пералня ще изведеш кабела към неработещите жици на фенерните стълбове до лабораторията. Там ще слезеш долу, аз ще се разпоредя да изкопаят траншея покрай летния душ до тре­тия корпус. Ще прокараш нов кабел по траншеята и ще включиш зданието. Старата инсталация, започваща от "Рошчата", ще отрежеш. Това е цялата работа!

Монтьорът, очакващ нещо по-разумно, нервно захвър­ли "котките" в краката и развали истината на бастуна, с който домакинът дращеше и се опитваше да поправи съ­противляващите се гънки на неговите "праволинейни" мо­зъци.

Той сърдито вдигна глава и разочаровано погледна към третия корпус, от който шумно изтичаше поток де­чурлига и волно пресичаше схемата за включване, като се насочваше право към учебния корпус.

• Не е ли по-лесно от тавана на учебния корпус да се хвърлят петдесетина метра четирижилен кабел на крон- щайна на третия корпус - леко вибрираше с ръка монтьо­рът, като показваше колко е лесно да се направи това.

Неговите аргументи бяха майсторски прости и из­глеждаше, че избилата от негодувание пот, макар и да не се лее, ще "капе" по малко...

Но домакинът разочаровано се намръщи, разгърна безпомощно ръце.

• Откъде започнах?!

Монтьорът изтри безполезно наелектризираната

пот.

• Започнах с това, че нашият главен лекар е простак! Та аз съм само първи заместник на главния лекар по сто­панските въпроси. Ако това беше колхоз - щях да му стана председател. Ако беше СМУ - щях да му бъда началник, а не прораб като него! - И без да се обръща, бутна с разпе­рен палец в тила Гера. Съжаляваше, че много губи от това, когато има работа не с онзи, с когото трябва. - Ако това беше автобаза, щях да й бъда директор. Да беше асоциа­ция - щях да й стана президент. Но това е санаториум, а в санаториумите главните са винаги лекари. Аз съм техник, а не медик - затова ще правим така, както каза той... Да! Ще правим така, както каза главният лекар на санатори­ума. - Домакинът плътно се намести на пейката, разкра­чи крака, клатейки бастуна в протегнатите си ръце, без да го откъсва от земята, като че ли беше махало за балан­сиране на неговите объркани мисли. Той се обърна към току-що дошлия невисок мургав мустакат мъж в бял ха­лат:
• Аз, Станислав Николаевич, тъкмо разяснявам отно­сно включването на третия корпус.
• Да-а-а, третият корпус трябва отново да се включи, трябва непременно да се включи! - съгласи се главният и с недоволен поглед изпращаше монтьора, който вдигна "кот­ките" и нервно се оттегли, като разбъркваше собствено­то си мърморене със звънтенето на увисналите синджири, а кой знае защо третият корпус до сега не бе включен.
• А този другар кой е? - разроши мустаци главният. Не обичаше здрави и особено безполезни хора на територи­ята на санаториума.
• Другарят е тук по повод жужелицата - поясни замест­никът, чиято интонация подчертаваше абсолютната по­лезност на човека, още повече, че при цялото си желание, лекарят не може да избегне решаването и на този въпрос.
• Строителен материал ли му трябва? - уточни глав­ният.
• Да, трябва му стройматериал.

Главният важно се позамисли и с присвити очи поглед­на през спорткомплекса към котелния двор.

• Как сме въобще със строителните материали, Сава Кирилович? - попита той, като още един път не забеляза йодистия насип, затрупал целия стопански двор.
• Аз мисля, че на този човек бихме могли да отделим строителни материали! - Лекарят важно наду устни...
• На други не можем, но на този си струва да дадем - многозначително потвърди домакинът.
• Ама нали стройматериалите на нас самите ще тряб­ват - устните се скриха в мустаците му и лукаво замас­кираха успешното предрешаване на запуснатото дело. Убеден в полезността на човека, главният одобрително поклати глава и, като прихна, бързо се оттегли.
• За трийсет години пет главни лекари съм сменил - важно се изплю подир отдалечаващия се шеф домакинът. - Но, помни ми думата, този продукт и една година няма да се задържи... Аз нали не ши се навирам 6 колбичките, защо ти ми се навираш... не, ти ма разбра къде ми се навира той, и при това без сапун... А ти ми казваш, че никого не си из­пращал. Аз може и да ти повярвам, но ти на него докажи...

Охраненото детско лице на домакина се наля с гнус­лив каприз, той тежко помръдна върху олющените жълти дъски и още веднъж се изплю.

• Но преди година беше Галина Юриевна - замислено процеди Гера.
• Е, и какво от това, че беше Галина Юриевна?
• Ти мислиш, че само ние сме такива хитри... Та на­около е пълно с готованковци! - Като изду плътните си вратни гънки, Сава Кирилович с тъжен отвлечен поглед "прегази" отдавна надраслите шията му брястове, мощни акации, кестени, явори и даже хилави елхички.
• Ей-й-й там, виждаш ли обраслата с мъх ограда от мидест варовик, зад нея е базата на "Курортстрой", ние с тях сътрудничим. Аз вземам от тях кислородни балони, а им давам помия за кучетата... е, и тъй нататък, не е важно, на теб ти е все едно, както впрочем и на мен - каква е ползата от техните кучета. И тъй, отива при замест­ник-директора на базата Льоня - едно време той работе­ше при мене като заварач. Работеше лошо, но можеше и по-добре. Сега коли ремонтира. И от мое име взема пълен ки­слороден балон - заместникът решава въпроса. Въобще, да знаеш, всички въпроси решават заместниците. Добър Зам - значи добро предприятие. Обърни внимание - взема, а не об­меня. Пълен взема, празен не връща. Иначе всичко щеше да бъде наред. След някое време влизам по работа при Зама - трябваше да реша въпроса за поцинкованите тръби. Между другото, имаш ли тръби тричетвърти?
• Ние въобще нямаме тръби - още повече се омърлуши Гера.
• Хъм... хъм... да! - съмнително млясна заместникът... Вашето СМУ скоро без вас ще остане.
• Само това да е.
• И какво си мислиш? Наложи ми се да върна празния балон. Щом посочих пътя, моето име откри на мерзавеца вратичката, а той не я притвори, значи аз самият трябва да свърша тази работа. Слабият дойде от твое име и аз му отпуснах. Лично ти не си взел, но взема името ти, а за името си трябва да отговаряш! Аз бутилката върнах. Ти какво ще ми дадеш?!

Гера почувства как лекият полъх на морския бриз про­никва в трепетния аромат на пъстрата разнолистна маса, която се напоява с изобилието на кислород и жела­нието да се съпротивляваш се изчерпва като кислороден балон с безнадеждно скъсан винтел.

• Добре, ще се разберем - измънка той и тежко въздъх­на, като че ли изцеди последния остатък от баласта на недоразуменията.
• Мога да дам: трошляк, шлакоблокове, арматура, цимент и май нищо повече нямаме.
• Да речем, че това, което ти нямаш, а на мен ми трябва, го има навсякъде. То по-рано всичко беше дефицит, освен парите, а сега е наопъки - дефицит са парите. Ти ми дай дефицит - пари ми трябват.

Изглежда дефицитът през изминалите години шли­фова обонянието на жизненото бдение на Сава Кирилович и той се опира на онова, което го е държало цял живот.

• Кога ще ми ги дадеш?

Гера се сви като настръхнало краставо магаренце.

• Аз половин година заплата не съм имал - изрева той.
• Разправяй ми ги - половин година! Да не съм ти жена, че да слушам хленченето ти. На мен ми е драго, когато па­рите са ей тук! - Като се наведе, той тупна огромния за­ден джоб на панталоните си, разширени с избелял клин. - А ти ми ги изтръгваш, бъркаш ми в кесията, крадеш ме. Тези пари ми трябват до крайност. Без тях аз не мога. Толкова да ги чакам - и ето ти! Кога ще ги имам, къде са?!

Наблюдавайки как човекът изпадна в крайна истерия, огласявайки всичките 12 хектара от своето стопанство, Гера учудено се навъси. Нелепа нервна мъка обагри обичай­ното му спокойствие и ако беше зашлевил един шамар по бузите на почервенелия скъперник, щеше да му олекне, но той само още повече се намръщи и изръмжа:

• Колко ви трябва?!
• А!!! - запъна се сладко на полупсувня домакинът, ка­то че ли се е задавил с халва. Той бавно приседна и зачели превключен на друг телеканал, спокойно заразсъждава: - Парите отпреди една година сега вече не са пари, с тези купони само на едно място можеш да отидеш... в кое... мис­ля, сам знаеш... Но не ща и да те грабя. Три милиона и поло­вина за един рейс - и балансът е нулев.
• Как? Какви са тези сметки?...
• Добре де - съгласи се домакинът, - аз съм сговорчив човек, ще намаля с половин "лимон" за рейс. Общо на ръка излизат петнайсет милиона, за по-малко не се надявай, за- щото в своя живот и без това много съм загубил, а ти още се заяждаш - нацупи се омиротворено той. - Десет хиляди имах на спестовна книжка, те и сега висят, но какво мога да купя за тях? Турски пъпеш или полска майонеза? - Той мощно се изхрачи в потъмнялото открито море, обърна се в обратна посока, но изглежда не му стигна кураж, само се задави и надълбоко преглътна.
• Аз трийсет и пет години плащах партийните си член­ски вноски. Кой ще ми ги върне тези пари? Къде са те? Къде ги скри Гърбатият? А-а-а, усмихваш се, защото не си пла­щал партийни вноски, а аз всеки месец от себе си откъс­вах. Ти мислиш, че пенсия ми дават? Навреме... как не! Те нямали пари. Ето че и санаториумът скоро ще опустее. Да не би да няма кого да лекуват? Има кого да лекуват, пари за децата няма. А когато ни изпъдят оттук, пари веднага ще се намерят. "Онези" ще се затворят между бетонна ограда и ще открият бардак. Какво, ще ме оста­вят тук ли? Как не?! На кого съм вече потрябвал? На пра­вителството? Да!... Както на мен туберлулозна пръчица... - И, като вдигна пръчка, още на някого уморено се закани. - Ако не се поддържаме един друг, никой няма да ни помогне! - тъжно заключи той.
• Затова казвам:

Откарай един "Краз" - седем кубика, един "Камаз" - шест кубика, един ЗИЛ - четири кубика, тракторно ремарке - три кубика, ремарке на лека кола - един кубик.

Ако искаш, можеш с кофи да вземаш. Занеси 50 кофи без връх - половин кубик. За мен е важно колко си взел, а как и с какво - не ме интересува. Вземаш един кубик - даваш един "лимон" и половина, но по-добре в долари: два кубика - петнайсет долара, трийсет долара - ЗИЛ, четиридесет и пет долара - "Камаз".

• С една дума, по седем долара за един кубик - за­ключи Гера, пресмятайки необходимия обем според свои­те възможности.
• Не седем, а седем и половина! - коригира го домаки­нът заради небрежната аритметическа неточност. - Аз нямам намерение да губя по петдесет цента на всеки ку­бик! Трябва да разбереш, че 10 кубика са един "Линколн", а 100 - вече цял "Грант"! - блесна със своите валутни знания неведнъж лъгания "кредитор". - Само нито дума на глав­ния лекар. Парите на мен и веднага!
• Сега жужелицата е дефицит, а аз нямам намерение да губя от инфлацията. Инфлацията, трябва да ти кажа, е едно хитро нещо, с нейна помощ натруват състояния...

По някое време огромен тъмносин облак, надвиснал над морето, погълна блясъка му и избухна в неочакван ле­тен дъжд. Озовали се далеч от брега, защриховани от дъжда рибарски лодки, разтърсени от гръмотевицата, огъ­вайки се, бавно гребяха към брега...

• На около двеста метра от брега във водата седят, от водата са наплашени и вода гребат - суетно пробър- бори Сава Кирилович. - Америка събира двеста милиарда в морето на инфлацията, а това вече не е вода и даже не са нашите карбованци, а баксове.., зелени...

Той погледна към никак нереагиращия сгушен Гера и като вдигна очи, с особено удоволствие поясни:

• "Зелени" - това са долари, а доларите кой ги не ще, всички ги обичаме. Затова са долари - защото се правят с далавери. Дай ми ги само, да си ги имам! - и домакинът мно­гозначително пак потупа големия си джоб.
• Кога ще ми ги дадеш?
• Аз трябва още и със завхоза на манастира да се раз­платя - навря се под закрилата на храма длъжникът. Сава Кирилович сърдито се намуси.
• Мен манастира не ма засяга. И защо с моите пари сметките си ще оправяш?! Да! И още, повече да не чувам, като ма търсиш, домакин да ми казваш, че да не се скара­ме окончателно. Аз съм заместник на главния лекар!!!

Тъмният облак уверено наближаваше брега...

• Сега и до нас ще стигне. - Домакинът се дигна бързешката, като оправи нагънатите дъски на пейката. - Теб ти е хубаво, скоро ще избягаш, а аз трябва сух до третия корпус да стигна. Хайде, шавай, не се прави на глупав, че ви знам аз вас, келепирджиите, за чуждото сте майстори - скара се той поучително и бързешката закуцука към пок­рива на третия корпус.

Герата замаяно се олюля.

• Манастира ще почака - реши той и настигна дома­кина. Тикна в ръката му сто долара и мълчешката се за­пъти към морето.

Стремително настъпващият порой вдигна малко пра­холяк, шумно се вряза в земния облак, оплетен от зелени­ната на кичестите клони, със светкавици и тътнещ екот хукна да се лее по цялото крайбрежие на "Големия фонтан".

Сава Кирилович тромаво обърна масивната си фи­гура, погледна смътно отдалечаващия се прораб, втренчи се в шумолящата банкнота, здравата я стисна в подпух­налата си ръка и смутено застина, заливан от първия ле­тен дъжд.